0
2207

Изолация

Ясно е, оттук нататък ежеседмичните ни колонки в Портала ще станат дневник на пандемията.

Теодора Димова, Портал „Култура”, 24.03.2020 г.

Той беше среден чиновник в едно ведомство, ходеше търпеливо ден след ден на работа, понякога, в бързината, с два различни чорапа и когато по-късно през деня забележеше това, притеснено се оглеждаше дали някой не е забелязал. Беше разведен, бившата му жена живееше при дъщеря им в Ню Йорк, където помагаше в гледането на внучето.

Без да блести с особени дарби, смяташе, че съвестно е изживял живота си дотук и не смяташе да застрашава тази своя гордост. Беше разбрал, че излизането от релси на неговите години носи проблеми, а не разнообразие и строго се придържаше към това основно житейско правило.

При развода жена му беше настояла да продадат просторното семейно жилище на „Петте кьошета” с високите три метра и половина тавани на стаите. Със сумата, която остана за него, той успя да се сдобие с неголямо апартаментче в една четириетажна кооперация на края на Студентски град. Кооперацията беше ново строителство, когато се нанесе, от балкончето се виждаше Витоша и макар наоколо да беше диво поле, гледката донякъде успяваше да смекчи носталгията му по центъра на София. Но само за една година до неговата кооперация в дивото поле изникнаха още дузина подобни кооперации и от Витоша остана да се вижда само едно ъгълче. Но неговата житейска философия да не страда по невъзможното успя да превърне и това малко зелено планинско ъгълче в нормален пейзаж.

Когато въведоха извънредното положение, майка му беше на село. Тъкмо се беше захванала с разсада – домати, краставици, чушки. Един негов приятел от здравното министерство му се обади да го предупреди, че предстои блокиране на столицата. И той запали вектричката и отиде спешно да я прибере.

Тя доста се съпротивляваше, но той отсече, че не може да я мисли при тези строги мерки и жената се примири. Доведе я в апартаментчето, настани я в едната стая, а той се пренесе в дневната.

От службата вече ги бяха разпуснали да работят от вкъщи. Той се справяше със задачите, водеше телефонни разговори, пишеше имейли или отговаряше на получените. Животът му влезе в новия, много по-тесен коловоз без особени сътресения.

Когато времето беше хубаво, той извеждаше майка си на балкончето да я вижда слънцето и понякога тя с часове оставаше там, седнала на един стол, а вятърът подухваше тънката ѝ бяла косица.

Скоро обаче той разбра, че майка му е изгубила интерес към всичко. Нито телевизия ѝ се гледаше, нито ѝ се четеше нещо, просто седеше на стола с часове, или на балкона, или в стаята си, и не помръдваше. От дейна, работлива жена на село, тя за месец и нещо в града се превърна в сянка на себе си.

Не знаеше как да излезе от това положение. С тревога следеше новините, дали предвещават връщане към нормалното състояние, но поне засега такова нещо не се очертаваше.

Един ден уж всичко тръгна по реда си. Той прескочи до магазина за покупки, върна се, беше купил освен другите неща и спанак и извика майка си от стаята да направи една супа.

Тя се захвана със задачата, направи супата, остави тенджерката на печката и се прибра в стаята си. Той поработи два часа и отиде да я извика да обядват. Тя седеше на леглото, наклонила тъжната си пооплешивяла на темето главичка и гледаше в ъгъла. Той изпита голямо съжаление към нея, но нямаше право да се размеква.

– Хайде да обядваме – каза.
Тя вдигна очите си и го погледна.
И го попита:
– Ти кой беше?

Той излезе на балкона. Пред него стърчаха корпусите на завършените и недовършените кооперации, във въздуха летяха ластовички, следа от реактивен самолет разсичаше небето. Видимият свят беше същият. Но това не му помагаше по никакъв начин.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКоронавирусът и новите измерения на бедността
Следваща статияЕпидемиите. Истински опасности и фалшиви тревоги