3
600

Излизания

Тази книга (изд. Фондация „Комунитас”) изследва как политиката се определя от религията и обратно, има ли и каква е връзката на политиката с духовното и божественото, как се преобразува тяхното отношение в епохата на секуларизацията. Прочетете увода на проф. Градев и 13-ата глава от книгата.

 

Колко ужасен е светът, в който няма вън,

а само вътре: никакво излизане към свободата.

Карл Шмит

korica-Izlizania1В тази книга се говори за отношението между религия и политика. Тя не предпоставя нищо друго освен вниманието на читателя. Може да се каже, че е за начинаещи. Едно предупреждение само: и авторът е начинаещ, или поне се чувства такъв. Ако не за друго, то за това, че не притежава свое учение, което иска да изложи на следващите страници.

Книгата е врата, през която може да се влезе в едно вече обозначено поле. Но през нея може и да се излезе от него. Вратата, нейното тънко гранично пространство, е място на обръщане: тя е преход отвън навътре и обратно. Понякога улеснява движението в едната посока, понякога в другата. Целта на автора обикновено е да изясни как се влиза в дадена проблематична територия, ала има случаи, когато размислите как се излиза от нея навярно са по-важни. Към тях спадат и настоящите опити.

Религията, на първо място християнството, заслужава вниманието на всеки, който иска по-добре да разбере произхода и процесите на политическата модерност, която все повече чувстваме като туника на Нес върху плещите ни. При все това книгата е писана sine ira et studio, като стремежът бе не просто да се изредят фактите, а да се проследи движещият ги дух, за да се видят по-ясно не само определящите настоящето граници, но и възможностите за минаване отвъд тях.

Нужно е, казва Макиавели „да си лисица, за да разпознаваш капаните на другите”. Философът  е майстор на лисичето изкуство. Той умее да открива в построените от другите домове клопки за мисленето и действието. Трудното за него идва, когато трябва сам да построи дома си под открито небе. Тогава и той най-често си прави капан. Поетът Одън, докато чете на свой ред баснята на Архилох за следващия една постоянна линия таралеж и сновящата между нещата и идеите лисица, не казва кой от тях избягва капана, ала си спомня за Алиса, която, знаейки толкова много неща, смята, че винаги е права, и за Мейбъл, която не знае много и е доволна да е толкова права, колкото всички останали, без собствените й мисли и действия да я успокояват, че все пак е по-добра от тях. Това преди всичко осъзнах и от разговорите с моя баща, които са в основата на тези Излизания.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

 

„Излизания”, Владимир Градев, изд. Фондация „Комунитас”, 2015 г., 12 лв.

 

Тринадесета глава

 

Религия без качества

 

The Ogre does what ogres can, Deeds quite impossible for Man, But one prize is beyond his reach: The Ogre cannot master Speech.

У. Х. Одън

1. Политическата история на ХХ век е глава в историята на религията. Комунистическата идея превърна политиката в сурогат на религиозното спасение. Нейният проект се основава на вярата, че правилно насоченото действие може да осъществи всяка цел, да реши всеки проблем и да постигне човешкото съвършенство. При целия си атеизъм и секуларизъм това е един религиозен проект. Комунизмът е политическа религия.

Политическата религия се ражда от сливането на политика и религия. Изключителна и всеобхватна, тя не приема съвместното съществуване и мирното съревнование с други политически движения и идеологии и легитимира насилието като законно средство за налагането на собствената истина. Тя се стреми да премахне традиционните религии или да ги погълне в своята система, като ги подчини и използва манипулативно за своите цели. Същевременно тя е миметична и заимства от тях, съзнателно или не, начина на изработване и представяне на своите вярвания и практики. Така политическата религия създава система от символи, митове, ритуали, които трябва да зададат единен смисъл на напълно обхванатото в тоталитарното общество индивидуално и колективно съществуване. Атеистична по своята природа, тя сакрализира политиката, защото схваща в свещени термини цялата своя дейност по създаването на един напълно свободен от традиционните източници на авторитет нов социален ред. Ала като религия тя има своите пророци, свещенослужители, ритуали, жертвоприношения.

2. Непосредствено след края на Втората световна война Реймон Арон въведе с преднамерен оксиморон понятието светска религия, с което френският политолог наблегна на процеса, с който през модерността политиката изпълва опразненото от традиционната религия място. Процес, при който трансцендентното легитимиране на съществуващия ред е заменено със сакрализирането на полето на самата политика, на нейните институции и деятели: държавата, нацията, класата, расата. Изоставянето на Бог води до превръщането на земни неща в светски божества.

Исторически, светските религии са тоталитарните формации от първата половина на ХХ век, чиято идеология поставя висша крайна цел пред обществото, като възтържествуването на комунизма или победата на висшата раса, по отношение на която тя определя какво е добро и зло, справедливо и несправедливо, правилно и неправилно. Тоталитарните формации са религии на „спасението” според класификацията на Макс Вебер. Те са светски, защото променят посоката на вярванията: новият живот е не на небето, а в бъдещето на изгражданото от тях общество. Съвършеното щастие, което религията ясно посочва, че не може да бъде постигнато в този живот, става възможно и то на тази земя, която обещават да превърнат в рай.

Комунистическото движение, със своята свещена книга, разбиране на историята и пророчества, със своя плам и въздействие върху масите, със своята организираност е религиозна по същността си политическа формация. То е, par excellence, светската религия.

Тази светска религия дава, подобно на традиционните, цялостно обяснение на света. Тя обяснява причините за настоящите злини и проблеми, дава надежда за скорошен край на изпитанията и несгодите. Тя представя и живее политическото действие посредством символи, митове и ритуали, които създават свещени по своята изключителност и здравина връзки между членовете на колектива, пораждат ентусиазъм, дух на себеотдаденост и готовност за саможертва. Нейните ценности и идеали се въплъщават от партийния авангард и вожда „месия”. Създаването на свят без религия неизбежно води до появата на гротескни светски божества като Ленин, Сталин, Мао.

Какво прави възможно появата на светската религия? Същностна потребност за човеците е да принадлежат към нещо по-голямо от тях самите, да бъдат част от нещо наистина забележително, което да даде смисъл и стойност на техния живот – религията го прави за едни, футболът или рокът за други. Мнозина, движени от това желание, се обръщат към политически движения, като се оставят те да определят тяхното поведение със своите обещания и планове за решаване на всички проблеми на съществуването. „Това, което истински е от значение за нас, е да почувстваме, че този план, нашият план, припомня ни Борхес, действително и тайно съществува и е светът и самите нас”. В епохата на бунта на масите вярванията и култовите практики се превръщат в удивителна политическа сила, като дават на тоталитарното движение динамичния заряд и сугестивната мощ на нова религия, която завоюва сърцата и телата на хората. Обикновено процесът на секуларизация се мисли в термините на емпиризма и рационализма, но той в немалка степен се дължи и на господството на илюзията, на светската магия, която твърди, че е в състояние и без свръхестествена помощ да реши всеки житейски проблем.

