0
1339

Изповедта на Толстой

„Изповед“, Лев Толстой, ИК „Кръг“, 2018 г., превод от руски Денис Коробко

Лев Толстой, фотограф Прокудин-Горски, 1908

Тревожна книга е кратката „Изповед“ на Лев Толстой, която излезе у нас с нов превод по случай 108 години от смъртта на автора (20 ноември). Макар и кратко, произведението е плод на дълбока криза, която руският класик преживява на 51-годишна възраст. Въпреки успеха на романите „Война и мир“ и „Ана Каренина“, Толстой открива духа си в безизходица, подобна на тази, която изпитал в своята младост. Трудността е в осмислянето на човешкия живот и натрапчивото питане: „А после?“. Нито семейният живот, нито доброто обществено положение са успели да задоволят глада за нещо истинско, което да придаде смисъл и основа. Първоначално Толстой се обърнал към сладостите на младостта – каквито злини правел, те били, по неговите думи, поощрявани от другарите му:

Не мога да си спомням за онези години без ужас, омерзение и болка в сърцето. Убивах хора на война, предизвиквах на дуел, за да погубя, падах на карти, прахосвах труда на селяните, наказвах ги, блудствах, мамех. Лъжи, кражби всевъзможни изневери, пиянство, насилие, смърт… Нямаше престъпление, което да не съм извършил, и за всичко това ме хвалеха, връстниците ми ме имаха и още ме имат за сравнително нравствен човек. Така живях десет години.

Младият ум не открива утеха и в интелектуалните кръгове на Русия – „имитация на живот“ нарича той това, което вижда. Безсмислени спорове и отегчени въздишки на хора, които откриват единствено чернотия и злина в живота. Тук той дава пример с известна по онова време притча за човек, подгонен от вълк. Човекът тичал, но се озовал пред пропаст, в която имало свирепо чудовище. Той се изсулил и се хванал за треволяците отгоре. Там – в капан между двата ужаса, видял на един стрък две капки мед и ги облизал.
Толстой разграничава четири типа изхода от отчайващата ситуация, в която той и останалите интелектуалци се намирали. Първият е неведението – тук са всички, които не осъзнават, че се намират в безизходица и няма място за анализиране; вторият е епикурейството – или онези, които облизват само меда; третият бил унищожението на живота, сиреч самоубийството, а четвъртият слабостта – тук били всички, които продължавали да теглят мъчителното бреме на живота, без да намират смисъл или посока. Тук се откривал и самият автор. Затова и започнали да го спохождат мисли за самоубийство.

„Изповед“ е писана трескаво, като от човек, потопил се дълбоко в образи, сънища и усещания, който не държи да следва някаква последователна нишка на разсъжденията. Невротичните кратки части говорят за различни въпроси, обединени от объркания монолог на един търсещ ум. Толстой цитира Сократ, Шопенхауер, Соломон и Буда като свои учители, които обаче вместо да го избавят от пагубното срутване в пропастта, напротив, задълбочават още повече кризата. Те, пише Толстой, бяха установили това, което и аз – всичко е суета и е по-добре да си мъртъв, отколкото жив.

Както може би е известно на мнозина читатели, Толстой намира утеха в простичкото битие на селяните, където открива закалена спойка между вяра и живот. За него тези обикновени хора, които трябва всеки ден излизат да се трудят за прехраната си, нямат избор, освен да вярват така, сякаш животът им зависи от това. Именно там той усеща за първи път в него да проблясват светлината и вътрешният мир, които толкова време са му убягвали в моралния сумрак на аристократичната суета. Толстой открива, че е бил прав – наистина животът е зъл и безсмислен, но не защото е такъв по принцип, а защото е отражение на самия него – с други думи, човекът сам е забулвал светлината.

Книгата завършва с описание на сън, в който според Толстой е съчетана цялата му духовна невротичност. В този сън той лежи в пространството и различни ремъци държат ръцете и краката му, но когато започва да се замисля как така стои, започва да се върти и да се изплъзва на ремъците, докато не остава само този, който го държи през кръста. И тогава вдига очи нагоре и чува глас, който му казва да погледне и да запомни, че това е достатъчно, че не трябва да се безпокои за собственото си стоене.

Светло е излизането от този сън – със събуждане, но както отбелязва в послеслова д-р Иван Ланджев, въпреки оптимистичния завършек, в който се създава впечатлението за едно окончателно развързване на онтологичния проблем, занимавал Толстой през по-голямата част от зрелия му живот, не може да има място за съмнение, че тревогите и вътрешните противоречия продължават и през следващите години, карайки големия руски мислител отново да потърси бягство – този път с влак, далеч от дома и близките си. Ланджев поставя в исторически контекст произведението (в традицията на Аврелий Августин и Жан-Жак Русо) и прецизно установява тънката граница между патоса и реалния живот.

Изповед“ не е лесна за преживяване книга дори днес, тъй като напомня за незараснали рани, за едно сирачество, в което западният свят е изпаднал, особено в настоящата епоха на материализъм и технокрация, в която на духовното и божественото се гледа с подозрение и насмешка. Кризата, споходила Толстой, е битка, предвещана от Ницше и описана от Достоевски, проявила се чудовищно през войните на XX век. Битка за човеколюбие, морал и смисъл, която непримиримо изисква да бъде задоволен въпросът „Ами после?“. И ако все пак науката продължава да мълчи, остава да се запитаме, възможно ли е човек да живее, без да вярва?

И аз се обърнах към изучаването на същото онова богословие, което някога бях отблъснал с такова презрение като ненужно. Тогава то ми се струваше като поредица от ненужни безсмислици, тогава отвсякъде ме заобикаляха явления от живота, които ми се струваха ясни и пълни със смисъл; сега обаче бих се радвал да отхвърля онова, което не се побира в една здрава глава, но няма къде да се дяна. На това вероучение се основава, или поне е неразривно свързано с него, онова единно знание за смисъла на живота, което ми се откри. Колкото и диво да се струва то на стария ми твърд ум, това е единствената надежда за спасение. Трябва много внимателно да го разгледам, за да го разбера, макар и да не мога да го разбера, както разбирам положението на науката. Не търся това и не мога да го търся, познавайки особеността на знанието на вярата. Няма да търся обяснение на всичко. Знам, че обяснението на всичко трябва да се крие, както и началото на всичко, в безкрайността. Но аз искам да го разбера така, че да бъда доведен до неизбежно необяснимото; искам всичко онова, което е необяснимо, да бъде такова не защото изискванията на ума ми са неправилни (те са правилни и извън тях не мога да разбера каквото и да било), а защото виждам пределите на своя ум. Искам да го разбера така, че всяко необяснимо положение да ми се яви като необходимост на разума, а не като задължение да повярвам.“

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.