1
744

Изповеди на изчезналите места

besa

В романа на албанската писателка Беса Мюфтиу (изд. Сонм) е съхранен отминалият свят на 60-те и 70-те години. Прочетете първата глава от книгата.

С чувство за хумор, с очарование и поезия е наситен разказът на Беса Мюфтиу за изчезналите места на нейното детство в Албания. Авторката избира перспективата на едно малко момиче, което наблюдава своето обкръжение. Описани са умелите стратегии за оцеляване и съпротива срещу режима на Енвер Ходжа на странните и симпатични роднини. В романа на Беса Мюфтиу е консервиран отминалият свят на 60-те и 70-те години.

Книгата е част от проекта „Женската памет” на издателство Сонм, спечелил подкрепата на Програма „Култура 2007-2013” на Европейската комисия.

Беса Мюфтиу е родена в Тирана през 1961 г. След завършване на университета в Тирана, където следва литература, тя работи като журналистка. От 1992 г. живее в Швейцария. Преподава в Женевския университет, авторка е на романите „Моята легенда” (1998), „Любовта по времето на комунизма” (2011), сборника с разкази „Куражът е нашата съдба” (2007). За автобиографичния й роман „Изповеди на изчезналите места” (2008) белгийската писателка Амели Нотомб пише: „Вие наистина притежавате изключителен разказвачески талант. Докато четях написаното, хиляди пъти се изпълвах с радост. То е завладяващо, красиво, забавно, оригинално, разтърсващо”.  

izpowedi1Вманиачаването по красотата въобще не беше порок, присъщ само на членовете на семейството ми или на близките ми роднини, а болест, поразила цялата албанска нация. За пръв път се убедих в това при посещението на един много симпатичен наглед чужденец малко след падането на комунистическия режим. Тъй като бях негова придружителка по време на престоя му, той ме помоли да му преведа думата i bukur, която непрекъснато чуваше от хората около себе си. Казах му, че това означава „красив“… Обясних му, че красотата е на голяма почит в страната ни и хората я ценят, обсъждат я и са напълно обсебени от нея. Остана доста учуден. Учудването му обаче бе безпределно, когато го запознах с група начетени, интелигентни хора, говорещи свободно френски език, и той се впусна в оживен разговор с тях за Енвер Ходжа.
След няколко минути се приближи до мен, целият пребледнял:„Не може да бъде!… Твърдят, че Енвер Ходжа бил диктатор, тиранин, деспот, потисник, изрод, ненормалник, параноик, демон и главорез, обаче накрая всички добавят: но пък какъв красавец беше само!“

Беса Мюфтиу

 

„Изповеди на изчезналите места”, Беса Мюфтиу, изд. Сонм, 2014 г., превод от френски Рени Йотова, 12 лв.

 

Изповеди на изчезналите места

 

Скъпа Беса,

Това е първият имейл, който пиша в живота си, и се радвам, че е адресиран до Вас. Нямам компютър и ползвам този на обичната ми сестра, на която ще гостувам до утре на обяд. Току-що прочетох ръкописа Ви. Останах очарована. Изразът е изтъркан, но Вие наистина притежавате изключителен талант на разказвач. Докато четях написаното, хиляди пъти се изпълвах с радост. То е завладяващо, красиво, забавно, оригинално, разтърсващо. Стотици откъси са достойни да бъдат цитирани. Стилът е забележително увлекателен: книгата Ви се чете на един дъх. Освен това, докато Ви чете, човек добива осезаема представа за изключителната Ви красота, а като се има предвид какво значение се придава на красотата в Албания (това пояснение е чудесно и кара хората да се влюбят в страната ви), то тази подробност е извън основния фокус на разказа Ви. Ще ми позволите ли да бъда непочтителна? В книгата баща ви, чийто образ сте пресъздала по великолепен начин, Ви казва, че не можете да станете велик писател, тъй като тази роля е отредена за Кадаре за вечни времена. Безспорно талантът на Кадаре е огромен. Четейки произведенията му обаче, никога не съм изпитвала и една хилядна от удоволствието, което получих от Вашата книга. Това е така, защото притежавате финес и интелект в излишък, качества много по-рядко срещани от онези, които увековечават името на даден писател.

Целувам Ви и се връщам в Париж утре следобед,

                                                                                               Амели Нотомб

 

 

                                                                                                          На Лор Крозе

                                                                                                          с обич.

Къщата на моето детство

 

реши да се самоубие. Изживяла най-хубавите си години по времето на крал Зог, устояла на войната и запазила оптимизма си през комунизма, преди близо десет години тя рухна, повалена от меланхолията. Първоначално й отнеха малко кътче от градината, за да построят работилница, където временно да приберат печатарските машини на брат ми. Отсякоха голямата смокиня и на мястото на изравнения й със земята дънер майсторите налепиха лъскавите сиви плочки на пода. През прозорците на първия етаж, Къщата тъжно наблюдаваше това уродливо продължение на нея самата, издигнато от лошокачествен бетон. През дъждовните нощи по фасадата й се стичаха едри сълзи.

Тихият плач се превърна в ридание, когато започна строежът на втора постройка: брат ми бе купил три нови машини и се наложи да отсече черешата – дървото, придаващо най-голяма прелест на градината с белите си цветове през пролетта и червените си плодове през лятото. При всяка буря, цялото тяло на Къщата стенеше от болка. Когато брат ми окастри отрупаните с цвят клони на прасковата, за да построи дървена барака и там да постави печатарската си преса, внезапно по стените на банята се появиха пукнатини. Къщата бе избрала най-усамотеното място, за да даде воля на омерзението си.

Със сигурност никога не си бе представяла, че някой ще посегне на гордата и плодородна фурма и още по-малко, че точно родителите ми ще я съсекат с брадва. Ето това доведе Къщата до окончателен психически срив. На лобното място на фурмата изникна малка стая: родителите ми се надяваха да се спасят, доколкото бе възможно, от непрестанния шум на печатницата и от неминуемата пушилка. Накрая димът, бълван от парния котел, купен на старо от Италия, успя да изсуши лозата: подобно на скелет тя се уви около балкона и пое безцелно по стените, като от време на време парчета от изсъхналата й снага падаха върху главите на минувачите. Никой не си даде труда да я отреже: при нас не убиваме мъртвите, а просто минаваме покрай тях.

