0
1052

Изложба за самбата, гласа на фавелата

„Рио на самбата – съпротива и преоткриване“

Изложба в Музея на изкуството на Рио, която проследява историята на самбата, очаква посетители до следващия карнавал – 10 март 2019 г.

Самбата е най-обичаната от бразилците музика, а не по-популярната в цял свят боса нова. Самбата се ражда в Рио около старите пристанищни докове, на известната днес скала Педра до сал, където робите разтоварвали чувалите със стока, в подножието на хълма Моро да Консейсау. Музеят на изкуството на Рио привлича посетители от цял свят с богата изложба, посветена на самбата, която ще продължи чак до финала на карнавала догодина. „Рио на самбата – съпротива и преоткриване“ показва крайъгълни моменти от развитието на музикалния жанр, роден от несвободни негри и превърнал се в символ на независимата бивша колония на Португалия.

Както подсказва името му, Музеят на изкуството на Рио е посветен изцяло на Рио де Жанейро. От пет години насам той изпълва белите петна от историческата карта на града с изложби на разнообразни теми – коренните жители на Рио – индианците; исторически личности като поставилата край на робството принцеса Леополдина; общи изложби като „Цветът на Бразилия“ с над 300 творби, разкриващи краските на страната от „откриването“ ѝ от европейците до днес, или събралата над 200 творби на бразилки модернистки; ретроспективи като тази на художника Алберто да Вейга Гинар (1896—1962) или тематични фотоизложби като посветената на фавелите в Рио.

Скоро след като видях изложбата за самбата, моя позната ми разказа задъхано за своето преживяване в нея. Излязла крайно развълнувана от въвеждащия в експозицията коридор, на чиито стени цитати от популярни песни рисуват своеобразен автопортрет на самбата на фона на приглушени ударни инструменти. Разплакана, се бухнала в прегръдката на една служителка, която също като моята позната се оказала кръвно свързана с този жанр. И двете са негърки, кариоки и за тях самбата не е просто любима музика, а наследство от праотците им, сред тях – няколко поколения роби, а после и вече свободни граждани на Бразилия, за които самбата е била не само музика за разтуха, но и за изразяване на расова, културна и социална принадлежност.

В петък вечер или събота следобед със съпруга ми обикновено се отправяме към някое място, където свирят самба. Този навик е присъщ на кариоките, защото те живеят на улицата. Обикновено на някой площад или на ъгъла на две улички, дори когато движението по едната не е спряно, се намира начин да се изнесат няколко маси, около които да седнат музиканти, да подредят отгоре им малки стъклени чашки, за да не се стопля бирата в пластмасовите маншони, и тълпата да се събере около тях, разбира се, също с бира в ръка или кайпириня, за да припява, да танцува и да обсъжда новостите гръмогласно.

В понеделник вечер можете да усетите атмосферата на Педра до Сал, там, където се е родила самбата кариока. Преди два пъти месечно, а сега по-рядко, защото станаха големи звезди, в най-старата част на града, на ул. „Оувидор“, можете да чуете симпатичните младежи от Самба да Оувидор, водени от лиричния глас на лидера им Габриел, любител на кампарито. В бохемския квартал Лапа, там, където се пресичат улиците „Сенадо“ и „Гомес Фрейре“, в първия уикенд на месеца, когато се провежда и пазарът на сувенирите Фейра до Лаврадийо, се носят евъргрийни винаги с потресаващ звук, насред автентична тълпа хора от предградията. Наскоро пък бях на едно събиране на бели музикантки, които, за съжаление, не успяха да уловят духа на самбата, но за сметка на това привлякоха в прашните улици на Лапа фенове от луксозната част на града – кварталите Ипанема и Леблон, където не могат да се похвалят с подобни народни веселби. Самба сме слушали къде ли не, но като цяло винаги на открито. Поне за мен много по-автентично е звученето ѝ така, отколкото на сцена. Нищо не ви разделя от музикантите, те са обгърнати от топлината на публиката и всички ставате едно гърло, което ту пие, ту пее.