3. Докато идеологията е най-общо мотивираща действията система от представи и вярвания, то догмата е единствено верен и възможен възглед за човека и света. Тя задава един единствен фокус към реалността, в който всички неща се явяват свързани в предзададената от нея перспектива. Тя е догма, защото нейното съдържание е сведено до фиксирани и несъмнени истини, които, постулирани като самоочевидни, не подлежат на критично обсъждане и ревизия. Винаги права във всичко, тя повелява да се вярва в нея дори когато твърди, че „бялото е черно”. С други думи изисква единствено sola fide, ала не остава само при вярата. Провъзгласена за универсално валидна истина, догмата има нормативна сила. Налага се като задължителна и със санкции се осигурява безусловното й приемане от всички. Накратко, догмата е конкретна, дисциплинираща мисленето и поведението норма. Тя установява правилата на изказване и задължителна употреба и на първо място служи за разграничаване на истинското учение от всички останали, за изключване и осъждане на другомислещите.

Марксизмът-ленинзмът като светска религия се характеризира със своята система от догми. С прости и лесно запомнящи се, имащи силата на заклинание формули, той превръща всяко събитие и факт в израз на посочените от него скрити закони на света и историята, които поемат ролята на свръхестественото провидение. Ала неговите догми са само карикатура на религиозните, защото са напълно лишени от измерението на трансцендентното.

С публикувания през 1938 г. Кратък курс по история на ВКП (б) Сталин довежда марксизма-ленинзма до завършената му форма. Сталиновият катехизис е издаден в десетки милиони екземпляри, задължително цитиран във всяко изказване, във всяка книга и статия, на каквато и да е тема. Всеки комунист го изучава в партийните школи, а после сам трябва дълго да заляга над него, защото се изисква да го знае практически наизуст. Четенето му е награда за заслужилия, наказание за провинилия се, лекарство за болния. Той като оракул отговаря на всеки въпрос и решава всеки проблем. Словата му се разпространяват от високоговорители по улици и поляни, мисли от него се изписват по върхове и пепелници, по локомотиви и мостове. И след смъртта на Сталин съветският режим продължава да бъде все тъй силно догматичен, и макар Краткият курс да е изваден от употреба, неговият дух все тъй изпълва партийните документи и манталитети. Комунистическото учение, уверено пише в този катехизис, „превърна бляна за по-добро бъдеще на човечеството в наука”, което му позволява да разглежда случващото се от гледната точка на окончателната победа на комунизма.

Марксизмът-ленинизмът започва и свършва с основните принципи на учението. Той не отива по нататък, няма никакъв вкус към действителността, никакво любопитство към това какво реално се случва в света. Догмата е предпоставка, нагласа, менталност. Съхраняването на идеологията изисква много работа и усилия, защото процесите на общественото развитие и света винаги заплашват нейната достоверност: и за да бъде теорията съгласувана с тях, ревизиите постоянно се ревизират. Тъй като идеологията прави твърдения за реалната реалност на света, тя неминуемо среща критика и опровержения. И трябва постоянно да се нагажда към променящата се ситуация. Догмата дава априорните предпоставки на системата. Простотата й е пределна, без връзка с действителността, тя не подлежи на оборване и така задава устойчивата рамка на тоталитарната система, независимо от непрестанните промени, до които водят икономическите неудачи, социалните проблеми, вътрешнопартийните борби. Принципът на отрицание на съществуващата реалност служи за основа за измисления от идеологията нов живот и ред. Комунизмът няма строго погледнато политическа теория, защото всъщност не го интересуват институциите на политическия живот и най-вече защото изначално отхвърля динамичното напрежение между индивидуалните интереси и колективните цели.

Поради всичко това тоталитарният век е нечетивно време, просто няма какво да се прочете в документите му, тъй като между думите и делата в реалния социализъм зее непреодолима пропаст и през тях е невъзможно да се стигне до реалната реалност на комунистическото време. Извличането на неговата история от официалните източници на епохата е интелектуално самозалъгване, често то е израз на морално малодушие, при всички случаи представлява академично нормализиране на злото.

Тоталитарната догма вместо да отговаря на въпросите, забранява тяхното поставяне. Не е достатъчно хората да са послушни, длъжни са да мислят каквото трябва. „Всеки, отбелязва Чеслав Милош, трябва да приеме учението на 100 %, ако го приема на 99 % следва вече да бъде смятан за враг, защото и от този 1 % може да се роди нова, враждебна църква.” Така не само опонентът и другомислещият, но дори безразличният и безучастният потенциално влиза в ролята.

Не само бъдещето, но и миналото става непредвидимо. Хана Арент отбелязва, че в съветското общество не остава „ум, който да наследи и да пита, да мисли за случващото се и да помни”, а без „извършеното от спомена учленяване просто няма история, която да бъде разказана”. Така или иначе всеки трябва безпрекословно да приеме веднъж дадените отговори на всички възможни въпроси, а който не е съгласен с тях, трябва да замълчи, не е позволено да се поставят въпроси за правилата, институциите и пр. Тези, които много питат, ги следят, уволняват и т.н. Така от интелектуалния живот в тоталитарното общество бързо изчезва дори навикът да се пита.

4. Централно твърдение на Карл Маркс е, че религиозните убеждения и вярвания са обусловени от историческите обстоятелства и класовите отношения илюзии и митове. Религията, казва Маркс, е „опиум за народа”. Тя мистифицира обществения живот, за да обоснове и съхрани съществуващите структури на господство, давайки на обезправените и потиснатите халюцинациите на свръхестественото спасение от земната им нищета.

„Прикованият Прометей” е любимата пиеса на Маркс. Пролетарият, човекът на новото време, е Прометей, способен да преобрази по своя воля света. Титан, той е по-силен от обожествените днешни господари, ала е прикован към скалата на историята от боговете, които човечеството само е създало в хода на своята история: религията и йерархията, собствеността и лъжливото съзнание. Ni Dieu, ni maître! Маркс се бори за освобождението на пролетария, като първостепенна е задачата да го направи напълно независим от замъгляващото съзнанието му религиозно суеверие, което го държи покорен с веригите на невежеството и празните утешения.