Това нездраво съседство с някога жизнерадостната, обвита в зелени листа и накичена с гроздове лоза обаче потисна Къщата. Тя бе понесла повалянето на голямата смокиня, чиито клони я даряваха със сянката си пред горещите летни дни, екзекуцията на величествената череша, чиито цветове й вдъхваха чувство за безсмъртие, унищожаването на прасковата в розова премяна олицетворяваща мечтите, както и съсичането на фурмата и погребването й в печката на родителите ми, нуждаещи се от дърва за огрев през зимата. Тя бе изтърпяла и собственото си осакатяване с добавянето на омразни части към деликатното й тяло от кал и слама, и дори геройски бе преглътнала построяването на барака в дъното на градината, върху гроба на прасковата, но да бъде в обятията на мъртви ръце надминаваше всичко останало…

Къщата попадна в плен на параноята. Когато в отсрещната къща дойдоха земемери, тя потрепера от страх и от тавана се посипаха парчета гипсова мазилка върху раменете на баща ми. На следващия ден, единственото палмово дърво в квартала бе унищожено от служителите на голяма строителна компания: в двора на покойната Вангелия, която отглеждаше най-красивите рози и най-нежните лалета, щяха да издигнат десететажен блок.

Десет етажа израстват много по-бързо от обикновено дърво и с невероятно по-голяма скорост от палма. Само месец по-късно небето се бе смалило и Къщата можеше да се радва на слънчевите лъчи единствено следобед. От този момент нататък щеше да й е забранено да посреща искрящата зора. От прозорците си щеше да вижда само други прозорци, които да я гледат отвисоко: мисълта за самоубийство пробяга в съзнанието й, макар окончателното решение за това да бе взето по-късно, когато започна строежът на дванадесететажна сграда, точно от лявата й страна, на мястото на някогашния дом на Нери.

И така, Къщата реши да се срути в цялата си прелест в един неделен ден, когато обитателите й щяха да са излезли на разходка. Не искаше да става причина за нечия смърт. Бедната, тя не знаеше обаче, че собствените й жители готвят заговор за нейното премахване. В просторната й дневна, където бяха отпразнувани толкова сватби и оплаквани толкова мъртъвци, земемерите дойдоха да изпият по едно по повод предстоящото й разрушаване. Неизбежната участ тропаше на вратата, а при нас човек не може да избяга от съдбата си. След като й бе предложила необикновен живот, тя лиши Къщата от възможността да прояви за последно свободната си воля, отнемайки й правото на самоубийство…

По едно и също време Къщата бе имала две господарки, а собственикът й, моят дядо – две съпруги едновременно. Дали това означава, че е бил много богат? Не, доказва, че късметът не е бил на негова страна. Първоначално той се оженил за красиво селско момиче с аристократична осанка, крехко и нежно като цвят на лилия. Онемял от възхищение пред тази нимфа, станала негова жена по някакво случайно стечение на обстоятелствата, той всяка вечер отправял благодарности към чичото, който уредил женитбата, докато си пиел ракията в родното село на девойката. Имам племенник – казал той на бащата на красавицата, след седмата си ракия. Аз пък имам дъщеря – отговорил другият, който вече бил изпил половин литър алкохол. Хайде да ги оженим. Дядо ми зърнал за пръв път лицето на невестата си едва в деня на сватбата. Оттогава започнал да вярва, че има рай. Само че който вярва в рая, трябва да е готов да се сблъска очи в очи с ада. След раждането на първото дете, хубавицата се разболяла и лекарите не давали никакви надежди. Всеки ден тя умолявала дядо ми да я пусне да умре в родния си дом. С пресъхнали от толкова мъка очи, той я оставил да замине за селото й, беряща душа и придружена, по нейно желание, единствено от близките й. После се затворил в спалнята им, за да оплаква безвъзвратно отминалото щастие и злочестата си орис, по-лоша и от смъртта дори: жена му отказвала да сподели последните си мигове с него …

Докато ридаел безутешно, вездесъщият чичо нахлул в стаята. Засрамен, дядо ми избърсал сълзите си с опакото на дланта. Чичото го упрекнал, че се е изоставил на течението, и го посъветвал да се държи като истински мъж: болестите са божа работа, а на хората им остава единствено да изпълнят дълга си на земята. Впрочем, дядо ми бил забравил за своя. От дни магазинът, който получил в наследство, стоял затворен и недоволни, клиентите отивали другаде. Домът му вонял, потънал в мръсотия, а малката му дъщеричка се скитала от съсед на съсед и от една братовчедка на друга. Магазинът се нуждаел от търговец, а къщата от жена. Намерил съм ти една, казал в заключение чичото.

Новата съпруга била аристократка с осанка на селянка. Със здраво телосложение, ниска и закръглена, тя просто прекосила пеша трите улици, за да се озове насред мръсна къща и да поеме грижите за бебето, доведено обратно от съседите. Тъй като съпругът й вече се бил женил веднъж, тя нямала право на сватбено тържество и родителите й, ужасно алчни хора, сграбчили удалата им се възможност да я омъжат, без да се охарчат. Смирена и подчиняваща се на волята на родителите си, каквато трябва да бъде всяка девойка в страната ми, тя взела със себе си само няколко вещи и придружена от чичото сватовник се отправила смело за среща със съдбата си. Очаквал я мъж с ледено изражение на лицето, но колко хубав бил само! Висок, елегантен, обвит в онази тайнственост, която може да се дължи единствено на огромна тъга, той я поздравил за добре дошла. От този момент нататък всички жени му станали безразлични. От този миг поставил дълга на първо място. Превърнал се в истински мъж.

Отворил отново магазина си. По пладне се прибирал в искряща от чистота къща, за да се наслади на вкусни гозби. Съпругата му предано му прислужвала, без да иска в замяна каквото и да било внимание. Тя се грижела също за бебето, за дърветата в градината и дори за почистването на магазина. Нямало как човек да остане безразличен при такова благотворно, хрисимо и безмълвно усърдие. Дядо ми започнал да й отправя по-нежни погледи през деня и да я прегръща малко по-страстно през нощта. Кой знае? Навярно е щял да се влюби в скромната си спътница и да открие красотата й, скрита под невзрачната й външност. Може би с течение на времето е щял да приеме живота си такъв, какъвто е, и да се научи да обича друга жена, така както обичал първата си съпруга.

