0
1220

Изобретяване на самотата

© Lotte Hansen

„Един ден има живот… и тогава изведнъж се случва смърт.“ Така започва „Изобретяване на самотата“, книга, събрала личните прозрения на Пол Остър за отношенията баща–син 

Първата ѝ част разкрива неговите чувства и спомени след смъртта на баща му, саможив, откъснат от семейството, резервиран и студен човек. „Като всичко останало в живота му, той виждаше и мен единствено през мъглата на собствената си самота.“ Но когато получава съобщение за смъртта му, авторът прави неочаквано признание: „Знаех, че трябва да напиша нещо за баща ми и че ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него“. В желанието си да „спаси“ живота на баща си, Остър описва забравени, странни и дори неприятни преживявания. Във втората част гледната точка се отмества от личността на Остър като син към неговата роля като баща. Той споделя размисли за раздялата със сина си, за умиращия си дядо, но най-вече за самотата на писателя.

Пол Остър е сред най-уважаваните американски романисти. След „Изобретяване на самотата“ той създава прочутата си „Нюйоркска трилогия“ – три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Тимбукту“ и „Левиатан“ маркират неуморните му търсения. През 2018 г. „Колибри“ издаде монументалния роман на Пол Остър „4321“.

„Изобретяване на самотата“, Пол Остър, превод от английски Иглика Василева, издателство „Колибри“, 2022 г.

… Вчера едно съседско дете дойде да играе у дома с Даниъл. Момиченце на около три и половина години, което съвсем наскоро беше научило, че преди да станат големи, възрастните също са били деца и че дори собствените ѝ майка и баща имат родители. В един момент вдигна телефонната слушалка и започна да си измисля някакъв разговор, после се обърна към мен и ми каза: „Пол, обажда се баща ти. Иска да говори с теб“. Полазиха ме тръпки. Помислих си: има призрак в другия край на линията, който настоява да говори с мен. След миг-два дойдох на себе си: „Не – изтърсих най-накрая. – Не може да е баща ми. Днес няма да ми се обади. Защото е някъде другаде“.
Изчаках, докато тя затвори телефона, и излязох от стаята.

В гардероба в спалнята на баща ми попаднах на няколкостотин снимки – едни прибрани в избелели кафеникави пликове, други прикрепени към черните страници на изкорубени албуми или пръснати поединично из чекмеджетата. От начина, по който са били съхранявани, си личеше, че никога не ги е поглеждал и вероятно дори е забравил за тяхното съществуване. Един много голям албум със скъпа кожена подвързия и златни букви върху предната корица – „Това е нашият живот: семейство Остър“ – беше напълно празен. Някой, по всяка вероятност майка ми, навремето си е направила труда да го поръча, но след това нехайно е забравила да го попълни.

Като се върнах вкъщи, изсипах снимките, бях така запленен от тях, че възхищението ми граничеше с мания. Според мен бяха неотразими, безценни, досущ като свещени реликви. Изглеждаха, сякаш ще могат да ми кажат неща, за които никога не съм подозирал, или да ми разкрият някоя дълбоко потулена истина, затова започнах да ги разглеждам съсредоточено, поглъщайки и най-дребния детайл, и най-недоловимата сянка, докато в един момент всички тези образи станаха част от мен. Не исках нищо да се изгуби.

Смъртта отнася със себе си тялото на човека. Приживе човек и неговото тяло са синоними; в смъртта има човек, има и тялото му. Ние казваме „Това е тялото на Х“, сякаш това тяло, което навремето е било самият човек, не нещо, което го е представлявало или му е принадлежало, а самият човек, наречен Х, изведнъж губи значение. Когато някой влиза в стаята и вие се ръкувате с него, нямате усещането, че се ръкувате с ръката му или че се ръкувате с тялото му, а че се ръкувате с него. Смъртта променя това. Това е тялото на Х, а не това е Х. Синтаксисът е съвсем различен. Сега говорим за две неща вместо за едно, загатвайки, че човекът продължава да съществува, но само като идея, грозд от образи и спомени в съзнанието на други хора. Що се отнася до тялото, то не е нищо повече от плът и кокали, купчина чиста материя.

