0
1951

Изолация!

В нощна сателитна снимка на Земята златни точици трептят. Ню Йорк, Париж, Милано, Лондон, Рим, Москва, Берлин, Токио… Трептят в злато през нощта, а София е в тъма. Нападна ни агресивен непознат и коронован злодей. За него светът е просто малко градче. Страхуваме се от него, а той се страхува от слънцето. И сега снимките показват пустите слънчеви улици по света, а някои в София се разхождат. На европейските бюрократи късно им просветна, че спасението е не в социалната, а във физическата изолация, защото са свикнали с клишета, а хуманизъм, демокрация, свобода, се превърнаха в прилагателни за цвят. Да не излизаме, зове професорът-генерал, и заедно с Щаба, лекарите и всички поели в името на живота ударите на Covid 19 призовават към самоизолация. Приехме маскенбала на коронования злодей и излизаме само в краен случай. Поне затворени в домовете си да покажем социално единство.

В първото си интервю в шоуто на Дик Кавет след края на Бийтълс Джон Ленън говори за свобода, freedom, и за първи път представя клипа на „Imagine“. Човек се замисля и без да е фаталист; на същата дата, точно тридесет години преди 11 септември 2001 г., Джон Ленън си е представял, че може да бъде чут. Докато загуби силата си този коронован кретен, единственото ни оръжие срещу него е самоизолацията. Сега петдесет години ни делят от „Imagine“, а с другата велика песен оттогава – „Isolation“ – Джон Ленън иска да промени целия широк свят, но не очаква разбране от причинилите толкова много болка. А не само в песента светът е просто като малко градче. Земята я превърнаха в огромно село неколцина управляващи света като селски кметове, дърлят се за геостратегически межди и енергийни синори и не могат да се траят. А у нас разправията е като за капчука между Варлаам Копринарката и Иванчо Селямсъза, двубой, кой да е катет и кой хипотенуза в държавния триъгълник. И докато върви препирнята между парламентарните Варлаамици и Селямсъзки коя е гърнива сланина и коя дървеница, други точат зъби и няма да отговорят на призива да си продават майбасите и мерцедесите. Затова в извънредна самоизолация, но не докато се разберат кой какво и колко, а докато ще може хората да вървят по улиците като човеци. Защото най-глупавото нещо, което може да направи човек, е да се откаже от разума, а той бие камбаната.

Коронованият злодей няма да потуши вярата ни в Христа, ако в домовете си тъгуваме на Разпети петък, ако в извънредната Isolation празнуваме със светли imagine-и деня на Неговото Възкресение. Като пазим себе си, ние пазим другите. Бъдете здрави! Весели празници!

Явор Милушев е роден през 1948 г. в София. Следва радиофилмова и телевизионна техника в Чехословакия. През 1972 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Желчо Мандаджиев и Кръстьо Мирски. Първите си роли създава в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Играе в театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Малък градски театър „Зад канала“. Работил е с режисьорите Любен Гройс, Младен Киселов, Крикор Азарян, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Станчо Станчев, Красимир Спасов и др. Сред големите му роли са: Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън (над 600 представления), Язон в „Медея“ от Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ от Август Стринберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ от Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи и много други. Ярки образи прави във филмите „Необходимият грешник“ на режисьора Борислав Шаралиев, „Пикник“ на Стефан Димитров, „Игрек 17“ на Вили Цанков, „Децата на капитан Грант“ на Станислав Говорухин, „Копнежи по белия път“ на Никола Корабов и др. Ролята му на Яворов във филма „Дело № 205“ на режисьора Киран Коларов е сред най-добрите и сложно изградени образи в съвременното българско кино