Последната се била завърнала в родното си село и веднага пожелала да я заведат на пасището. Само че не тревата искала да види, а овчаря! Искала, преди да издъхне, да му признае любовта си: по-леко можела да приеме смъртта, отколкото мисълта да живее без него. Макар че за едно селско семейство, живяло в Албания през двайсетте години на XX век, една такава любовна история да изглеждала още по-немислима и от история за среща с извънземни, последното желание на една умираща си остава нещо свято. Смъртта е златен похлупак, под който остават скрити всички грехове. И така, желанието на хубавицата, произнесено между две изхрачвания на кръв, било изпълнено. Тя успяла да види овчаря…, докато същият се забавлявал с друга. Отново в нейно присъствие се състоял и годежът му, който станал наложителен предвид внезапно появилото се уличаващо доказателство. Продължила да храчи кръв, дишала тежко и точно когато близките й всеки момент очаквали да предаде богу дух, тя заявила че се чувства по-добре. Странно, но тази разтърсваща случка я върнала към живота. Освен към живота, я върнала и към срама от това, че била разкрила съкровената си тайна.

Само смъртта можела да й донесе опрощението на околните. Докато семейството й се стягало за погребението, постепенно силите й се възвръщали! Приготвеният за нея ковчег стоял на двора, а в същото време тя си мечтаела да се върне при съпруга си! Всяка вечер си припомняла историите, които тихо й разказвал преди да си легнат, спомняла си за ласките му, които не могла да оцени и с всеки изминал ден го обиквала все повече и повече. Кашлицата й изчезнала, блясъкът в очите й се завърнал.

Ходжата на селото побързал да провъзгласи чудото: изцелението на Мукадес било божие дело! С поруменели бузи, усмивка на лице и голяма чанта в ръце, тя се качила на каруцата, която щяла да я върне обратно в столицата. Колко по-различно било това пътуване от първото, в деня на сватбата й! Тогава била загърбила душата си, докато в този ден я носела в дар на съпруга си. Сияеща от радост, тя отворила вратата на Къщата и понечила да извика с пълно гърло: „Върнах се!” Първоначалният й устрем обаче внезапно секнал при вида на друга жена в двора, която точно в този момент перяла бельото. Мукадес пребледняла и голямата й чанта се изхлузила от ръцете й:

– Халим, какво ми причини!

Надире извърнала поглед към жената, която била влязла без да почука и дръзвала да отправя подобно обвинение. Тя не вярвала в призраци, но веднага познала коя е. Първата жена на съпруга й се връщала от отвъдното, за да отрови живота им! Никога не й простила за това, че не била умряла. От своя страна, Мукадес също никога не й простила за това, че се била появила. Тя никога не простила на мъжа си, че я заменил с друга още преди да са я погребали. Халим пък не простил на Мукадес, че си тръгнала от него: една жена не може да напусне съпруга си, освен ако не е положена в ковчег. Когато обаче мъртвите се завръщат, човек не ги заравя в земята. Настанява ги в леглото си.

На дядо ми не му оставало друго, освен да освен да спи по една седмица с мъртвата и по една седмица с живата. Двете жени забременявали почти по едно и също време: едната раждала само момичета, а другата момчета. Разправиите между двете съпруги станали изключително редки, откакто дядо ми ги заварил в разгара на една свада: заплашил, ако това се повтори, да ги изпрати обратно там, откъдето били дошли. Оттам насетне, преди да се впуснат в някоя от техните караници, двете съпруги старателно затваряли вратата на двора, за да не ги изненада отново мъжът им. Тази обикновена предпазна мярка обаче им отнемала всякакво желание да се карат. След като заключели вратата, те се връщали в кухнята без сили да спорят и леко засрамени от себе си. Без да отронят и дума, се захващали отново с домакинските си задължения. Нежна и мечтателка по душа, Мукадес се грижела за децата, без да прави разлика между нейните и тези на съперницата й, докато Надире, здрава физически и прагматична, изпълнявала по-трудоемки задачи – тя вадела вода от кладенеца, поправяла покрива и подрязвала лозата. От тези мъжки занимания и без това не дотам изящната й външност загрубяла още повече, докато Мукадес си оставала най-красивата жена в квартала, поне докато в Къщата не се появила трета жена: Садия.

Прочула се из целия град с красотата си, Садия, която от малка била останала сираче, се омъжила за братовчеда на дядо ми, безимотен нехранимайко, от когото родила две деца. Семейството се издържало благодарение на къщата, която била наследила от родителите си: давала част от нея под наем в очакване синът й да порасне и с негова помощ, скромното им материално положение да се подобри. На четиринадесет години той вече карал всички да се обръщат след него: било трудно, ако не и невъзможно, човек да си представи по-красиво момче. Съществува обаче и такава красота, пагубна и трагична, зашеметяваща до прилошаване, обвита в мрак и носеща страдание, красота, която подхранва перверзните умове и събужда нездравите страсти, загнездили се в душата на мъж на зряла възраст, без жена и деца, вечно стоящ у дома си, за да дебне, скрит зад завесите на големите си прозорци. Съседът видял красивото момче. Пред вратата на отсрещната къща той поставил черен ковчег със следния надпис: „Или ще бъде мой, или ще умре.”

У нас вярваме в силата на любовните проклятия. За да спаси сина си, Садия продала къщата и цялото семейство заминало за Измир, намиращ се в най-затънтената част на Турция, далеч от перверзния поглед на съседа. Далече от очите, далече от сърцето, както гласи поговорката. Само че проклятието не признава разстоянията: точно обратното, с отдалечаването силата му нараства. В рамките на няколко месеца Садия загубила сина си, съпруга си и дъщеря си по време на епидемия от холера. Останала съвсем сама и отчаяна, тя се върнала в Албания. Вече нямала нито къща, нито семейство. Не искала да се омъжва отново. Повече не желаела да ражда деца, над които да тегне прокоба. И така, дядо ми й предложил гостоприемството си. На трийсет и три години, тя все още спирала дъха с красотата си. Мъката била изваяла чертите на лицето й, придавайки им благородство, а дълбоката тъга подчертавала още повече вроденото й изящество. Тя никога не споменала мъртвите си деца. Приела семейството на дядо ми като свое и дарявала с нежна обич наследниците му. По някакъв странен начин тя покорила сърцата им. Независимо, че била само с няколко години по-възрастна от майките им, с обезкуражителна скромност и възхитителен финес, ги накарала да я наричат „бабо”.