Откриването на тези снимки се оказа важно за мен, защото те като че ли затвърдиха физическото присъствие на баща ми в света и ми дадоха илюзията, че все още го има. Самият факт, че никога не бях виждал повечето от въпросните фотографии, особено онези от неговата младост, събудиха у мен странното усещане, че сега го срещам за пръв път, че една част от него сега тепърва започваше да съществува. Бях изгубил баща си. Но в същото време го бях и намерил. Докато тези снимки бяха пред очите ми, докато продължавах да ги изучавам най-внимателно, имах чувството, че той е още жив, дори в смъртта си. Или ако не жив, поне не и мъртъв. Или по-скоро някак застинал, заключен във вселена, която няма нищо общо със смъртта, в която смъртта никога не може да проникне.

Повечето от тези снимки не ми казваха нищо ново, но ми помагаха да запълня празнини, да си потвърдя някои впечатления, предлагаха ми доказателства, които преди не съществуваха. Например една серия негови снимки като ерген, по всяка вероятност правени през различни години, даваше точно описание на някои аспекти от личността му, които са били потискани по време на брачния му живот, тоест една негова страна, която бях започнал да забелязвам чак след развода му – баща ми като шегаджия, като светски лъв, като бонвиван. В снимка след снимка позираше в компанията на жени, обикновено две-три, всички заели комични пози, често прегърнати, или две от тях седнали в скута му, или пък с театрален жест изпраща въздушна целувка, предназначена най-вероятно за снимащия. На заден план: планина, тенис корт, може би плувен басейн или дървена хижа. Това бяха снимки от излети в края на седмицата до различни курорти в Катскилските планини в компанията на други ергени и негови приятели: за да играят тенис и да се забавляват с момичета. И този живот е продължил, докато станал на трийсет и четири.

Живот, който му е харесвал, и сега разбирам защо се беше върнал към него, след като бракът му се разпадна. За мъж, който намира живота за поносим само когато гастролира в него повърхностно, е съвсем естествено да бъде доволен, щом не му се налага да разкрива нищо повече от тази повърхностност пред другите. Тогава претенциите са малко и не се изисква никакво обвързване. Бракът, от друга страна, затваря тази врата. Съществуването ти се ограничава в тясно пространство, в което си непрекъснато принуден да се разкриваш… и следователно непрекъснато задължен да се вглеждаш в себе си, да изследваш дълбините си. Когато вратата е отворена, няма никакви проблеми: може винаги да офейкаш, може да избегнеш нежелани срещи очи в очи било със себе си, било с друг, като просто си тръгнеш.

Способността на баща ми да се измъква беше почти безгранична. Тъй като личното пространство на другия за него представляваше нещо нереално, набезите му в това поле се извършваха с част от личността му, която смяташе за също толкова нереална, тоест от едно друго негово „аз“, което беше тренирал да се държи като актьор и да го представлява в безсмислената комедия на живота. В същността си този сурогатен „аз“ беше един заядливец, шегаджия, хиперактивно дете, съчинител на измишльотини. Той не приемаше нищо на сериозно.

Тъй като нищо нямаше значение, той си позволяваше свободата да прави каквото си иска (да се промъква тайно в тенис клубове, да се представя за кулинарен репортер, за да изврънка безплатен обяд), но именно чарът, с чиято помощ извършваше своите завоевания, ги превръщаше в безсмислени. С женска суета той криеше истинската си възраст, измисляше небивалици за своите търговски сделки, говореше за себе си уклончиво – в трето лице, сякаш разказваше за свой познат („Един мой приятел има следния проблем: ти какво мислиш, как трябва да постъпи?…“). Когато се озоваваше натясно в дадена ситуация, когато се чувстваше притиснат до стената да разкрие себе си, той обикновено се измъкваше с някоя лъжа. Накрая взе да лъже механично и сам си се радваше на лъжите. Принципът беше да казва колкото е възможно по-малко. Ако хората никога не научат истината за него, тогава не биха могли да се изметнат в един по-късен момент и да я използват срещу него. С лъжите той си купуваше закрила. Излиза, че онова, което виждаха хората, когато се появи пред тях, всъщност не беше той, а личност, която си беше измислил, изкуствено същество, което той можеше да манипулира с цел да манипулира другите. Истинският му „аз“ си оставаше невидим, кукловод, който дърпа конците на собственото си алтер его от тъмното и самотно място зад кулисите.

