0
566

Изобретателност и контраизобретателност

Atanas Jdrebev

Политическата конюнктура е контраверсия на политическата рационалност. Дебатите около избирателната система трябва да се проведат на експертно ниво и да не се оцветяват политически.

Избирателните системи са способ за определяне на изборните резултати. Това учебникарско определение ни разкрива, че те са инструмент, средство, технология. Напоследък се лансира тезата, че ако преминем към мажоритарни избори, ще се решат дълбоките проблеми на политическата система, че хората ще могат да гласуват за личности, които да бъдат отговорни пред тях, че е много по-демократично ти да определяш кого избираш, отколкото да се съобразяваш със спуснатите от партийните централи листи, че мажоритарните депутати ще имат много по-пряка връзка с гражданите. След като през първото десетилетие на новия век месианските проекти за промяна се изчерпаха като замисъл и възможности да постигнат резултати, сега пътят към панацеята се привижда в промяната на изборните правила. Идеята за референдум по въпроса силно се политизира, създава се нова поляризация. Да си привърженик на допитването се възприема равнозначно на това да симпатизираш на президента, ГЕРБ или Реформаторския блок. Противниците се идентифицират с управляващата коалиция. Дебатите около избирателната система трябва да се проведат на експертно ниво и да не се оцветяват политически. Политиците от всички страни са изпаднали в заблуждението, че промяната в избирателната система и законодателството ще премахне съществуващите пороци и негативни практики. Дали това е така, дали е  заблуждение и дали изобщо си вярват? Когато използваш дадено средство, трябва да си наясно каква е целта. Когато формулираш предложение, трябва да си конкретен.

Тъй като идеята на президента е част от депутатите да се избират мажоритарно, ще разгледам първо класическия пример на чистата мажоритарна система в едномандатни избирателни райони, при която печели получилият най-много гласове. При нея вотът на останалите гласоподаватели остава неоползотворен. Така се облагодетелства най-голямата политическа сила. Малките партии остават непредставени и се изкривява механизмът на представителството. Ако целта е да изградим двупартиен модел, е най-добре да се ориентираме към тази система. Тогава формации без силна електорална подкрепа като Реформаторския блок, един от най-големите привърженици на мажоритарното гласуване, няма да имат шансове да влязат в Народното събрание. Другият недостатък е, че претенцията за силна зависимост на депутата от неговите избиратели, позицията му на защитник на техните интереси ще му позволи лесно да се еманципира от издигналата го партия и да твърди, че служи на хората, а не на нея. Като основен дефект на функциониращата пропорционална система се сочи парламентарното номадство, а същевременно апологетите на мажоритарността критикуват определящата роля на партиите при подреждането на листите във варианта на пропорционален вот без преференции или с твърде висок праг на преференцията. И двата варианта имат своите слаби страни, ако приемем обратната на моето твърдение хипотеза, че чрез избирателната система могат да се преодолеят проблемите на политическата система. Чисто пропорционалните избори в условията на гарантирания от конституцията свободен мандат правят депутата колкото зависим, толкова и независим от издигналата го формация. Листата не може да се пренарежда от избирателя, а депутатът е свободен съответно да се съобразява или да не се съобразява с повелите на неговата политическа сила, без дори да се допитва до подкрепилите го хора. Няма гаранция, че гласувалите за дадена партия винаги мислят като самата нея и от тази гледна точка е спорно чии интереси ще защитава народният представител. Така критиката към тази система може да е диаметрално противоположна – както по отношение на номадството, така и по отношение на отдалечеността от избирателите. При смесените избори, в които е силно застъпено преференциалното гласуване, положението също не е никак розово. Ниският праг на преференцията в избирателни райони с по-малобройно население би улеснил проявата на корпоративен вот, респективно би стимулирал купуването на гласове и контролирането на изборния процес. В големите райони пък много малко хора ще могат да наложат своята воля над останалите. Обратно, високият праг може да се критикува като отказ на партиите да се съобразяват с мнението на избирателите, като бягство от принципите на мажоритарността и дори на демокрацията. Обичайна практика на българските партийни централи е да поставят на неизбираеми места в листите неудобни за тях кандидати, които имат подкрепата на местните организации. Достатъчно ниската преференция би променила тази тенденция и тогава ръководствата на партиите ще разполагат с много по-ограничен ресурс да налагат волята си върху парламентарната група, която също би трябвало да има своето демократично право да участва в процеса на вземане на решения. Така преференциалният праг също се вписва в границите на двупосочните интерпретации и тук опозицията е между националното и локалното партийно равнище. Няма еднозначен отговор на въпроса кой трябва да има превес. Но прави впечатление фактът, че, когато са на власт, управляващите партии бягат от реалистичната преференция като дявол от тамян.