Халим никога не я упрекнал за каквото й да било. Навярно я обичал, изпитвайки към нея онази любов, примесена с благоговение? Може би питаел дълбоко уважение към безмерната й мъка, скрита зад лъчезарна усмивка? Винаги в добро настроение и готова да даде мъдър съвет, Садия озарявала Къщата с присъствието си. Ако Надире засаждала рядък сорт смокиня или мандарина, кръстосана с лимон, или пък лоза, раждаща напълно черно грозде, а Мукадес украсявала прозорците с изящни пердета, масите с фини покривки, а леглата с ефирни чаршафи, то Садия била тази, която придавала изтънченост на всяко нещо. Тя била тази, която утешавала всяко едно от децата, без да го съди. Тичали право при Садия, за да си поплачат на воля, ако някоя от майките им се карала: нито една от двете не си позволявала да успокоява дете, смъмрено от другата.

На Садия обаче всичко й било позволено, тъй като съдбата й била отнела всичко. Дали скришом е избухвала в сълзи, докато всички в къщата спели? Дали си е мечтаела да сподели постелята си с мъжа, който й бил дал толкова много? Или пък била доволна от необикновеното си положение, отвъд границите на брака, децата, кръвните връзки, и се радвала на тази друга форма на любов, изтъкана от фантазии и мечти, от благочестивост и песни. Тя обичала да пее и понякога дядо ми й пригласял. Най-голямо удоволствие обаче му доставяло да й превежда сурите от Корана. Тогава Надире надавала вой, че това е светотатство. Немислимо било Господ да говори албански. Като добра мюсюлманка, тя се молела по пет пъти на ден, шепнейки неразбираеми слова. За нея въпросът опирал не до арабския, а до езика на Господ. Обзета от паника, Надире бягала надалеч всеки път, когато дядо ми започнел да богохулства и се молела да не ги сполети някое нещастие. Разбира се, Садия имала за какво да се гневи на Господ и поради това нямала нищо против той да говори на албански. Що се отнася до Мукадес, тя си оставала все така по момичешки наивна и лекомислена и се интересувала само от увлекателните истории. Когато словата божии зазвучавали прекалено наставнически, тя преставала да ги слуша. Халим се ограничавал до разказите за премеждията на Юсуф, за да могат децата му, четири момчета и четири момичета, да се присъединят към компанията на възрастните. Търговията му вървяла чудесно. В Къщата царял мир. Радваща се на свеж въздух и щедро огрявана от слънцето, тя била огласяна от виковете на децата и мъмренето на майките. Градината потънала в цвят, а старите рани се скрили под пелена от цветен прашец.

Било пролет, сезонът на промените. Халим решил да разгърне търговията си отвъд пределите на страната. Една априлска сутрин излязъл от стаята на Мукадес, където бил правил любов цялата седмица, и тръгнал за Турция. Отишъл в Истанбул, понеже там били най-големите търговци.

Два месеца по-късно Мукадес пометнала. Тя отново започнала да кашля, въпреки безпощадно припичащото лятно слънце. Ден и нощ Надире се молела на Господ да пощади онази, която е трябвало да прибере при себе много преди това, или да се откаже въобще. Той чул молитвите й. Мукадес преборила смъртта, но оттогава здравето й никога не се възстановило напълно. Трябвало най-вече да се пази от студа, който се задавал с бавни стъпки. Дошла есента, а Халим така и не се връщал. Познати донесли някакви неясни вести за него. Бил жив. Но какво ли правел през всичките тези дълги месеци по чуждите земи? Семейството го чакало с нетърпение и най-вече Надире, тъй като бил неин ред да спи с него цяла седмица.

Дошла зимата, а с нея и Халим. Бил отслабнал, държал се странно и студено. Настанил се в стаята на Надире, но тя го изгонила оттам още на третия ден. Вече не можела да го познае, толкова се бил променил. Говорел за Бог, но не както преди, а като за близък приятел, с когото иска да се срещне. Надире крещяла: „Къде искаш да се срещнеш с Господ? Та той е на небето. Как смяташ да стигнеш дотам приживе?” „С пост и молитви и най-вече с добри дела”, отговарял Халим. Що се отнася до добрите дела, той вече бил започнал да ги върши…

Бил подарил двете къщи, които притежавал в покрайнините на града: документите били подписани. Раздал бил също на бедняците, живеещи в съседство, цялото имущество от магазина. Не се нуждаел от нищо друго, казвал той, освен от вода и чисти помисли. Искал да стане светец, земното щастие вече не му носело удовлетворение. В интерес на истината, от край време той изпитвал неудовлетворение, но в Истанбул прозрял колко егоистичен начин на живот бил водил дотогава. Докато съседите му нямали и къшей хляб, той се бил гощавал с печено пиле. Всяка сутрин лакомо бил поглъщал орехи, примесени с мед, докато на болните деца това не им се полагало. Разполагал бил с три къщи, а в същото време други хора спели на улицата. Бил вършил грехове. От този момент насетне щял да ги изкупи.

За Надире сякаш небето рухнало отгоре й. Тя хукнала при братята си, за да уговори продажбата на земите, които й се полагали по наследство. Вече нямала съпруг: един луд бил заел мястото му – един съвсем безобиден и набожен  луд, но по-луд и от лудите дори. Бил забравил за семейството си на земята и търсел Бог на небето. С помощта на братята си тя подала молба до властите, за да лишат съпруга й от всякакво право да подписва официални документи и да раздава семейното имущество. Останала им била единствено Къщата – красива, просторна, заобиколена от дървета, окичена с цветя и пълна с човешки същества, общо дванадесет на брой, които все някак трябвало да живеят. Сред тях имало болна, през повечето време на легло, един умопобъркан, който отказвал да се храни и да се радва на живота, една ненадейно появила се пришълка – допълнително гърло за хранене, и осем деца. Какво отчаяние само обзело Надире, когато усетила, че в утробата й мърда девето! То било рожба на лудия и тринайсетият обитател на Къщата: баща ми.