Комунистическото учение, заявява гордо Маркс, не се основава на измислиците и илюзиите на свръхестественото откровение, а единствено на фактите и истините на науката, благодарение на която комунистите „разбират условията, хода и общите резултати на пролетарското движение” и цялата история. „Твърденията на комунистите”, с други думи, се представят като обективни и проверими изказвания от типа на: навън вали или грее слънце. Нещо повече, Маркс заявява, че е в състояние да проникне далеч по-навътре, отвъд простата привидност на явленията, и да постигне „истинската реалност”. Марксизмът, със стройното си изложение за действителния ход на историята и с логичното си обяснение защо той е точно такъв, привлече много интелектуалци. Те обичаха, а някои като марксистът милионер Андрей Райчев запазват тази поза и до днес, да обясняват с насмешливо превъзходство, че това, което се струва значимо на простосмъртния общ разум, е в действителност съвсем незначително, а онова, което изглежда най-банално и случайно, крие истинското разковниче на проблемите. Идеологията дава на своите верни очила, с които те могат да виждат по един начин абсолютно всичко и как това всичко се свързва от окултните сили на откритите от Маркс закони, независимо от огромните дистанции в пространството и времето. Всъщност догматичните очила скотомизират действителността, стесняват дотолкова видимото поле, че в съзнанието могат да влизат само предварително подбрани образи и то „не вижда” всички считани за неприемливи и потенциално опасни факти и съдържания. Производна на догмата е и разработената до съвършенство казуистика, чиято абсолютна увереност безпогрешно обяснява абсолютно всичко: било пакта между Хитлер и Сталин или несравнимо по-високия стандарт на работническата класа в инак загниващото капиталистическо общество.

Маркс безпощадно измете бродещия из Европа призрак на утопичния социализъм със своя научен комунизъм. Той реши веднъж завинаги ребуса на историята, като показа как настоящето изплува от едно напълно обяснено минало и се движи към своето единствено възможно бъдеще. Ленин успешно породи у своите последователи вярата, че Марксовият закон на историята е железен и всяка съпротива срещу него е също толкова безсмислена, колкото и съпротивата срещу закона за гравитацията, а съмнението в него е само опасен признак на зловредното и упадъчно буржоазно влияние. Тази вяра, заедно с убеждението, че „извън партията няма спасение”, мотивира участниците в Октомврийската революция, после дълго оправдава репресиите и престъпленията на тоталитарния режим и сваля и до днес въпроса за личната отговорност за участието в тях. По същия начин демонизирането на противниците на режима, представянето им за въплъщение на злото позволява на комунистите да се смятат за невинни и спокойно и систематично да преследват своята цел: тоталното господство. Наистина комунистическият пример го показва нагледно, когато съвестта е упоена и волята деформирана, тогава и насилието става лесно и желано.

Научният комунизъм с цялата своя наукообразна форма и стил е псевдоморфоза, минералогично понятие, което Освалд Шпенглер пръв използва: изпразнената от изкристализиралото в нея вещество скалиста кухина може да приеме друга материя, но и тя ще трябва да приеме същата форма. По същия начин една концептуална структура, веднъж изпразнена от първоначалното си съдържание, може да приеме друго, но и то остава в рамките на съществуващия вече калъп, лъжейки при това оставащия на повърхността изследовател за същинската си реалност.

Тезата, че победата на пролетариата ще даде началото на истинската човешка история, е представена от комунистическата идеология не като плод на субективни видения и въжделения, а като резултат от обективните и безлични исторически детерминизми и следователно безспорен научен факт. Всъщност марксизмът-ленинизмът вместо в полето на модерната науката влиза в стария калъп на „вътресветовите” апокалипсиси на миленаристичните ереси.

5. Голямото прозрение на Манифеста, свещената книга на комунизма, е, че „буржоазията произвежда своите гробокопачи”, и както той предрича: „нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво неизбежни”. Пророчеството за предстоящата световна революция и последния бой на пролетариата със силите на капитала е светско и апокалиптично. Също като миленаризмите марксизмът пророкува настъпването на „ново време”, в което летоброенето ще започне отначало, ще настъпи ера на мир и благоденствие, на пълна материална и духовна удовлетвореност. В „царството” няма да има повече бедни. Всеки ще намира своето „щастие” да ходи на лов и риболов или да прави каквото му харесва в рамките на технически напреднало и социално хомогенно общество, което ще накара хората да живеят като братя. Блаженството няма да се случи, както учи религията, на небето, то ще стане факт тук на земята и ще бъде тотално и за всички. Новият живот ще настъпи не в отвъдния рай, а ще бъде дело на успелите сами да се освободят още тук на тази земя от тежестта на природата и крайността хора. Маркс полага в хода на историята осъществяването на „спасението”, разбирано като „освобождаване” със собствени сили на автентичната човешка същност от всички съществуващи социални вериги и злини.

В действителност самият Едем на комунизма е представен съвсем абстрактно и смътно. Земният рай е въобразен като край на „предисторията”, т.е. на всички борби и трудности на хората. Царството на свободата е общество на всеобщото равенство и истинските човешки отношения. Създателят на научния комунизъм не казва нищо по-различно от Луи Блан и ренесансовите утопии. И той заимства своето видение от Библията: „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо”.

„От всекиго според способностите, на всекиго според потребностите.” Тази формула, истинска комунистическа мантра, твърди, че постигнатото в светлото бъдеще, благодарение на свободния труд, материално изобилие ще задоволи всяка телесна и духовна нужда. Та може ли, щом не се вярва в небесния рай като място на вечно блаженство, да се измисли нещо по-прекрасно? Ортега-и-Гасет проницателно отбелязва, че „утопизмът е тази малодушна и детинска нагласа, която кара човек да запълва своите недостатъци и ограничения с въображаемата самоувереност да притежава сега или в бъдеще това, което изначално му липсва”.

По този начин марксизмът, давайки като най-висша истина на съществуването щастливия живот в бъдещото безкласово общество – изцяло друга, свръхрационална и псевдотрансцендентна реалност, – изфабрикува своята квазирелигия, която със системата си от крайни основания и мотивации трябваше да осмисли живота на масите и да ги въодушеви да се борят и жертват за нея. Комунистическата утопия, вярвана и проповядвана от нейните идеолози като осъществима, породи безчет илюзии и фанатизира милиони хора по света.

За марксизма-ленинизма всичко се решава на тази земя, но не в рамките на този живот, а в бъдещето, и не по Божия воля и намеса, а със собствените сили на човека. Маркс и особено Ленин ясно съзнават, че провъзгласеният от тях за върховен суверен на света и историята пролетариат е все още поради съществуващите социални условия слаб и несъвършен, ала те твърдо вярват в неговата безгранична способност за усъвършенстване и способност тъкмо той да води човечеството към света на всеобщо братство и благоденствие, истинско „божие царство”, но без Бог, който той сам ще изгради. Тази вяра, която поставя движената уж от студените икономически закони история на везната на комунистическия есхатон, е в основата на един гигантски спасителен сценарий за историята. Той е „принципът на надеждата” на марксизма: социално месианство, което, макар и да иманентизира есхатологията и да секуларизира апокалипсиса, остава все тъй вдъхновено от християнското месианство. Опиум за народа – религията, опиум за народа – марксизма.

