0
2305

Изповед за живот и смърт

 

 

 

 

 

И смъртта е хубава,
ако е начало на нещо.
Стефан Цанев    

В едно от немалкото си мемоарни есета, посветени на живота и гибелта на Георги Марков, писах, че когато го убиха над Темза през онзи проклет септември на 1978 г., убиха и част от мен самия – по-добрата част. В това си горчиво самопризнание ни най-малко не съм излъгал, не съм преувеличил дори – и до днес изживявам гибелта му и като моя собствена гибел. И като че ли, вместо да отшумява, с времето трагиката на това себеизживяване става все по-интензивна – от мисъл във вещественост, от минало в настояще, от спомен в бит, от памет в бъдеще се превръща. А чрез настоящите преоценки на дългия ми граждански и литературен път във времето се надявам да я трансформирам и от бит в битие. Тъкмо това обстоятелство, тъкмо тази неуморна възвръщаемост през десетилетията на чувствата и размислите ми, придружили неотлъчно както живота, така и смъртта на Георги, подхранва и перманентната актуалност на темата – поне в моите очи. Внезапността, с която Георги Марков влезе преди почти половин век в младия ми живот, и внезапността, с която само след броени години излезе от него, мира не ми дава. Случилото се през тези години пък е толкова невероятно, че по-скоро на неслучило се заприличва.

Да кажа, че ми липсва, че ми е липсвал вече цяла една епоха, няма да е учудващо – приятелите си липсват взаимно: и като живи, и като мъртви – кое как. Пък и, доколкото се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин, аз гледам на живите като на относително живи – като на относително мъртви гледам и на мъртвите. Тези две относителности придават висш смисъл на битието – най-висшият. Липсва ми, липсва ми Георги Марков, но това е само част от истината за присъствието и отсъствието на съчовека и приятеля. Другата, по-болезнената част е моето собствено отсъствие, себенедостатъчността ми, недостигът на цялостност, който смъртта на Георги породи и остави в наследство – дори и до днес, когато физическата му смърт в метафизическо, в литературно безсмъртие еволюира. Себелипсвам си и наяве, и насън, липсва ми онзи Димитър Бочев, който бях преди убийството – липсва ми живият приятел на живия Георги Марков, липсва ми спътникът, който възнамеряваше не да положи цвят на гроба му, а да продължи редом с него пътя си по дъгата на земята. Но не стана, не стана така – колкото и да го исках, колкото и да го искаше и той. Внезапните надгробни цветя върху благородническата, върху благородната земя на графство Дорсет Даунс скъсиха общия път, превърнаха го без време в безпътица. Макар и не съвсем – достоверна ли е, обичта между хората не се губи, не чезне току-така безследно, а само се трансформира безначално и безкрайно като будистка пеперуда. Един мой състудент и философ писа, че любовта между живите и мъртвите е най-трогателният вид любов. Вече го зная и от собствен опит – научих го, макар и да не бях петимен за подобни уроци.

Разбира се и преди злата участ на Георги знаех, че откакто свят светува хора, мои съчовеци, са убивани заради думите си от други хора – също мои съчовеци. Но го знаех само от историята и литературата – чрез атентата срещу Георги за пръв път го научавах и биографично. А едно е да знае човек – друго е да изживява върху собствената си кожа – само изживяването превръща знаенето в съдба. Пък и все по-тревожно се питам дали, след като наричам убиваните мои съчовеци, мога да наричам убиващите ги също мои съчовеци. Това би било директно предателство към паметта на жертвите и индиректно оневиняване на палачите им. Морално по-подобаващо ще бъде да наричам едните съчовеци, а другите – просто хора. А даже и това им е много – още по-подобаващо ще бъде създания или екземпляри, или (в най-добрия, в най-великодушния към тях случай) лица да ги наричам. Защото едните човеци не правят другите. Макар и едните, и другите да имат свой собствен принос в разпознаването и идентифицирането на доброто и злото, в прокарването на демаркационната линия между тях. А тази линия е съдбовна граница – граница на живот и смърт.