Родителят му си бил свършил работата по оплождането: от този момент нататък спял сам в най-малката, но най-уютна стая на къщата – единствената, която имала балкон. Препрочитал Корана, прекарвал времето си в молитви и приемал болни, които твърдял че лекува с помощта на религиозни заклинания. Понякога, когато крясъците на Надире, нуждаеща се от пари за децата, ставали непоносими, той отивал да поработи като обикновен продавач в магазина, на който някога бил горд собственик. Заради продължителните си лишения от храна получавал чести припадъци, но така и не се бил свързал с Бог. Надеждата обаче не го напускала. Той смятал да постигне целта си с проява на силна воля. Нито горещите молби на Мукадес, нито заповедните слова на Надире, успели да го изтръгнат от въображаемия му свят, пълен с чудеса и тайнства. Единствено изтърсакът в семейството го слушал в захлас. Халим се привързал особено силно към това си дете, така отличаващо се от останалите, заченато от различно, благословено от Бога семе. Нарекъл го Мохамед.

На осем години Мохамед се превърнал в безбожник. На дванайсет го хвърлили в затвора. Фашистите го заловили, докато произнасял пламенна реч в началното му училище: намерените в джобовете му два револвера и един куп писма разкрили, че с негова помощ се осъществявала връзката между партизаните и съмишлениците им в града. Подложили го на разпит, измъчвали го, но от устата му не се отронила нито дума. Мисълта да предаде другарите си била по-непоносима от това да изтърпи изтезанията. Вместо да го възпитат като истински вярващ, разказите на баща му създали мъченик: не разкрил местонахождението на нито една от тайните квартири в града, макар че, дори и да бил проговорил, нямало да навреди на никого, защото веднага след новината за ареста му, адресите на всички явки били променени. Никой не можел да изисква от едно дванадесетгодишно дете да устои на мъченията, никой, освен то самото! Противниците на режима наистина му поверявали писма, понеже непрекъснато сновял между планината и града, но били в пълна готовност да променят цялата схема, в случай че го заловят. Фактът, че не проговорил, смаял цяла Тирана!

Ден след ден жителите й си казвали един на друг: „Даже и днес не е казал нито дума!” С не по-малко удивление, мъчителите му също повтаряли тази фраза след всеки разпит. Накрая решили, че Мохамед не знае нищо, че сам си бил набавил револверите отнякъде, че в знаменитата му реч против фашизма бил повторил дума по дума онова, което чул от учителя си, голям поддръжник на революцията, и че незнайно как писмата са попаднали в джобовете му. Извели го от стаята за мъчения и го захвърлили при останалите затворници. Те го приели в редиците си като месия на една нова и безбожна религия: комунизма.

Халим не обичал нито комунистите, нито фашистите, но изпитвал безмерна обич към най-малкия си син. През цялата седмица, докато продължавали изтезанията, той не могъл да мигне и след като преместили Мохамед в затвора, в главата на Халим се въртяла една единствена мисъл: да го измъкне от там на всяка цена. Само че вече не му било останало никакво имущество, което да замени срещу свободата на сина си, освен Къщата, все още съвсем нова, прохладна през лятото и топла през зимата. Човек трудно се разделя с такова нещо! Халим плакал за нея, колкото и за първата си съпруга. След като се молил цяла нощ, той отишъл при Надире със свито сърце и зачервени от плач очи. Жената, която някога безусловно се подчинявала на желанията му, вече имала право на последната дума за всяко решение. Против волята си, тя била заела мястото на мъжа в семейството и с парите, получени от продажбата на наследствените й земи, отворила шивашко ателие. Вътре в къщата дъщерите й шиели, следвайки напътствията на Мукадес, а отвън, ползвайки се от положението си на вдовица и баба, Садия приемала поръчките. Преживявали скромно, притиснати от нищетата.

Войната обаче преобърнала всичко. Онези от момчетата, които били навършили достатъчно години, за да могат да работят, хванали оръжието, за да се борят срещу фашистката окупация, а момичетата зарязали шевната машина в гостната и също се присъединили към комунистическото движение. Тъкмо когато Надире им се карала, че без було на главите си и сред тълпа от мъже са участвали в антифашистка демонстрация на булеварда, Халим слязъл от стаята си на горния етаж. Момичетата се втурнали към него, търсейки подкрепа. Болен и все по-отпаднал заради постите си, Халим не се осмелил да се намеси в защита на дъщерите си. Обезсърчен, той просто помолил Надире да продаде Къщата, за да спаси сина им. Като чула това, тя скочила, забравяйки начаса за демонстрацията сред мъжете:

– Да продадем Къщата? Нямаш ли срам? Искаш съвсем да ни оставиш без покрив над главите ни ли? Малкият скоро ще излезе: никой няма интерес да държи дете в затвора. На драго сърце ще го шамаросам, заради грижите, които ни създаде, тази луда глава! Войната е работа на мъжете, а не на жените или децата. Ще го завържа за смокинята, за да не ходи повече при партизаните! Ще го сторя, заклевам се! Още щом се прибере – давам му два дни, най-много три!

Точно три дни по-късно всички затворници били депортирани в концентрационен лагер извън Албания. След шест безкрайни месеца Халим получил списъка със затворниците, екзекутирани точно преди разрушаването на лагера. Името на Мохамед било там. Но …

Ако не се бил върнал жив, аз нямаше да съм се родила.

Брат ми също. Той се появи на бял свят в годината на огнения кон. Ако мама беше живяла в Китай, със сигурност щяха да я посъветват да направи аборт, защото децата, родени под този знак, носят нещастие. И макар бременна във втория месец, майка ми да нямаше никакво лошо предчувствие, нещастието скоро почука на вратата на нашата Къща в един априлски ден. Бях в градината и се възхищавах на розовите цветове на прасковата, а по-голямата ми сестра се прехласваше пред черешата, понеже вече си мечтаеше за женитба и имаше слабост към белия цвят. Татко призна, че и двете сме прави, и ни предложи да се разходим до изкуственото езеро, намиращо се в осеяния с пъстри цветя парк. Нададохме радостни възгласи. Точно в този момент на врата се почука. Беше нещастието, макар и татко да ни го представи като най-добрия си приятел. Татко ни помоли да го изчакаме на двора и се затвори с госта си в кухнята. Разтревожена, мама отиде да дебне през прозореца.  И аз отидох с нея. Стъпила върху малка табуретка, залепих лице за стъклото, за да чувам по-ясно. Приятелят на татко не изглеждаше доволен. Заяви му със сериозен глас:

– Проявих незрялост когато те похвалих заради романа ти. Тогава не съзрях реакционното му послание, което впрочем е умело прикрито. Сега съм на съвсем друго мнение: това е отвратителна книга.