Друг спорен въпрос е за „отседналостта“ при европейските избори. Дали граждани, които живеят в страни извън ЕС, трябва да могат да гласуват? Логичен отговор, който не обслужва конюнктурните интереси на ДПС, възприет от останалите партии при приемането на Изборния кодекс, е, че щом не си на територията на ЕС, европейската политика не те засяга. Едва ли един живеещ в Америка българин го интересуват например условията на трудовия пазар в Европа или пък правото на европейска здравноосигурителна карта. Същото важи и за българския турчин, пребиваващ на територията на Турция. Тук веднага може да се противопостави контрааргументът, че по силата на тази логика всички емигрирали българи не би следвало да участват в изборите за Народно събрание, защото националната политика не ги засяга. Това щеше да е така, ако те не бяха избягали именно поради вътрешните проблеми, перманентната криза и грозната действителност. Обстоятелствата нямат значение, ако в чисто юридически смисъл става дума за ограничаване на права. От друга страна, тези обстоятелства са причината за бягството навън и за да се променят нещата вътре в България, хората от чужбина трябва да могат да упражнят своя вот. Правната колизия е плод на политическата абсурдност. Демографската криза е тежка, а малцина българи извън Турция, които са „гласували с краката си”, дори си правят труда да отидат до изборните урни. Промените в изборното законодателство нямат отношение към политиката, така че по-скоро трябва да се променя самата политика по начин, по който да привлича, а не да отблъсква българските граждани.

Електронното и машинното гласуване поставят дилемата между европеизацията и байганьовизацията. Машинното се въвежда само експериментално, а и за двете се говори, че могат да опорочат тайната на вота и да улеснят контролирането му. А на всичкото отгоре вече сме се нагледали на всякакви индиански нишки и други тарикатлъци на купувачите на гласове. Нима ще ги затрудни една нова технология?  Как така в цивилизованите държави е възможно да упражниш гласа си от домашния си компютър, а ние се страхуваме от процедурата. Тъй като знам къде живея, не бих подкрепил подобно нововъведение на инициирания от президента референдум, но се чудя защо се изсипа цялата тази помия срещу Росен Плевнелиев само заради това, че е дръзнал да поиска допитване до народа. Нали дотук непрекъснато обяснявам, че с изборните правила и кодекси не се променя абсолютно нищо, че законът трайно е станал врата в полето, че ако избирателят би се сдобил с някакво реално право, политиците никога няма да му го дадат. Затова буди недоумение огромният медиен ресурс, който се вкарва в необосновано тежка конфронтационна кампания срещу държавния глава. Дори се заговори и за контрареферендум, неологизъм, който се появи след контрапротестите и контраокупацията на университета. Контрамисленето е уникален български феномен, парадигма без аналог в световната история, пропаганден инструмент, утвърждаващ силата на деструкцията. Дори депутатите приеха нов Избирателен кодекс, който почти преповтаря предишния, но основната му характеристика е, че и той е контра. Политическата конюнктура е контраверсия на политическата рационалност. Добре познатото старо ни се представя като нещо ново и по-добро, само за да се злепоставят опонентите, да се легитимира разграничителната линия и да се изострят взаимоотношенията. А крайният продукт метафорично може да се оприличи по следния начин: една нова къща с изключителна архитектура, обезопасена от земетресения и пожари, обзаведена и притежаваща всички удобства, е построена върху свлачище. Когато тя рухва, на нейното място започва да се строи нова с още по-модерни технологии. Аналогичен е и подходът на българските политици към изборните правила.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Магистър по политически мениджмънт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияБлагата вест
Следваща статияНесретната участ на художника