Така или иначе, тръби Манифестът, „комунизмът е решението на загадката на историята и знае, че е решението”. Знание, което позволи на Маркс уверено и властно да разгадае „знаците на времето” и да определи съвсем като предсказателите апокалиптици колко време остава до пролетарската революция, която коренно ще преобрази света и ще установи новата ера на безкласовото общество.

Историческият процес неизбежно води към своя телос, царството на свободата. Ала то не е Годо, за да бъде чакано с кръстосани крака, а е вписана в законите на реалността възможност, чието осъществяване изисква активната намеса на пролетариата. Задачата, която Маркс поставя пред своите следовници, е да оглавят хода на историята и todo modo да го ускорят. „Бой последен е този.” Революцията основава своята легитимност на апокалиптичното събитие, на унищожаването на капиталистическия строй, за да настъпи след това „царството на свободата”. Свещеният пламък на революционното насилие трябва да бушува „не просто за промяна на съществуващите условия, а за преобразяването на нейните деятели комунистите”, за да се възродят те, пречистени в „кървавото опиянение” (Blutrausch) на героичната борба, в достойни за новия живот нови хора. И тук не става дума за нищо по-различно от една секуларизирана есхатология на „новия Адам”, в която чудото на божественото действие е заменено от овладялата земните причини човешка воля. Още Маркс обоснова комунистическия терор с аксиомата, че има директна връзка между кръв и свобода, че в насилието е източникът на променящата света енергия, че именно то прави революцията революционна. Напред! „Бой последен е този.” В него ще бъдат победени и унищожени силите на злото и досегашният свят ще залезе, за да настъпи блестящото „утро на новата ера”, чиято апокалиптична визия опиянява творците на новия живот – революционерите, и която даде на Ленин основанието и силата да се заеме с нейното конкретно осъществяване.

6. Карл Маркс вместо да обяснява света, посочи пътя за неговата промяна. Ленинизмът бе логичното продължение на марксизма, затова няма качествена разлика между на марксистката мисъл и съветската реалност. Идеологът забърка експлозивната смес, която трябваше да разруши гражданския живот в Европа. Революционерът взриви бомбата, която хвърли Русия и света за близо век в ужаси без край. Той накара Русия да прескочи капитализма и от царския феодализъм да падне направо в социализма, с което нагледно показа, че идеологизираните закони на социалната гравитация позволяват в действителност всякакви скокове. Скокове, които в случая доведоха до заробването на руския и толкова други народи, до избиването на повече от сто милиона души според най-сдържаните изчисления. Това действително е история, а не теория. Факти, а не интерпретации.

Ленин, непоколебим атеист, извърши болшевишката революция, която превърна марксизма от малка секта в могъща световна сила, в името на безличния, материалистичен детерминизъм. Същевременно той изобщо не остави развитието на обществото да следва хода на историческите автоматизми, а го повери на волевото действие на партийния авангард, нов, силно идеологизиран политически елит, който знае как да манипулира социалните страсти и да мобилизира масите.

В партията, която има структурата на секта, са избраните. От тях се изисква на първо място пълна вярност и безусловно подчинение. Нейните членове съвсем не са рационални бюрократи. Мнозина в началото влизат в партията, надежда и пътеводна светлина за душите от „подземието”, водени от чувство на любов към ближния и желание за справедливост. „Всяко начало е радостно.”

Могат ли човечеството и човешкото общество да бъдат усъвършенствани, да бъдат възродени? Да, могат, категоричен е Ленин. И как най-успешно и бързо може да бъде постигнато това „възраждане”? Отговорът отново е категоричен? Чрез хирургическата интервенция на революционното насилие. Болшевишката революция се устремява към новия свят, буквално разрушавайки стария. Радикалните промени се извършват бързо, с шеметна скорост, отричайки и унищожавайки всяка традиция. Не, революцията не е предадена. Тези, които убиват и репресират, са й верни и напълно предани. Действат от идеали, не от интереси. При това, години по-късно, вече в изгнание, Троцки все тъй оправдава революционното насилие, комунистите съвсем последователно смятат, че целта на действието трябва да даде търсения резултат: освобождението и щастието на човечеството. Накратко, логиката е желязна, тържествува революционният апологет: целта е най-възвишената и оправдава средствата за нейното постигане. Ала целта съвсем не е независима от средствата, възразява Дюи на Троцки. Необходимо е да се вземе предвид не само крайното следствие на дадени действия, но да се отчитат и следствията от използваните за постигането му средства. А средствата на комунистическата власт са: убийства, лагери, затвори, мъчения, изселвания, цензурирания, подслушвания, доноси. При това комунистическото насилие не само се упражнява систематично и в най-широк мащаб, но и с много лицемерие и лъжа, развявайки най-висшите морални ценности и благородни идеали.

Комунистите не се опиват обаче от голата наслада от насилието или от властта заради самата нея, както опростено ги представя Оруел. Те не са шайка бандити, а верни последователи на марксизма-ленинзма, който им вдъхва увереност и гордост, че тъкмо те вървят по пътя, по който се върти напред колелото на историята. Чувстват се носители на истината. Сигурни са, че познават дълбоката логика на историята, която им е поверила мисията за избавлението на човешкия род от потисничеството и мизерията. Големите абстрактни схеми на марксизма дават успокояващо съвестта чувство за неизбежност: такъв е ходът на историята, нищо не може да предотврати установяването на комунистическото общество. Никой не носи отговорност за насилието. За Маркс човекът е просто „инструмент на историята, която го смазва”. Ако не се бяха появили на историческата сцена Ленин и Сталин, просто някои други щяха да служат като инструменти на движещите света сили. И така те оневиняват не само Ленин и Сталин, но и себе си за своя чисто илюзорен избор.

За комунистите, с една дума, властта не е самоцел, а най-могъщото и сигурно средство за пълното подчиняване и преобразуване на настоящето в името на новия живот. Благодарение на тях знаем, че опитът да се осъществи раят на този свят, води до земния ад.