– А какво каза Енвер Ходжа за нея? – тихо попита татко.

– Направо е бесен. Само ми върна романа и извика: „Как позволявате на този човек да пише?”.

Мама припадна. Разбрах, че преди малко се бе случило нещо непоправимо. Татко излезе от кухнята и се втурна към нас, бял като платно и с чаша вода в ръка. Докато татко пръскаше с вода лицето на жена си, така нареченият му приятел добави с леден глас, преди да затръшне вратата на тръгване:

– Партията очаква от теб да изгориш този роман собственоръчно и затова ти го връщаме.

Оставих мама и изтичах в кухнята да разгледам отблизо тази прокълната вещ: върху масата лежеше голяма книга със сини корици. Взех я в ръце. Колко тежеше само! Какво ли имаше вътре? Започнах да я прелиствам.

– Не я пипай! – изкрещя мама, внезапно озовала се на прага на кухнята.

Оставих книгата на масата и се отдръпнах от нея сякаш беше бомба.

– Изгори я! – примоли се мама, вперила поглед в татко.

Той я погледна и в очите му се четеше едновременно гняв и тъга.

– Поне я махни оттук! – поправи се тя.

Тогава татко взе книгата и ако се съди по шума от стъпките му, я занесе в спалнята им на горния етаж. Започнах да събувам сандалите си. Когато слезе обратно, татко ме попита дали съм променила решението си за разходката.

– Каква разходка? – извика мама.

– Обещах на момичетата да ги заведа до езерото.

– Нима смяташ да се разхождаш след всичко, което се случи преди малко? Самият президент на Републиката се е обявил против книгата ти!

– Това не ме учудва особено – отговори татко. Знам, че романът ми принадлежи на бъдещето. Изпреварил е времето си и затова не го изпратих в някое издателство. Когато при първоначалното си въодушевление Бюкюрош нарече романа ми шедьовър, който трябва обезателно да стане достояние на публиката, аз му отговорих съвсем откровено, че вече предусещам отрицателното мнение на ръководителите на Партията, защото ги познавам всичките и съм наясно колко са тесногръди. Само един си оставаше загадка за мен: Енвер Ходжа. Бюкюрош сам ми предложи да занесе лично романа на Енвер, понеже му е политически секретар. Изобщо не се е харесал на нашия ръководител, още по-лошо – предизвикал е гнева му. Един ден обаче този роман ще бъде изваден от куфара ми и ще бъде оценен по достойнство и ако това не стане, докато съм жив, то със сигурност ще се случи, след като умра – каза в заключение татко.

После отидохме на разходка без мама.

Тя си остана вкъщи с баба, която бе много болна и на легло, но сгреши, че не дойде с нас. Гледахме животните в зоопарка. Сред тях имаше нови: една маймуна от Африка, която непрекъснато се чешеше, един носорог и един тигър. Като преподавател по зоология, мама обожава животните. В Къщата ни се скитат костенурки, жаби и неотровни змии. Мама ги използва за лекциите си: понякога ги балсамира и тогава вече не са живи, а стават вечни. Питам татко каква е разликата между жив и вечен.

– Всичко, което се ражда, е живо, докато вечността трябва да се заслужи – отговаря татко, зареян в мислите си.

Ще ми се да го попитам дали днес той самият е заслужил да бъде вечен, понеже ми се струва, че не е така жизнен както обикновено. Независимо, че ни заведе на разходка, той изглежда тъжен. Тъгата му обаче излъчва гордост: по някакъв начин татко изпитва задоволство от това, че е разстроил Енвер Ходжа, човека, чийто портрет виси на стените на всички къщи, в които съм била. Ние също имаме един в кухнята. Дали ще го махнем оттам? Нямам търпение да се върнем вкъщи, за да проверя дали портретът все още е окачен на стената.

Да, там е, никой не го е пипал. Изненадана съм от това, а още повече се учудвам, че баба е в кухнята. Тя плаче, загърната с една камара одеяла.

– Никога няма да престанеш да ми създаваш грижи – обръща се тя към татко. Какво толкова има да пишеш срещу правителството? Защо не можеш да живееш като всички останали и непрекъснато си търсиш белята? Пак ли искаш да се озовеш в затвора? Работиш като учител, имаш две деца и едно е на път в корема на жена ти, какво повече ти трябва? Синко, помири се е управниците! Послушай поне веднъж старата си майка! Ако не към мен, поне появи милост към жена ти и децата ти!

– За него истината е на първо място, не ние – оплаква се майка ми.

– Точно така, истината е важна за мен. Казах ти го преди сватбата ни: на първо място е истината, сетне децата, после ти и накрая съм аз. Навремето реши, че това е романтично и благородно, тогава защо сега се оплакваш?

– Защото си мислех, че са само красиви думи!

– Не съм от хората, които говорят празни приказки.

– Така е, татко винаги държи на обещанията си – потвърдих аз.

Баба се обърна към мен.

– Да не дава Господ да приличаш на него, детето ми – рече ми нежно тя. Той има златно сърце, но винаги действа на своя глава. А онези, които действат на своя глава, рано или късно си я трошат.

Татко имаше голяма глава, широко и високо чело. Изобщо не приличах на него. Всички казваха, че е одрал кожата на баба Надире. Като гледах покритото й с бръчки лице, зачервения й и хремав нос, прегърбеното й  тяло, което се привеждаше още повече по време на молитвите, си мислех че хората явно имат голямо въображение. Много скоро започнах да не се доверявам на чуждото мнение. Вярвах единствено на баща ми.

Едновременно жив и вечен, за мен той олицетворяваше настоящето и бъдещето и в моите очи беше това, в което щеше да се превърне по-късно: един всепризнат велик човек. Цяла седмица таях надежда, че Бюкюрош отново ще похлопа на вратата, но този път ще носи добри новини: след като размислил, Енвер Ходжа е променил решението си, романът му се е сторил прекрасен и татко не трябва да чака идните поколения да оценят това, което е написал.

