0
1637

Изобретяването на литературата

Имало е време, през което всяко от съществуващите неща не е съществувало. Всяко от съществуващите неща е изобретено, изнамерено в някой период от човешкото развитие. Дали има нещо, което да прави изключение от този принцип? Колелото е сред най-ранните човешки изобретения. Когато то навлиза в живота, променя човешката история. Същото е с парната машина много по-късно. Същото е с електричеството. И с двигателя с вътрешно горене. Днешните двигатели имат много малко общо с прототипа, но и при най-модерните принципът, на който работят, е същият. Всяко изобретение преминава етап след етап в своето усъвършенстване. Днес пред очите ни се случва технологичната революция, която променя света до неузнаваемост.

Същите принципи се отнасят не само за материалната сфера. Изобретяването на писмеността е минало през същите етапи, епоха след епоха, до днешните писмености на различни езици. И продължават да се променят и усъвършенстват.

Същото е с литературата, но тя има своите особености, своите различия от колелото, електричеството, писмеността и всичко друго. Всяко откритие е важно, но всички те са от този свят, в този свят, а литературата е друг свят. Литературата единствена може да създава друг свят и да ни пренесе в него, както това става в съня, но литературата го прави когато сме будни и дори ни прави още по-будни.

Книгите се пишат на компютри, до преди две десетилетия на пишещи машини, но книгата остава несъмнено и несравнимо по-важна от техническите средства, на които е написана. Книгите на древността са писани с тръстикови писци и с пачи пера, но те и до днес остават образци за литература, естетика и духовност. Писалищата са осветявани със свещи и с маслени светилници, но написаните на тях книги и до днес светят и разпръсват мрака.

Книгите се транспортират от печатниците в книжарниците с автомобили и без изобретяването на колелото и на двигателя с вътрешно горене това нямаше как да става, но въпреки това книгата остава по-важна от техническите средства, с които се транспортира. Автомобилните гуми се изтриват, но написаното в книгите не избледнява.

Книгите се пишат с букви и без изобретяването на писмеността те не можеха да бъдат написани. Но можем ли да си представим цивилизацията без писменост? Възможно ли е да не беше изобретена писмеността? Всъщност писмеността не е изобретена сама за себе си, а именно от вътрешната необходимост на човека да изразява своите мисли и идеи. Човекът е изобретил писмеността като средство. Писмеността и до днес си остава само средство, а литературата е творчество. Освен да бъде писана, литературата може да бъде разказвана, всъщност това е нейното начало. В ранните векове човешката памет е можела да съхранява обеми почти колкото днешните хард дискове. Бабите и дядовците са помнели и съчинявали приказки колкото цели томове книги, които са разказвали на своите внуци и така са им обяснявали живота и света.

С литературата обясняваме не само живота и света, но и лекуваме душите си от раните и травмите, които животът и светът им нанасят. Литературата е целебна, защото чрез нея можем да живеем в свят, който не нанася травми, а лекува рани. Специалистите по медицина пишат книги, в които обясняват как се лекуват различните болести, как се извършват операции, какви лекарства се предписват за болестите. Ала не случайно много от писателите са лекари. Лекарите пишат художествена литература, защото съзнават, че тя има по-широки терапевтични възможности, отколкото медицинската литература. Художествената литература влиза по-дълбоко в душата на човека, душата я поема като сладостен целебен балсам, а не като горчиво лекарство. Но дори когато разказва за горчивините на живота, художествената литература подслажда горчивината с любов, която е най-естественият подсладител, който няма заместител.

Художествената литература е едновременно и скалпел, и анестезия. Преди да бъдат открити днешните обезболяващи средства, които правят и най-дълбоките и сложни операции безболезнени, литературата е открила средства да обезболява и то без да се приспива, без да се изгубва съзнанието. Дори напротив – литературата събужда съзнанието и го насочва към болката и болестта.

Литературата има всички тези качества и възможности, защото е нещо присъщо, вродено, изконно на човека. Човекът е създаден от Твореца като Негов образ и подобие, следователно е творец по естество. Творческата изразност се пробужда в човека още с пробуждането на съзнанието. Човекът се старае да се изразява красиво, защото колкото по-красив е изказът, толкова по-ясна и разбираема е идеята. Всъщност литературата е именно това – симбиоза между идея и изказ.