Светът според марксистката догма е лишен от всяка сложност, движен от две класи, въплъщаващи принципите на доброто и злото. Комунистическата идеология, при цялата й модерност, е по своята същност твърде архаична религия. Светогледът не е научен, а манихейски. За да възтържествува доброто, царството на злото трябва да бъде победено и напълно унищожено. Новата ера на комунизма ще настъпи едва след решителния последен бой с врага, а дотогава той е навсякъде, маскиран и лукав, агент на чуждия империализъм. Враговете, демонизирани, дебнат отвсякъде и трябва да бъдат открити и елиминирани. Това е първостепенната задача. Тя трябва да се преследва все отново и отново, защото никога не може, а и не трябва да бъде доведена докрай. Хората са следени и водени на отчет, уволнявани, затваряни и изселвани като врагове на режима не защото са опасност за настоящето, а защото са заплаха за бъдещето. Затова смеещите се юноши, докато на събранието се чете доклад на Сталин, трябва да отидат в превъзпитателен лагер.

Но и в по-„нормалните” общества на реалния социализъм политиката на параноя, състоянието на тревога поради непредвидимостта на властта, която бе натрапливо обсебена от въображаеми конспирации, е сред най-впечатляващите черти на тези режими и недвусмислено показва вакуума на авторитет в сърцето на властта.

7. Ленин, разбрал по манихейски диалектиката на историческия процес, е оптимист: раят на земята е постижим и той знае как да бъде изграден. Новият свят трябва да се роди като продукт на революцията и технологията: „съветска власт + електрификация = комунизъм”, гласи прочутото ленинско уравнение на новия индустриализиран рай. През 1918 г. той е убеден, че „електричеството ще заеме мястото на Бог. Накарайте селянина да се моли за електричество и той ще чувства реалната сила на централната власт вместо въображаемата на небето”. Последва „електрификация”, която с чудовищни темпове и неистови, стрували живота на милиони хора, усилия даде тежка индустрия на Русия.

Само две години след революцията, в разгара на гражданската война, вождът на революцията уверява младите комсомолци, че те със сигурност ще живеят според принципите на пълното равенство в комунистическото общество: „всяка готвачка ще може да управлява държавата” (впрочем единствено тази прогноза на Ленин излезе вярна, достатъчно е да си спомним за ценза на Тодор Живков). Болшевишкият водач не разомагьоса света, а повторно го омагьоса, правейки го още по-непрозрачен и неразбираем, тъй като светлото бъдеще си остана все тъй неясно и неопределено, но започна да определя реалния свят и да оправдава все новите и нови жертви, които се принасят на неговия олтар.

Всички обществени отношения, цялото човешко съществуване се подчиняват на изискванията на производството. Ала целта, която партията си поставяше с него, изобщо не е прозаична като тази например „влаковете да идват на време” и в страните от съветския блок те никога не идват навреме. Затова Хана Арент напълно основателно преобразува Лениновото уравнение в „комунистическа идеология + технология = тоталитарен ужас”.

След Ленин на власт идва Сталин. Без лична харизма, слаб оратор, с монотонен глас и силен грузински акцент. Масите могат лесно да бъдат възпламенени от Ленин и Троцки, Хитлер и Мусолини, ала не и от Сталин. Вместо него за това се грижи мощната, добре оркестрирана пропаганда на режима. При това силната столетна монархична традиция вече бе създала в „руската душа” постоянна потребност и зависимост от единствения, върховния, почти божествен вожд. Сталин умело и безскрупулно манипулира това кесарево наследство в своя полза и се заема с изграждането на „комунизма в една единствена държава”. Комунизмът става с други думи национализъм. Идва времето не на диктатурата на пролетариата, а на диктатурата над пролетариата, възможно най-жестоката и лицемерната, упражнявана от една привилегирована бюрокрация (номенклатурата), както точно прогнозира Макс Вебер. Нейното същинско начало е поставено с кампанията срещу кулачеството през 1931, когато „бащата на народите” поставя като първостепенна задача унищожаването на украинското „буржоазно” земеделие, за да са превърнат и селяните в покорни пролетарии.

„В обилието сее глад и мор.” Комунистите национализират земята и я колективизират. Начело на колхозите застават партийни функционери, без какъвто и да е опит в селското стопанство. Не е достатъчно. През 1932 и 1933 г. цялата реколта е иззета от изпратените от Москва комисари. Не само реколтата, прибират всяка храна, дори тази, която се готви на печката или вече е сложена на масата. Историкът Тимъти Снайдър изчислява умрелите през този период на 3,3 милиона души, други на осем милиона. Загиват от глад под контрола на партията.

Гладната смърт е бавна и мъчителна: когато няма повече кучета и котки, хората започват да ловят плъхове и мишки. За някои остават накрая само себеподобните. Случаите на канибализъм не са рядкост през онези жестоки години в Украйна. Тогава на съд са изправени 2505 канибали, ала броят им е несъмнено много по-голям. Жертвите са обикновено децата или най-крехките членове на семейството.

„Една майка сготви сина си за нея и дъщеря си. 6-годишно момиченце видя как баща й точи ножа, за да я заколи, само намесата на околните го спаси. Имаше, разбира се, и други комбинации. Едно семейство уби снаха си, тялото й го опекоха и изядоха…” Друго свидетелство. Разказва възпитателка в сиропиталище край Харков: „Изведнъж децата се умълчаха, обърнахме се да видим какво става, ядяха най-малкото дете, мъничкия Петрус. Деряха ивици от него и ядяха. И Петрус правеше същото, дереше ивици от себе си и той ги ядеше. Други деца бяха залепили устни в раните му и пиеха кръвта му. Изтръгнахме детето от гладните им уста и се разплакахме”. Ето човека!

Може би е по-добре да не четем всичко това, защото няма как да го забравим, сълзите засядат в гърлото, отчаянието остава в нас и не си отива. Ала отказът да знаем за този ужас, е отказ да научим нещо за градения от комунизма антисвят, за това на какво е способен създавания от него „нов човек”. Родители, които готвят и ядат децата си: чували ли сме, че и това влиза в менюто за вечеря? Навярно е по-добре да не знаем и да нехаем. И да продължим да се уповаваме в светлите идеали, бездна, в която вече са пропаднали толкова човешки животи. Едно е ясно: подобно скотомизиране е оскотяване. Нашето разбиране за комунизма и храненето, за човешката природа и тайната на злото ще бъде не просто непълно и изкривено, а самото то отвратително, ако точно тези страници ги подминем отвратени.

През следващите години масовите убийства продължават: стотици хиляди са разстреляни в „чистките” през 30-те години. В продължение на четвърт век Съветският Гулаг поглъща близо 20 милиона души, 5 милиона от които никога не го напускат.