Бюкюрош не се появи отново, за разлика от нещастието, което се завърна, като този път дойде отвътре, без предвестник. Беше неделя. Тъкмо разчиствахме градината и татко изглеждаше уморен. Не беше спал цяла седмица. Навярно и той чакаше Бюкюрош да се върне. Кой знае? Докато чакаше, продължаваше да пише. Пишеше за бъдещите поколения, които щяха да се родят след смъртта му. Пишеше денем и нощем. Мама му каза да иде да си почине и татко се ядоса. Изрита купчината листа, събрани в средата на двора, хвана ме за ръка и излязохме от Къщата.

Заедно стигнахме до централния булевард. Татко вървеше много бързо и дори и да подтичвах, едва смогвах да го следвам. Обикновено много внимателен, той не забеляза, че това скоростно препускане не ми е по силите. Усетих, че разполага с някаква много важна новина, която трябва да предаде възможно най-бързо. Къде и на кого обаче? Спряхме пред голяма сграда, около която имаше полицаи. Татко беше много развълнуван, а аз изтощена. Отначало полицаите преградиха пътя ни, а после един от тях ни придружи до гишето на входа. Татко беше плувнал в пот.

– Не мога да го кажа на вас – повтаряше той. Трябва да се видя с някой по-висшестоящ.

Изчакахме няколко минути и най-сетне по стълбите слезе един мъж и дойде към нас. Изглежда татко го познаваше, защото му повери тайната си.

– Рамиз Алия ще дойде на власт. Ще стане президент на Албания. Става дума за заговор.

Двайсет и пет години по-късно това пророчество щеше да се сбъдне. Тогава обаче Рамиз Алия бе сред най-незначителните служители в тази голяма, постоянно обкръжена от полицаи сграда, толкова незначителен, че беше нарекъл татко високомерен. По време на едно събрание дори показал на членовете на централния комитет копче, което по невнимание татко му бил откъснал, докато вървяла дискусия за социалистическия реализъм. Останал без доводи, татко въртял между пръстите си злополучното копче на сакото на Рамиз, за да събере мислите си. Когато разказваше тази случка на мама, татко се бе смял и като се сетих за нея, аз също взех да се подсмихвам иронично.

Изведнъж осъзнах, че около нас се бяха събрали много хора. Татко бе все така превъзбуден и постепенно повишаваше глас. Кръгът от хора нарастваше и ме задушаваше. Точно когато тръгнах да се измъквам оттам, пристигна линейка и от нея слязоха двама мъже, облечени в бяло. Насочиха се към нас, хванаха татко за ръцете и без да обръщат внимание на протестите му, го вкараха насила в линейката. Понечих да тръгна с него, но мъж в костюм ме натика в една кола. По време на пътуването той се опита да ме разсее, като ме питаше на колко съм години и ми задаваше всякакви глупави въпроси от този род чак докато спряхме през вратата на дома ми.

Новината за затварянето на татко в психиатрична клиника бе пристигнала преди мен. Баба се вайкаше толкова силно, че не можех да разбера дали плаче, или крещи от гняв, докато майка ми стоеше неподвижно, застинала като животните, които балсамираше.

Накрая отиде да пусне радиото. Баба нададе още по-силен вой.

– Никой не е умрял – рече мама в отговор на новия писък. Мъжът ми е болен, но скоро ще се оправи.

Беше права. След два месеца татко се върна вкъщи. Толкова ми бе липсвал! Поисках да узная всичко, което бе преживял през цялото това време.

– Първо ме заведоха в една стая и тръгнаха да ми бият инжекция. „Това ще ви успокои”, казаха ми. Помислих си, че искат да ме отровят, и настоях да има свидетели. Появиха се двама мъже в раирани дрехи. „Тези свидетели устройват ли ви?”, попитаха ме. „Да, – отвърнах им, – по лицата им личи, че са честни трудови хора.” След инжекцията заспах. Когато се събудих, до главата ми стоеше лекар в бяла престилка. Имаше благ поглед и още по-спокоен глас. „Имате ли представа кой сте?”, попита ме той. Казах му името си и после добавих: „Имам две дъщери, красиви като същински цветенца.” „Знаете ли къде се намирате?”, продължи той. Погледнах раираните си дрехи и отговорих: „Съдейки по това, което виждам, явно съм в психиатрична клиника”. „Страдате от преумора, дължаща се на психическо изтощение. Почивайте си и ще се видим отново утре. Казвам се Гезим и съм лекуващият ви лекар.”

Останалата част от разказа бе за електрошокова терапия, за халоперидол, за нови познанства, а също и за срещи със стари познати. Татко се бе засякъл с Берти, големия албански актьор, който се озовавал в психиатрията всеки път, щом срещнел най-обикновен полицай. При последния случай полицаят просто му поискал автограф, което било достатъчно, за да му докара нова нервна криза. Напразно убеждавали Берти, че няма от какво да се опасява, че Партията цени таланта му и че полицаите са сред най-големите му почитатели, понеже често ходят на кино, за да се спасят от студа през зимата! Нищо не било в състояние да го успокои. Изпитвал непрекъснат страх. При все че пресъздал на екрана образите на толкова храбри мъже като Скендерберг, най-бележития ни национален герой, на Исмаил Кемали, водача на движението за независимост, на Кайо Карафили, прочутия борец против фашизма, и на още много други, Берти продължавал да се страхува! Не му помагало нито едно лекарство.

Лекарствата отнемаха радостта от живота у татко. Ето защо, след разговор със скъпия му доктор Гезим, татко реши да ги спре. И така, той замени сънотворните с чаша ракия вечер преди лягане. Вместо дневната доза халоперидол, постави маса за пинг-понг на двора, която според него бе по-ефикасно средство за прочистване на мозъка и за поддържане равновесието на организма. Започна да отглежда салати, лук и домати в градината, за да лекува душата си на градско чедо, а за да не потъва в размисли, като същевременно не изневерява на творческата си натура, дори се посвети на готвенето. Като награда за усилията си, татко си позволи да се наслаждава на красивите неща около себе си. Всеки ден ходеше на разходка до езерото, за да се любува на променящите се нюанси на водата, на реещите се из небето облаци и на мигриращите птици. Постепенно главоболието му намаляваше, докато в същото време, коремът на мама растеше. Накрая пристъпите на мигрена отшумяха напълно. Татко се яви пред лекарска комисия, за да се върне към работата си на учител. Чувстваше се излекуван.