Заради тази втъканост Самият Творец е избрал да изяви Себе Си чрез литература. Библейските текстове са едни от най-ранните високохудожествени текстове. Ако религиозните идеи не бяха изразени по художествен начин, те не биха проникнали така дълбоко в човешката душа и не биха се съхранили през вековете. Художественият текст има и тази способност да се опазва, да се самоопазва от развала и забрава. През хилядолетията са оцелели само високохудожествените текстове, а всичко друго е изличено и отмито от времето.

И това е така още от началото на началата, защото „в начало беше Словото“. Словото е толкова същностно свойство на Твореца, че Той Сам Се е нарекъл Слово – Логос. Значението на Слово – Логос е толкова широко, че включва в себе си целия всемир – Твореца и творението. Словото е единица от речта, която има свое собствено значение, но означава и цяла завършена реч. Словото се проявява във всемира, за да му придаде единство, цялост и смисъл. Словото е проявление на личността, затова не съществува безсловесна личност. Не съществува личност, която не се изразява. Литературата, това са многообразните форми, чрез които личността се изразява. През хилядолетията човекът е изобретил хиляди словесни жанрове, стилове, форми, фигури, конструкции, структури. Те са се появявали едновременно с опознаването на света – този, който ни заобикаля и този, който е вътре в нас, защото познато е само това, което може да бъде изразено.

През целия си живот и през цялото си историческо съществование човекът копнее да се изразява. В този копнеж човекът непрестанно изобретява литературата. Чрез литературата човекът е стигал океанското дъно и звездния безкрай. Чрез литературата можем да проследим пътешествието на Одисей през цялата антична вселена преди да се завърне в родната Итака и само чрез литературата може да се опише в хиляда страници вътрешното пътешествие само на един ден на Леополд Блум.

Лауреатът на Нобел за литература Казуо Ишигуро в романа си „Никога не ме оставяй” описва живота на деца в един пансион. Четеш десетки и десетки страници наред каква е сградата, стаите, спалните, съблекалните, гимнастическия салон, учителите, възпитателите. Десетки и десетки страници за отношенията между децата, между децата и учителите. И нищо особено не се случва. Всичко е в познатото русло, в реда на нещата, на пръв поглед изглежда толкова банално, че едва ли не започваш да се питаш защо трябва да бъде описвано в книга, дали изобщо да  продължаваш да четеш тази книга или просто да я оставиш. Но това е един от ясните признаци за голямата литература – не можеш да я оставиш. По-скоро тя не те оставя. След стотната страница започваш нещо да подозираш, нещо интуитивно да предусещаш, всичко не е такова, каквото ужким изглежда, тук-таме са пуснати някакви малки въдички за читателя, които той поема и вниманието му се насочва точно натам, накъдето авторът иска. Това, което бавно започва да се разкрива пред взора на читателя, е неописуемо и чудовищно. В пансиона се отглеждат хора, от които по-късно ще се вземат органи. Прави се първа операция и се взема някой орган, след като човекът се възстанови, се прави втора и се взема следващ орган, после той отново се възстановява, доколкото може, за да се извърши и трета, вече последна операция. Всички те си приличат по едно – нямат родители, нямат роднини, нямат дом, не излизат във ваканции, не пътуват до приятели, не познават хора извън пансиона, извън настойниците си. Има само различни пансиони, в които се местят според възрастта си. Когато станат на осемнайсет, отиват в дом номер 2, например, когато станат на 25 – в дом номер 3. Най-странни са тези първи стотина страници, в които авторът създава толкова плътна тъкан от живот, че читателят напълно се потапя в живота на пансиона, в неговия ритъм, празници, неприятности, обсесии. Как бихме могли да надникнем в този зловещ свят, освен чрез литературата.

Един от емблематичните образци за литература, романът, който разказва за живота и смайващите приключения на знаменития идалго от Ла Манча, започва така: „Читателю, ти, който разполагаш със свободно време, няма нужда да ти се кълна, за да ми повярваш, че желая от все сърце тази книга, като рожба на духа, да е най-хубавата, най-забавната и най-умната от всички книги. Но, разбира се, не можех да не се подчиня на закона на природата, според който всяко живо същество създава само подобни на себе си.“ Всъщност това би могло да бъде началото на всяка книга.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статия300 години с „Робинзон Крузо”
Следваща статия„Чернобил“