Смъртта на Сталин през 1953 г. съвсем не слага край на тоталитаризма. Единодушието е все тъй необходимо. Абсурдът е, че всеки трябва на висок глас да одобрява онова, което дълбоко в себе си укорява. Алтернативата е възхваляване или премълчаване. Няма друга възможност. Всяко несъгласие се брои за престъпление и питащите и свободомислещите са все тъй уволнявани, преследвани, изселвани вече освен в лагери и затвори, и в политически психиатрии, откъдето душата не излиза жива.

През 50-те години Мао издига като лозунг на Китайската революция фразата: „Нека цъфнат сто цветя, нека процъфтят сто школи”. Жестоката ирония на Великия кормчия препраща към далечната епоха на Стоте школи (VІ-V век пр. Хр.), време на различни мнения, спорове и интелектуален кипеж. Сега вярата в успеха е, разбира се, задължителна, критиката на партийната политика е абсолютно забранена, другомислието е немислимо. Стотици хиляди интелектуалци, служители, студенти са уволнени, изключени, осъдени, изпратени в затвори и превъзпитателни лагери. Всяко съмнение и дори безразличие се наказва тъй жестоко, че вече никой и не мисли да е безразличен. Всеки трябва не просто да работи неуморно, но и да симулира неугасващ ентусиазъм. Мао дава и свой принос в комунистическата доктрина: открива, че само работническата класа притежава пълноценна човешка природа. Милиони китайци изпитват на гърба си практическите измерения на тази теория. В своето упражнение по създаване на „истинския човек” Мао директно се вдъхновява от сталинистките чистки и глада в Украйна. Методите са същите, мащабът още по-голям.

През 1957 г. революционният вожд възвестява „Големият скок напред”, с който Китай трябва за броени години да надмине всички развити икономически държави. За целта селяните са мобилизирани с голи ръце да създадат буквално от днес за утре индустриалната мощ на своята страна. Така тоталитарният феномен се проявява в неговия най-чист вид. „Големият скок” скача в голямата бездна: жертвите са близо 50 милиона. Най-масовата гладна смърт в човешката история. Не свършва дотам. Пастта на бездната е ненаситна.

Десет години по-късно Мао започва „културната революция”. Цялата страна е тероризирана от хунвейбините. Революционното насилие фасцинира парижкия интелектуалец Ален Бадиу, който пламенно се обяснява на Мао в любов и оглавява, неговото всъщност е ménage à trois, френския Съюз на комунистите марксисти-ленинисти. Троицата Мао – Ленин – Маркс е за Бадиу Свещената Тримурти на комунизма. Всъщност нейните членове са просто три аватара на Мао, нещо, което, разбира се, не е по сърцето на тогавашните парижки ленинисти (троцкисти) и марксисти (алтюсерианци), откъдето и чутовните словесни дуели с тях из Латинския квартал: страховити бури във фонтанчето пред Сорбоната, ако перифразирам Фуко. Ала Бадиу толкова обича своята Тримурти, че не иска за нищо на света да я раздели. Любовта му, разбира се, е изключителна, т.е. сляпа за всичко, което не е любимият обект.

След смъртта на Мао Пол Пот пренася щафетата в Камбоджа, където, след като взема властта през април 1975 г., се заема незабавно с революционното очистване на своя народ. За по-малко от 4 години осъществява това, за което на Сталин и Мао са били нужни повече от две десетилетия. Гордо надминава своите учители. За една седмица са унищожени институциите на стария режим. Премахнати са парите. Установено е безкласовото общество: всички буржоа заедно с офицерите, учителите, лекарите са изпратени в превъзпитателни лагери в джунглата. Старият антагонизъм между града и селото е решен с пълното изпразване на столицата Пном Пен и другите градове. Изпълнени са, като в учебник по научен комунизъм, всички условия небето накрая да слезе на земята. В лагерите, които подготвят неминуемия рай, всички арестувани са намерени за виновни само защото са арестувани. Виновни в какво? Те сами ще трябва да кажат. Веднъж изтръгнати, самопризнанията водят до присъда. Тя е само една – смърт. При екзекуцията черепите най-често се разбиват с тояга сякаш са кокосови орехи. Но има случаи и на канибализъм. Камбоджа е превърната в най-голямата човешка кланица. Убити са близо 3 милиона души, 1/3 от населението на страната.

Равносметката. СССР: 20 милиона, Източна Европа: 2 милиона, Китай: 65 милиона, Северна Корея: 3 милиона, Виетнам: 2 милиона, Камбоджа: 3 милиона, Латинска Америка: 1 милион, Африка: 2 милиона, Близкият и Средният изток: 2 милиона. Насилствената смърт на всички тези хора е факт, не интерпретация. 100 милиона души загиват в резултат на философските идеи и политическите императиви на марксизма-ленинизма.

Комунистическият режим е обърнат не против чужденците като нацисткия, а против собствения народ. Трудно е да се повярва, че някой е способен толкова безсмислено и

неуморно да избива и затваря милиони под знамето на свободата и прогреса. Естествената нагласа е да го отречем. Ала Ленин, Мао, Пол Пот не позволяват това да се случи. Няма как Сталин да не разстрои нашата вяра в човешката природа, инак няма да е Сталин, най-големият канибал, чийто глад за власт е безмерен.

През 2009 г. ленинистът Жижек, маоистът Бадиу, идеологът на Червените бригади Негри, деконструктивистът Нанси, алтюсерианецът Рансиер, „слабият” марксист Ватимо и други от най-елитния отряд на академичната гуериля се събират в Лондон на конференцията „Комунистическата идея”, която, въпреки съвсем капиталистическата такса от 100 паунда, привлича хилядна ентусиазирана публика. В техните изказвания, а и в останалите им радващи се на издателски успех и голямо медийно внимание публикации изобщо няма да открием реалността на комунистическите режими. Защо им е? Историческата истина за комунистическите престъпления затваря завинаги вратата на Утопията. Затова софистите неокомунисти се питат има ли изобщо историческа истина? Не е ли тя социален конструкт, лукав инструмент на властта, и с цялата си виртуозност се захващат да деконструират идеята за нея. Веднъж освободени от бремето на истината, могат вдъхновено да разкажат историята на комунизма като la longue durée на благородните мечти, пориви, борби на по-добрата част от човешкия род. Ето Нанси опива аудиторията със самата дума „комунизъм”, „която отваря всеки смисъл и в този смисъл е без смисъл, защото отива отвъд смисъла”. Нито дума за унищожените и смазани животи на милиони. Защо да се занимават с тях? Попаднали са под колелото на историята. То е можело да не мине точно през тях, но нали все отнякъде е трябвало да мине… А в Америка защо бият негрите? Дори исторически да е имало някои изкривявания (думата престъпления в подобни аудитории, разбира се, не се чува), те следва исторически да бъдат разбрани като плод на искрена убеденост в правотата на делото и най-добри намерения, сякаш не знаем, че с тях е застлан пътят към ада. Ала новите комунисти умело избягват деконструирането на самата „комунистическа идея”, която заслужава според тях все тъй всеобща адмирация. Идеалът, значи, е чист и справедлив, ако фактите се инатят да казват друго, то те, значи, грешат и просто не бива да им се обръща внимание. Не, не става дума за извинимо незнание. Съвременници на тоталитаризма, те вярват в това, което желаят да вярват. Идеологията, както писа в своята класическа студия Реймон Арон, е любимият опиум на интелектуалците. Отглеждат своите илюзии със заинтересован идеализъм, т.е. с цинизъм. Не са склонни да се учат от историята и отново предлагат на другите, не на себе си, псевдоценностите на марксизма-ленинзма сякаш нищо не се е случило и не е ясно какво произвеждат те. А би трябвало, ако не са в състояние да си посипят главите с пепел, поне да замълчат и да се скрият в някой ъгъл за своята подкрепа на най-страшната катастрофа на човешкия род. Вместо това обаче гордо надяват тогите на съдници на политиката и морала и самодоволно застават пред камера и микрофон в позата на житейски учители. И светлината на прожекторите съсредоточава в тяхното самовлюбено безчестие цялата моя способност за отвращение, презрение, омерзение.