За жалост, според хората в бели престилки, татко никога нямаше да се излекува напълно. Никога нямаше да преподава отново в гимназията. Лекарите прецениха, че не е годен за постоянен умствен труд. Татко обаче не се призна за победен. За да докаже умствените си способности, той написа много хубава статия и лично я занесе в редакцията на вестник Гласът на народа. Главният редактор му я върнал, без дори да прочете заглавието й. „Заповед от горе”, бил единственият му отговор.

Навън валеше. Татко си беше забравил чадъра и влезе в кухнята, мокър до кости. Ние тъкмо си тананикахме стари тъжни романси, които майка ми бе научила в детските си години. Пеех фалшиво. Когато татко се появи на прага, мама също изпя един фалшив тон. След това млъкна. Без да казва нищо, татко сложи на масата няколко напечатани страници.

– Отнеха ми правото да изразявам мнението си – каза той, но не и правото да мисля.

Няколко дни по-късно татко започна нова работа като продавач на цигари в едно магазинче в края на най-отдалечения квартал на града, близо до брега на реката, където живееха циганите. Магазинчето бе много тясно. Имаше място само за един стол. На мен обаче ми се видя прекрасно. Освен цигари, татко продаваше също и тетрадки, цветни моливи и други неща, които щяха да са ми крайно необходими, тъй като скоро започвах училище. Избрах си най-хубавите автоматични моливи и напълних джобовете си с гумички за триене. Мама ми каза, че трябва да платим, и това ми се стори абсурдно. Колко учудена бях, когато татко извади пари от портфейла си и ги сложи в касата на собственото си магазинче! Като „инвалид четвърта група”, той продължаваше да получава заплатата си на учител. Не му желаеха злото: той беше болен. Не биваше повече да пише, а да продава. Не биваше вече да разсъждава, а да смята. Ето така бях  разбрала нещата и мама ме похвали, че съм умница.

Когато се върнахме в Къщата, тя каза пред всички, че бебето вече не мърда в корема й. Баба я посъветва да почака, защото бебетата, особено момчетата, са своенравни: сигурна беше, че родителите ми ще си имат син, и дори беше заръчала фиданка от слива, за да бъде засадена в деня на раждането му. Мама изчака три дни, но бебето така и не я ритна отвътре. Много разтревожена, тя отиде на лекар. Аз си мислех, че бебето го е страх да се роди, но лекарят казал, че е мъртво. Спешно закараха мама в операционната. Щяха да й направят цезарово сечение, за да извадят бебето. Докторите очакваха най-лошото: опасяваха се, че мама може да е получила натравяне на кръвта. „Не можем да сторим нищо за детето – казали те на татко, да се надяваме поне, че жена ви ще оцелее.”

Лекарите се въоръжили с големи ножове, за да разпорят корема на мама, и накрая успели да извадят бебето. Захвърлили го в едно ведро заедно с плацентата, напоени с кръв памучни тампони и дори два чифта прозрачни гумени ръкавици. После се заели да зашият корема на мама, доволни, че операцията е минала успешно. Почти приключвали със зашиването, когато една от сестрите дочула слаб вик, който идвал от дъното на стаята. Обърнала се, но не видяла никого. Когато викът се повторил, тя дала знак на лекарите. Наострили слух, но не доловили никакъв шум. Сигурна, че е чула нечий вик, сестрата щателно огледала операционната. Доближила се до кошчето за отпадъци и викът станал малко по-силен. Сестрата отместила част от плацентата: заровено под памуците и ръкавиците, бебето, обявено за мъртво, било живо!

Донесоха го в Къщата и го сложиха в малко креватче, което някога бе мое. В средата на градината изникна сливово дръвче, точно на мястото на отдавна изсъхналата праскова, под чиято сянка навремето дядо ми е мълвял молитвите си.

Не го познавах. Казваха, че приживе бил луд, но умрял като мъдрец. Една сутрин се събудил в радостно настроение. „Чувам божествена музика – прошепнал той, виждам чудни цветя, обагрени в хиляди цветове, навред летят ангели и ме докосват с прозрачните си криле. Усещам аромат, несравним с нищо земно, долавям райско ухание. Днес ще умра. Навън вали, но утре ще грее слънце. Хората няма да се измокрят на погребението ми.”

Умрял още същия следобед. На следващия ден греело ясно слънце. Хората наистина повярвали, че самият Халим им праща тези лъчи като поздрав от отвъдното, така като преди вярвали, че е способен да ги изцери от болестите им. Дори и след като изпаднал в тежко положение, на Халим му останали много верни приятели. Селяните, чиято продукция винаги изкупувал на цени, много по-изгодни за тях, отколкото за него, го смятали за светец. Продължили да канят децата му на гости за през ваканцията даже и след като зарязал търговията. Освен това, без негово знание подпомагали с някоя и друга парá жените му.

Две седмици след смъртта на Халим Садия го последвала, все така красива и излъчваща благородство, спокойна и загадъчна. Дали след толкова години на раздяла се е събрала отново със сина си и дъщеря си? Може би. На земята обаче тя оставила голяма празнота след себе си. Къщата показала страданието си, като оставила дъжда да се стича през внезапно появилите се дупки на покрива й. Наложило се да го поправят посред зима. Мукадес и Надире плакали с горчиви сълзи за пришълката. Двете продължили да живеят заедно, да задомяват децата и да оплакват мъртвите. Надире била все така здрава физически, а Мукадес с единия крак в гроба. Един ден тя паднала в него, този път наистина.

Надире останала сама и тази самота й се сторила по-тежка от някогашното съжителство. Разболяла се. В спомените си още я виждам как става от леглото само за да се моли или да оплаква злочестата участ на баща ми. Лелите ми, дъщерите на Мукадес, я навестяват всеки ден, докато чичовците ми, синовете й, не са така загрижени за здравето й, за разлика от татко – детето на лудия, самият той луд.

Той свиква с новата си орис на продавач. Официално работи по осем часа на ден, но като се прибави ходенето до работата пеша и окъснелите купувачи, които го задържат всеки път, щом тръгне да затваря магазинчето, часовете стават десет. През единствения си почивен ден в седмицата той пише за идните поколения. Мама се грижи за бебето, което отново е на прага на смъртта: в болницата му бият инжекции в главата. Сестра ми се разплака, а аз изпитах радост, по-скоро злорадство. Не казах нищо обаче, дори не се престорих на разтревожена. Мислено съм другаде. Сърцето ми тупти

 

Вляво от Къщата

 

близо до голямото портокалово дърво.