Eйтор дос Празерес, Моро да Мангейра, Рио, 1965

Повече от половин век преди раждането на боса новата и преди най-големият ѝ хит „Момичето от Ипанема“ да стане музикалната визитна картичка на Бразилия (тук можем да поспорим дали в изпълнението на Том Жобим, или в това на Франк Синатра), се ражда нейната майка – самбата, в сърцето на Рио, свирена от загрубели ръце и танцувана от напукани крака на тъмнокожи изпълнители. На португалски впрочем самба е в мъжки род, така че самбата е по-скоро бащата на боса нова. И ако боса нова е музиката на заможната средна класа, то самбата е музиката на народа. И докато боса нова държи да мине за по-изтънчена и носи почти онова саудаде от португалското фадо (което в бразилската му версия е меланхолията на Жобим и Де Мораес, удавена в първокласно уиски в бар в Ипанема, докато покрай тях минава красивата, млада и богата Ело Пинейро – момичето от Ипанема), самба е по-непосредствената ѝ сестра, ненапудрена, но не по-малко музикална.

В самбата тъгата е прекарана през усмивката на този, който познава онези трудности в живота, дето го будят всеки ден на зазоряване в някой скромен квартал и го пращат да върши неквалифицирана работа. Може би като в рефрена на една от популярните песни на легендата Картола – „Трябва да се намеря“: „Смея се, за да не заплача”. Самба се танцува със стъпала, носещи се ниско над земята, заземени и въпреки това летящи, понесени от енергията на ритъма, извиращ от сърцето.

Не мога да забравя първия път, когато чух репетиция на ударната секция или батерùята, на една уличка преди карнавала. Или пък когато над 200 човека се изсипаха, марширувайки с най-разнообразни ударни и перкусионни инструменти – задължителна част от дефилето на всяка самба школа на Самбадрома, по време на карнавала. (Виж тук загрявката на ударната секция на школата Портела по време на дефилето ѝ на карнавала през 2017). Те събуждат сърцето, настройват ударите му в своя ритъм и изправят на крака дори туристите от студени и резервирани страни, кротко поседнали в сектора за чужденци.

Изложбата „Рио на самбата: съпротива и преоткриване“ се разпростира на два етажа – започва на третия, който е посветен на историята на Рио де Жанейро. Четирима куратори са събрали около 400 предмета, които да отразят социалните, културните и политическите аспекти на жанра.

Самбата се приема за една от основните прояви на популярната култура в Бразилия и произхожда от samba de roda (букв. самба в кръг), танц с африкански корени от щата Баия. Макар да има вариации в щатите Баия, Мараняо, Минас Жераис, Пернамбуко и Сао Пауло, самбата е градска музикална проява, родила се в началото на ХХ век в Рио, в къщите на т.нар. „лели от Баия“, когато изпълнителите започват да смесват самбата в кръг с различни други популярни музикални жанрове като полка, машиши, лунду и шоте.

В изложбата са включени пет специално поръчани от музея инсталации. В една от тях посетителите са поканени да бият най-големия барабан, използван в самбата, заобиколени от снимки на някои от най-известните фигури в жанра под надслова „Животът на чернокожите има стойност“, както и цитати по стените от различни известни самби, сред които „Моя мечта“ на Дона Ивони Лара. В друга инсталация пред самия музей в настилката са вградени имената на африканските етноси, от които са били карани роби в Бразилия.

На третия етаж са разхвърляни картини на местните класици Кандидо Портинари, Ди Кавалканти, Гинар и музиканта и живописец Eйтор дос Празерес, фотографии на французина Пиер Верже, гравюри, сред които на френския изследовател Дебре и бразилския художник Лазар Сегал, инсталация на Карло Вергара от остатъци от различни карнавални костюми и създадените от евтини материи разноцветни костюми паранголé, които се движат в ритъма на самба от облеклите ги. Посетителите могат да видят първия филмов костюм на актрисата Кармен Миранда, експортирана в Холивуд, за да пропагандира тропическия рай Бразилия през 50-те, и изпъстрени с пера дрехи от емблематични дефилета на известни самба школи.

Първата част на експозицията разказва за различни роби от африкански етноси, които пренасят в Бразилия своята култура и дават начало на самбата. В пристанищната зона са били къщите на преселничките от Баия – лелите, покровителки на първите музиканти, и религиозните терени – това са и основните места, на които се ражда самбата. Събраните предмети от бита на негрите представят различни селски празнични и религиозни обичаи. Включени са и инструменти, използвани в африканските вярвания като кандомбле, които обаче не бива да се бъркат с тези на самбата. В Рио поне основен неин инструмент е дайрето, а китарата с четири струни е заменена от миниатюрната ѝ посестрима кавакиньо.