Възможно ли е изобщо да се раздели идеологията от извършваните в нейно име геноциди? Този въпрос изобщо не минава през главата на неокомунистите софисти, за които, след като е научно доказано, че капитализмът е злото, то изобщо не трябва да се винят дръзките и благородни усилия за неговото унищожаване. Бадиу патетично заявява, че не бива да се допуска никакво криминализиране на комунизма, защото антикомунизмът е истинското престъпление и продължава да възхвалява вечната сила на революционната идея. Жижек, щастлив, че „комунизмът отново се вдига от гроба”, призовава своята млада аудитория да научи и повтори урока на Държавата и революцията на Ленин.

Омаловажаването на стореното и представянето на оцелелите от лагерите като жадни за реституции използвачи, които в никакъв случай не са по-добри от палачите и доносниците, забива още по-навътре ножа във вече тъй измъчените им тела и души. Най-лошо обаче е безразличието. Знанието за престъпленията на комунизма е налице и какво от това? – „Нищо”. Ала нищо не е отговор…

8. Наложен от партията, идеалът за безкласово общество е превърнат в господстваща рамка на съществуването, която, недопускайки никакво критично мислене, трябва да замени възприятието на реалната реалност на социализма с фантазии и построяване на въображаеми светове. Социалистическата революция се основава не само на материално, икономическо, биополитическо, но и на духовно инженерство.

Важно е не хората да са свободни и щастливи, а да вярват, че са свободни, а децата и щастливи. Затова непрестанно ги учат да славословят др. Сталин, благодарение на когото „Жить стало лучше, жить стало веселее!”. При това създадената от пропагандата „паралелна реалност” на реалния социализъм се приема добре от левите интелектуалци на Запад. Открили в нея съответствието на своите надежди и очаквания, те лесно се оставят да бъдат уловени от нея, искайки да бъдат съвършено слепи за същността и методите на съветския режим. Така френският социалистически водач Едуар Даладие посещава Украйна през 1933 г., когато милиони умират от глад, но вниманието му привличат единствено хлебарниците с вкусен хляб, които вижда от прозореца на своя автомобил, без изобщо да си даде сметка, че това са специално изрисувани за неговото посещение витрини.

Могъщата и сугестивна пропаганда на режима си служи умело с новите технически средства, най-вече с киното. Тя никога не представя реалния живот, а животът такъв, какъвто трябва да бъде, в неговата по-висша социалистическа истина посредством стандартизирани сюжети и образи на напълно отдадени на строителството на социализма герои, вложили цялата си енергия в преизпълнението на плана или борбата с врага, живеещи в свят, в който всеки дава според възможностите си и получава според потребностите си.

С времето обаче неизпълнените желания, изгубените надежди и напразните илюзии на тази втора реалност по-раждат дълбоко разочарование от съществуващия свят. Именно изчезването, дори в редиците на партийния авангард, на каквато и да е вяра в тази паралелна реалност, която гради комунизмът, е причина повече от всеки друг фактор за рухването на съветската система.

9. Ленин, който има прост и ясен отговор на всички въпроси, знае същността на религията: тя е обслужваща интересите на капиталистите „попщина”, която, насочвайки въжделенията на хората към отвъдната реалност, учи онеправданите класи да не се противят на съществуващите отношения на господство. Необходимо е следователно не само разобличаване на религията, а нейното унищожаване, условие sine qua non за установяването на комунистическото общество. Вождът на революцията полага битката с религията в основата на болшевишкото социално и духовно инженерство, което трябва да помете заедно с досегашните социални структури всички традиции и форми на мислене и живот, най-устойчиви от които са, разбира се, тези на религиозните вярвания и практики. Задачата е пространството на обществените отношения и личния живот да бъде напълно изчистено от обитаващата го от извечни времена религия и да бъде заето от новия комунистически култ, който да поеме духовните потребности на хората и така да въздейства върху техните емоции и желания, че те да приемат като абсолютна истина комунистическите догми и ценности, които да формират всяка страна от съществуването.

През януари 1918 г. болшевиките изправят Бог на съд. На подсъдимата скамейка е сложена Библията. Прокурорът обвинява Бог в престъпления против човечеството. Назначеният от съда адвокат заявява, че неговият клиент трябва да бъде освободен от съдебна отговорност поради умствена невменяемост. Накрая Луначарски прочита присъдата: смърт чрез разстрел. Призори тя е изпълнена с няколко картечни откоса към небето.

За Ленин Църквата е алтернативен източник на авторитет, който подрива и ограничава пълната власт на комунистическата партия върху умовете и сърцата на хората. Разсъждението му е както винаги еднолинейно и целенасочено: свещениците управляват душите на хората, епископите управляват свещениците, значи трябва да се започне отгоре: патриарх Тихон е заточен и после отровен, не по-добра е съдбата на митрополитите: Владимир е заколен, Вениамин разстрелян, Хермоген удавен, Андроник изгорен… Останалите живи митрополити и епископи са изпратени по лагери и заменени от послушни служители на режима. Църковната йерархия е овладяна, ала много свещеници и монаси остават истински верни на своето духовно звание.