В продължение на последните десет или дванайсет години от живота си имаше постоянна приятелка и това беше жената, с която се появяваше на публични места и която играеше ролята на негова официална любима. От време на време се стигаше до плахи разговори за брак (по нейно настояване) и всички смятаха, че тя е единствената жена, с която има връзка. След смъртта му обаче изникнаха и други дами. Тази го обичала безумно, онази го обожавала, трета щяла да се омъжва за него. Като научи за тях, главната му приятелка беше шокирана: баща ми никога не ѝ беше споменавал и думичка за други жени. На всяка от тях беше пробутвал различна история и всяка смяташе, че той е единствено неин. Оказа се обаче, че нито една от тях не знаеше нищичко за него. Беше успял всичките да ги изпързаля.

Самотен. Но не и в смисъл на сам. Не самотен по начина, по който е бил Торо например, самоизолирал се, за да открие къде всъщност се намира; не самотен по начина, по който е бил Йона, докато се е молил за спасение в корема на кита. А самотен в смисъл на усамотение. В смисъл да не му се налага да вижда себе си, да не му се налага да вижда себе си така, както изглежда в очите на другите.

Да разговаряш с него, беше голямо изпитание. Или изобщо отсъстваше, както обикновено, или пък те заливаше с неуместни духовитости, които на практика представляваха друга форма на отсъствие. Човек се чувстваше, сякаш се опитва да накара сенилен старец да го разбере. Говориш – и няма отговор, или пък отговорът няма нищо общо с думите ти и само показва, че той изобщо не е следил посоката на мисълта ти. Напоследък, когато се случеше да разговарям с него по телефона, се улавях как говоря повече от обикновено, ставам агресивно бъбрив и не си затварях устата в безуспешен опит да задържа вниманието му, да изтръгна някакъв отговор. След това обаче заради тези мои напъни неизменно се чувствах като кръгъл глупак.

Той не пушеше, не пиеше. Не изпитваше глад за чувствени наслади, нито жажда за интелектуални наслади. Книгите го отегчаваха и почти всеки филм или пиеса можеше да го приспи. Дори на партита можеше да го видиш как едва държи очите си отворени, но не издържаше дълго и често заспиваше в креслото си, докато около него се вихреха оживени разговори. Човек без апетити. Имаш усещането, че нищо не го засяга, че не се нуждае от нищо, което светът е в състояние да му предложи.

На трийсет и четири – брак. На петдесет и две – развод. В известен смисъл е продължил с години, но всъщност не е продължил повече от няколко дни. Никога не е бил женен мъж, никога не е бил разведен мъж, а цял живот ерген, с някакъв случаен промеждутък от брачно съжителство. Въпреки че външно не бягаше от задълженията си (верен на жена си, грижеше се за нея и децата, поемаше отговорностите си), беше ясно, че не става за тази роля. Просто му липсваше талант за нея.

Майка ми е била само на двайсет и една, когато се е омъжила за него. По време на краткия период на ухажване той се държал съвсем прилично. Без агресивни увертюри, без онези превъзбудени, задъхани мъжкарски налитания. От време на време ходели хванати за ръце и си разменяли любезни целувки за лека нощ. Никога не са се обяснявали в любов един на друг с многословни излияния. Когато дошъл моментът за венчавката, продължавали да бъдат почти непознати.

Не минало много време, когато майка ми осъзнала грешката си. Още преди да свърши меденият им месец (меденият месец, така подробно документиран в снимките, които открих: например двамата седнали един до друг на скала край брега на езеро със съвършено спокойни води, зад тях широка слънчева пътека води към сенчест склон с борове, баща ми прегърнал майка ми, двамата се гледат в очите и се усмихват стеснително, сякаш фотографът ги е накарал да задържат тази поза още мъничко), дори преди да свърши меденият им месец, майка ми вече знаела, че бракът им няма да го бъде. Отишла при майка си обляна в сълзи и ѝ споделила, че иска да го напусне. Майка ѝ успяла да я убеди да се върне при него и да опита пак. И тогава, още преди съмненията да са се разсеяли, тя разбрала, че е бременна. Изведнъж се оказало, че е късно за каквото и да било.