А сега ще преадресирам казаното по адрес на физическите убийци към метафизическите убийци, към многобройните предшественици и наследници на онова идеологизирано варварство, което похити Георги и което бушува неукротимо и в демократичните медии. Доколкото, макар и  метафизически съубийци, те все таки са съубийци, аз и тях не бих могъл да окачествя като съчовеци – съчовеци, които убиват човеци, няма. Така че и тях аз ще наричам съответно създания, екземпляри или в най-добрия и великодушен случай лица. Така ще облекча и читателя – когато пред нечие име поставя титлата „лицето”, вече всеки ще подразбере, че става дума или за убиец, или за съубиец. Това ще опрости нещата и ще спести тровещи морални недоразумения. По подобен път, но с обратна насоченост, тръгна в горещите дни около атентата един от най-сервилните към режима стихотворци (неправдоподобно би било да го нарека поет) – Орлин Орлинов. Дълго преди покушението срещу Георги Радой Ралин ме предупреди да не поетизирам този казионен словослагател, персонализирайки го така:

Поет
със инициали на клозет.

Книжовната си слава този коронован бездарник, който римуваше в убогите си строфи полковник с подполковник и обратно, дължеше на една лакейска поема, озаглавена „Ода за СССР”. Той последва съвета на Пушкин към съвременници и потомци: „Пишете оди, господа!”, но го последва само жанрово с плакативните си куплети – да го последва литературно и художествено, творчески сили не му достигнаха. Литературно и художествено той си остана доживотно на равнище „полковник – подполковник”. Да виниш някого, че не му достига талант, е, струва ми се, несправедливо и дори жестоко – талантът е дар Божи и онези, които не са зачетени с него, не са виновни. Но аз не го и правя – не виня и не съдя. Не за талант – за морал говоря. А може би моралът е също талант – при това талант, по-голям и от литературния. Георги беше човекът и творецът, който носеше и двата таланта с непретенциозно благородство – като Христос кръста си. Понесе ги и ги пренесе през бронята на Желязната завеса и плати докрай високата цена на собствената си неподкупност – на апостолското си примирение и на апостолската си непримиримост цената. Не той избра тази цена – тя бе предопределена. Онези люде, които не могат да се мерят по творчество и нравственост със съвременниците си, могат да мъстят и отмъщават за собствената си немощ като наказват даровитите за бездарието си. И го правят със злорада наслада – за тях отмъщението е възстановяване на статуквото, въдворяване на справедливост, обезщетение, полагащо им се за безсърдечието, за безпощадността, с която природата ги бе дискриминирала. В този смисъл Левчев е прав, пишейки, че „бездарието е фашизмът”. (Прав е обаче само в частност. А ако беше добавил към бездарието на фашизма бездарието и на комунизма, щеше да се окаже прав и в общност. Но екзистенциален, морален формат за подобна добавка Левчев не притежава – това би значело да излезе от уютната си функция на лакей на режима и да се превърне в гражданин. Задача, посилна за един поет, но непосилна за един апаратчик.)

С казаното се опитвам да разкрия, да извадя наяве онези невидими импулси, онези вътрешни мотиви, от които е тръгнала насилствената смърт като идея, преди да се превърне тя във вещественост. А пръстът, натиснал спусъка срещу Георги, не е мой елемент – той е обект на хора с други компетентности. За мен е по-важна констатацията, че физическите и метафизическите, моралните и телесните убийци на писателя са ортаци, съотборници са – ако ги нямаше едните, нямаше да ги има и другите. Допълнени хармонично от благородството на благородници на духа като Георги, всички заедно създават и пресъздават разноликия портрет на епохата. Пък и (в различни пропорции и формации) – и на всички останали епохи: от подвига Христов до настоящите редове. Портрет, който е грозен с грозотата на палача и е красив с красотата на саможертвата. В това разпределение на добродетелите и злодеянията става дума за убийците със слово и за убийците с пръст на спусъка. Както казах, те са една общност. Срещу която е изправена другата, по-малобройна, но не по-малко боеспособна, общност на Христос и христосовците.  Всъщност става дума за фашизма и за комунизма, сбрани в едно общо бездарие. И за таланта като негово противодействие. Талант, който воюва като Спасителя чрез живота. И който като Спасителя побеждава чрез смъртта.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияСъединение
Следваща статияСъветският протекторат България