При Сталин репресиите продължават – повече от 90 % от храмовете са затворени. През 1917 г. те са 54 000, през 1941 г. са само 4000. Много са разрушени: катедралата „Христос Спасител” в Москва е взривена и на мястото й е отворен обществен басейн. Други са запазени, но сменят своето предназначение: Казанската катедрала в Ленинград е превърната в Музей на историята на религията и атеизма, а Соловецкият манастир става концлагер, хиляди други храмове и манастири последват тяхната съдба. Църковната собственост е национализирана, отпечатването и разпространението на Библията е забранено. Религиозната дейност е сведена единствено до някои богослужения, като партийните и комсомолски активи се грижат за ограничаването на ходенето на Църква, а богомолците се водят на отчет.

10. При посещението си непосредствено след Октомврийската революция в Съветска Русия Джон Мейнард Кейнс отбелязва, че комунизмът е силен не като икономика, а като религия. Ленин е положил в нова рамка вярата на хората и болшевиките успешно са сублимирали естествения материалистичен егоизъм в „идеализиран” живот за партията и народа. В този век „без религия”, отбелязва английският икономист, Русия е разтърсена от истинска „религиозна” тръпка и той удивено наблюдава превръщането на комунизма в своеобразна религия.

През 1925 г. Комунистическата партия създава Съюза на войнстващите безбожници, който трябва да наложи научния атеизъм във всички сфери на живота. Християнската обредна система е заменена с комунистически ритуали, Библията и житията на светците с Капиталът и биографиите на комунистическите вождове, иконите с ликовете на Маркс, Ленин, Сталин.

Безбожието на комунистите е изтъкано не само от войнстващи, но и от религиозни атрибути. Вярата, че унищожаването на религията като опиум за народите ще произведе по-добър свят, е отрицание на най-ясните и очевидни факти на историята. Убедеността, че прегръщането на определена идейна система като марксизма-ленинизма може да подобри човешката ситуация, вече е деяние на вяра, с което комунистите търсят екзистенциално утешение както останалите вярващи люде. Вяра, която е изместена от отвъдния свят в бъдещето, но остава все тъй религиозна по своята същност. Достатъчно е да си спомним предсмъртното стихотворение на Вапцаров.

Комунизмът бързо се превръща в нова политическа религия със своя догматика: (марксизмът-ленинизмът), катехизис (Краткият курс), сотериология (научният комунизъм), еклезиология (партийното строителство) и култ.

Култът е на първо място към личността на Ленин, заклетия атеист, за когото всяка форма на вяра в живот след смъртта била буржоазна илюзия и опасно кощунство. След смъртта му обаче тъкмо неговото тяло е балсамирано и изложено в мавзолея на Червения площад, където и до днес то е обект на непрестанно поклонение. Не просто делото на Ленин, той самият почива безсмъртен в мавзолея, чийто куб е символ на вечното съвършенство. Вождът на революцията не си е отишъл от този свят, а е останал тук, стълб на новия строй. Нещо повече, изложената за поклонение мумия е видим израз на съкровената вяра, че научният комунизъм ще се справи един ден и със смъртта. Та нали открилият тайната на света и историята „марксизъм може, както пише Андрей Платонов, всичко. Защо мислиш, че Ленин лежи съвършено непокътнат в Москва? Очаква науката, за да възкръсне от мъртвите”.

Според конституцията на КНДР Ким Ир Сен е роден в първия ден на Новата ера и е неин Вечен вожд. През 1994 г. безсмъртният умря. Неговият живот свърши, ала той живее. Страната се управлява под бдителния взор и каменната десница на неговите статуи, които са най-високите здания в Северна Корея.

Култът има и своята „църква”. Макар комунистическата партия да е войнствено антихристиянска, в нея духът на църквата живее като увереност в специалната избраност на партийните членове. Тяхното звание е изграждането на новото общество, откъдето и активната пропаганда на комунистическите идеи и прозелитизма в целия свят, оттук и разработването на собствени обреди и празнична система. Необходимостта от принадлежност към една религиозна по своето естество общност изобщо не отмира, а само променя своята форма. Поразяващото при това е, че няма никакво собствено творчество, взети са, най-често бездарно, ритуалите и символните ресурси на традиционната религия, които трябва да придобият ново значение.

Нека накрая обобщим. Тоталитарният комунистически режим е сливане на религия и държава. Болшевишката революция не просто унищожи съществуващите политически институции, но разби социалните групи и мрежи, видоизмени колективната и индивидуалната идентичност. Основна характеристика на тоталитарното общество е господството на комунистическата догма, която провъзгласява за своя цел създаването на новия човек чрез радикалното преобразуване на обществените отношения, при което самата политическа сфера се интензифицира до степен на сливане с религиозната.

Комунизмът положи чудовищни усилия да произведе новия човек. Оказа се, че въпреки насилието и постоянното изкривяване на реалността, човешката психика трудно се разрушава и променя. Постоянният натиск върху нея поражда и ответни реакции. Някои намират смелост да отхвърлят въпреки терора паралелната реалност на комунизма. Тяхната съпротива изглежда наивна и напълно безсмислена в „стоманената клетка” на тоталитарното общество, а всъщност това е наистина рационалното и осмислящо съществуването поведение.

1984 на Оруел завършва не с триумфа на Големия брат, а с приложение за принципите на Новоговора. Това приложение е статия в енциклопедия от далечното бъдеще, когато комунистическият „новоговор” и тоталитаризмът в Океания отдавна са престанали да съществуват и тя безстрастно ги разглежда като отломки от далечното минало. Можем да видим това като надежда, че накрая всеки Big Brother неизбежно се сгромолясва. И най-ужасната антиутопия, значи, не е последната, окончателната дума на историята. На комунизма не се наложи да чака толкова дълго. Единственият сигурен резултат от наложения от него строй бе бързото изгубване на илюзиите, които направиха възможна неговата победа в началото на ХХ век. Само за няколко поколения след първоначалния ентусиазъм и голямата вълна от „покръствания” се стигна до пълно общо отвращение от неговата идеологическа система и методи на господство. Крахът на комунистическите режими в края на ХХ век показа, че колективистичната икономика не е алтернатива на капиталистическата икономика, а просто отрицание на икономиката. Нещо повече, поради пълното отсъствие на духовно съдържание за разлика от религиите, които редовно се справят със светските катастрофи, комунизмът като религия се оказа неспособен да надживее този свой икономически и политически крах.

Историята изисква от нас да не забравяме действително стореното от комунистическата илюзия, защото, ако „миналото не осветлява бъдещето, духът броди сред сенки”. Тя ни оставя задачата не да изследваме неговото „правоверие” в собствените му термини, а да осъзнаем и оценим въздействието, което продължават да имат върху нас предпоставките и въжделенията, идеите и действията на комунизма. Тя не иска от нас да ги оправдаем, а да ги разберем.