Мисля си понякога за това как съм бил заченат в курорт за младоженци край Ниагарския водопад. Не че има значение къде се е случило. Но мисълта за онази по всяка вероятност страстна прегръдка, за изпълнението на съпружеското задължение и опипването в тъмното между студените хотелски чаршафи винаги ме е карала най-смирено да си давам сметка за случайността на моята поява. Ниагара. Или рискът от сливането на две тела. И ето ме мен – неочакван хомункулус, досущ като някой безразсъден смелчага в бъчва, който прелита над водопада.

Малко повече от осем месеца след това, сутринта на двайсет и втория ѝ рожден ден, майка ми се събудила и казала на баща ми, че бебето е напът. Абсурд, отсякъл той, има още три седмици дотогава, и веднага тръгнал за работа, като дори не ѝ оставил колата. Тя зачакала. Помислила си, че може и да е прав. Постояла така още известно време и после се обадила на зълва си, помолила я да я закара до болницата. Леля ми останала с майка ми през целия ден, като през няколко часа се обаждала на баща ми с молба да дойде. По-късно, отвръщал ѝ той, сега съм зает, ще мина, когато мога.
Малко след полунощ съм се пръкнал на бял свят с дупето напред и както си му е редът – с рев.

Майка ми чакала да се появи баща ми, но той цъфнал чак на следващата сутрин в компанията на собствената си майка, която искала да огледа своето внуче номер седем. Тоест една визита на бърза ръка и обратно на работа.
Тя, разбира се, плакала много. В края на краищата била млада и не очаквала, че не означава почти нищо за него. Но той никога не е разбирал от подобни неща. Нито в началото, нито в края. Никога не е бил способен да бъде там, където е. Цял живот винаги е бил някъде другаде, някъде между тук и там. Но никога в действителност тук. И никога в действителност там.

Трийсет години по-късно тази малка драма се разигра отново. Този път аз присъствах и я видях със собствените си очи.
След като синът ми се роди, си помислих: това сигурно ще го зарадва. Нали всеки човек се радва, като става дядо?
Искаше ми се да го видя как се вдетинява покрай бебето, жадувах да ми даде доказателство, че в края на краищата е способен да прояви някакви чувства… че в края на краищата и той има чувства като всички останали. И ако е в състояние да изрази обич към внука си, това по индиректен път не би ли означавало, че обича и мен? Човек винаги копнее за любовта на баща си, дори и след като е станал възрастен мъж.

Но факт – хората не се променят. Истината е, че баща ми беше имал само три или четири срещи с внука си и при нито една от тях не успя да го различи от огромната маса невзрачни бебета, които всеки ден се раждат на тази земя. Даниъл беше само на две седмици, когато го видя за пръв път. Много ясно си спомням деня: неделя, убийствена жега в края на юни, вълна от горещо време, въздухът в провинцията сивеещ и влажен. Баща ми спря колата си, зърна жена ми, която слагаше бебето да спи в количката, и отиде да ѝ каже „здрасти“. „Красиво бебе. Желая му късмет“, след което продължи напред и влезе в къщата. Същото можеше да го каже на бебето на някой непознат на опашка пред супермаркета. До края на посещението си през този ден повече не погледна Даниъл, нито поиска да го подържи малко на ръце.
Всичко това само като пример.

Невъзможно е, дадох си сметка, да прекрачиш в самотата на друг. Ако е вярно, че изобщо сме в състояние да опознаем друг човек, дори в минимална степен, това вероятно е така, но само дотолкова, доколкото той сам пожелае да ни се разкрие. Човек казва: студено ми е. Или пък не казва нищо, но ние го виждаме, че трепери от студ. И в двата случая разбираме, че му е студено. Но какво става, когато човек не казва нищо и не трепери? Там, където всичко е неподатливо, където всичко е херметически затворено и неуловимо, човек не може да направи нищо повече от това да наблюдава. Но дали ще успее да осмисли наблюденията си, е вече съвършено друг въпрос.
Не искам да правя никакви предположения.
Той никога не говореше за себе си, като че ли не знаеше дали изобщо има нещо, за което може да говори. Сякаш собственият му вътрешен живот му убягваше дори на него.
Не беше в състояние да говори за него, затова го отминаваше в мълчание.
И като няма друго освен мълчание, тогава не би ли било самонадеяно от моя страна да говоря? И все пак: ако би имало нещо повече от мълчание, въпросът е дали щях да почувствам нужда да говоря?