Когато с нарастването на населението на Рио се вдигат наемите на жилищата, това води до появата на нови предградия и маргинализация на самбистите. В предградията, до които стигат влаковете от Централна гара „Бразилия“, през 30-те години започват да се създават различни школи по самба като Мангейра, Портела, Салгейро. Мангейра е и първият шампион след появата на дефилетата по централните булеварди „Рио Бранко“ и „Президент Варгас“. Тези дефилета се появяват след инициатива за състезание между школите, подета от спортния журналист Марио Фильо (чието име официално носи стадионът „Маракана“).

По същото време президентът Жетулио Варгас решава, че за утвърждаването на националната идентичност на младата бразилска република е необходима и подходяща музика. Тогава самбата навлиза под строй в програмите на националното радио, а апаратите стават достъпни за масите благодарение на нарочно разрешените от правителството държавни заеми. Променят се и текстовете на песните – забравя се за маландро, тариката, който много прилича на бленуващия за Рио Остап Бендер и който се препитава с каквото му падне на ръба на закона или отвъд него. Вместо него в центъра се поставят работещите маргинализирани класи, които преобладават в обществото по онова време. Отново по времето на обхванатия от националистически настроения популист Варгас в самбата са поканени и доста изпълнители с бял цвят на кожата, за да може тя да бъде приета и от елита. Излиза от задния двор на къщите в предградията и се настанява по площадите и в заведенията.  

Филмов костюм на актрисата Кармен Миранда

Превръщането на самбата в спектакъл и продължаващият и до днес процес на завръщането ѝ към корените оформят последния кът в експозицията. Традиционно школите по самба се изявяват като глас на бедната общност, в която са разположени. Именно с тази дума (comunidade на португалски е общност) наричат в Бразилия най-бедните квартали – фавелите, които в Рио обикновено сe катерят по хълмовете. През годините самбата изразява борбата за оцеляване и запазване на културното наследство, създавана във фавелите, в предградията, символ на историята на негрите в Бразилия и най-вече на тези в Рио де Жанейро.

Специално място е отделено на вероятно най-комерсиалната част от самбата – грандиозните дефилета на школите, които от 80-те години се осъществяват на проектирания от Оскар Нимайер Самбадром. Тук можете да откриете малко информация и за вероятно на най-великия сценограф и костюмограф в историята на състезанията – т.нар. карнавалеско Жоазиньо Тринта. Той е автор на едно от най-смелите и скандални дефилета на школата Бейжа-флор през 1989 г., наречено „Плъхове и лешояди“. В него статуята на Христос от хълма Корковадо е използвана като знак за социален протест. Исус е представен като просяк, излизащ от фавела, но след реакцията на Католическата църква и решение на градски съдия статуята на движещата се платформа по време на дефилето е покрита с найлон.

Йохан Мориц Ругендас, Живописно пътуване в Бразилия, 1835 г.

Любопитен и крайно необходим за такава изложба момент е плейлистата с избрани мелодии, която може да бъда изслушана със слушалки под панела със 70 обложки на редки плочи, проследяващи развитието на звукозаписната индустрия и оформени като дърво на самбата. Защо да не чуете и вие малко хитове? Евъргрийните „Не оставяйте самбата да умре“ на Алсиони и Жоао Жилберто с „Бразилски акварел“. Зека Пагодиньо, възпяващ радостта от живота – „Нека животът ме понесе“. Меланхоличното обяснение в любов към предградието Мадурейра, където са две от великите школи на Рио – Портела и Империо Серано, „Моето място“ на Арлиндо Круз. Носталгията по отминалите дни в „Риданието на самбата“ в изпълнение на Самба да Оувидор. Социалната принадлежност в „Гласът на хълма“ на Зе Кети, който пее: „Аз съм самба, гласът на хълма“. Фатализмът в „Кормчия“ на Паулиньо да Виола, в рефрена: „Не съм аз този, който плава – морето ме носи“. „Пияният и акробатът“ на Елис Режина е алюзия за военната диктатура (1964–1984) и хилядите емигранти. А в „Откакто самбата е самба“ Каетано Велозо твърди: „Самба е бащата на удоволствието, самба е синът на болката; великата сила на промяната“.