0
1495

Изпятото и изговореното

Есенциалният Аз-контекст в поемата „Честен кръст“ от Борис Христов

Многото нива на личността изглеждат несложно и повърхностно разкрити, тъй като са напълно освободени от онези „тъмни думи, объркани като писма на светещи куршуми”, които лежат в основата на всички метафизики на кръста.

Около 40 години след появата си поезията на Борис Христов продължава да се държи така, сякаш историята, в това число и литературната, тече покрай нея. “Изпятото и изговореното” се е превърнало в непоклатима основа на поетиката му, опирайки се на безбройните си възможности откъм мотиви, образи, език, идеи, проблематики. Същевременно в “изпятото и изговореното” се укрива добре овладяно и употребено изкушение, едно троянско “конче мое”, в което да внесеш езика на своята образност и да концентрираш посланията си чрез “казвани неща и стари”; да упорстваш в трудната автентичност на леснината; да отстояваш скритата си в баналната видимост уникалност. С други думи, да вмъкнеш в поетическата Троя въоръжения, с които някога е воювано. Колкото противоречащи си и опростени да изглеждат, такива съчетания на автентичен глас и експлоатирана поетика синтезират достатъчно пълно, обективно и балансирано характера и особеностите, правещи поезията на Борис Христов значима. Те ни карат да се вмислим в причините, поради които стиховете му стоят все така предизвикателно, натрапчиво и автономно сред-над пост-социалистическите потоци в поезията ни, порейки силните уж насрещни води на днешната ѝ оригиналност, модерност, културност. Въобще, не бихме казали, че неговата поезия е изключително “рожба” на епохата си, фрагмент от развитието или някакъв само антитоталитарен творчески акт. За тези 40 години био- и социо-историческата ѝ основа постепенно са се размили, провокирайки четене, значително освободено от нейните исторически контексти и насочващо към по-дълбоките и проблемни пластове в съвременния човек, вписвайки се всъщност и в новите времена. Пък може би е време да надникнем и по-навътре в литературността на поезията.

Основания за това ми дава поемата “Честен кръст”. Аз ще се спра на нея, не толкова, защото в поетическото творчество на Борис Христов тя се възприема като централна, а оттам и с най-широки експлоатационни възможности за критически интерпретации. “Честен кръст” е достатъчно “кръстосана”, за да се провиди през мрежестите мъглици на тематиката, на конструкцията и образността ѝ силуетът на онзи кръст, който – винаги, щом е честен – е и предизвикателен, и харизматичен, и изровен от някакви дълбини, и всецял. Може би точно затова виждам в “Честен кръст” една суб-поема, като в префикса суб влагам разбирането за мулти-тематичност, мулти-образност и крайно метафоризирана (свръх-кондензирана) смисловост, стигаща до почти афористична есенциалност, които компактно са имплицирани в генералния символ на заглавието “кръст”. Следва да добавя, че тази суб-характерност на поемата се дължи на динамичното обвързване на почти всички нива на личноста – морално-етически, битийни, религиозни, духовни, материално-физически. Тук просто имаме ясен израз на максимално разгърната вертикална Аз-ова площ, отрупана с многоцветията на една свободна инвенция, чиито образи и реч я правят хоризонтална, създавайки впечатление за използване на иначе изчерпана от експлоатация основа на художествения материал. Нито за миг не трябва да се забравя обаче, че кръстът символизира цялостната личност и точно на това – обикновено несъзнавано – обстоятелство се дължи стремежът на автора да обхване и есенциално да обобщи, да редуцира поетическия си Аз в една експресивна и опростена, но пластична и всеобемаща поетика. Контекстуално нанизани върху отвесите на този Аз като емпирично (автобиографично) оформени есенции, изведени от преживяното, тези нива в конституцията на поетическата личност у Борис Христов са така комбинативно “кръстосани” и интерферентни, че могат да се центрират и обединят единствено в символа на кръста. Друг, по-мащабен Аз-проект няма и според мен Борис Христов е възприел най-адекватната и релевантна изобразително-стилова позиция, за да го изрази. Многото нива на личността изглеждат несложно и повърхностно разкрити, тъй като са напълно освободени от онези “тъмни думи, объркани като писма на светещи куршуми”, които лежат в основата на всички метафизики на кръста, използващи кодово усложнена и профилно ограничена изразна система. Затова емпиризиращата конкретика, която иначе придава по-автентичен и непосредствен нюанс на изображението, се опира повече на фигуративната образност на поетическата реч, търсейки по-конвенционална (съответно по-комуникабелна) форма за своите послания. По този начин в многопластието на личността са имплицитно съчетани конвенциите на поетическия език и индивидуалната специфика на екзистенциите ѝ. Съчетанието се поддържа от онова обобщаващо Аз-центрично мислене, което вече определих като есенциално, тъй като метафориката му не само лаконично обобщава, но и придава завършеност на един предходен и стоящ извън нейния обсег мета-контекст, който очевидно загатва за други конкретни мотиви и позиции. Екзистенциалната тенденция на Аз-центричното мислене е компенсирана именно с по-конвенционална изразност, за да се изтъкне и неговия колективен, не-Азов идентитет. Т. е., че макар и уникален, той е общочовешки; макар и банален, е валидно съществуващ и разпространен. Затова дълбинните нива на личността са положени в една значително опростена поетика, в която литературността е последната им изразна форма, последното им прибежище, а опростената им поетическа стилизация е уж прецизирана и конкретна, но всъщност е свободно и импулсивно разпиляна, следвайки реда на културно-исторически асоциации, каквито обикновено налага Аз-центризмът. Намерена е поетическата форма на едно авто-митологично мислене, съчетаващо библейски и други подобни мотиви и персоналии със съвременни селско-градски сюжети и пейзажи. Точно това обстоятелство ме кара да се отнасям към поемата не толкова литературоведски или социо-исторически, колкото с повишен интерес към екзистенциалното в нея. Да гледам към “Честен кръст” като към жена, криеща под воал, съшит от многоцветни и различни, но познати мотиви, своето автентично и динамично тяло. Като че ли е постигната една специфична симбиоза между екзистенциалното и литературното, като е направен известен компромис с литературното. Длъжен съм обаче да вметна, че може би точно този компромис, обособил се и като основна изобразително-стилова линия, способства за оригиналността на поемата и че без него тя би останала действително една силна, но ограничена в общочовешкото си, над-исторично звучене творба. Още повече, че не само тя, но и самата поезия на Борис Христов заявява една упорита, но скрита автентичност, която навярно има по-съществен дял в нейното създаване и би могла да бъде свързана със съдържанието ѝ след евентуално биографско проучване на нейните основи. И не накрая, че нейното значение надхвърля границите на социо-историческата обстановка, в която е създадена. Сиреч, че разпадането на народната република е последвано от нейното парцелиране и пренася поемата от конкретно- в транс-историческото. 

На първо място, опростената поетика обуславя икономичната двустишна постройка на “Честен кръст”. Такова лапидарно отношение към многопластовата и сложна иначе символика на кръста подвежда. От една страна, то сгъстява смислите на отделните строфи до (едва ли не) афористично звучащи обобщения от типа на есенциите, имащи при това силен културален акцент. От друга страна обаче, позволява натрупването и свързването им в единен Аз-контекст, който всъщност емпиризира и опосредства техните културални съдържания:

Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

В поемата тези смисли, които почти винаги са и сюжетно обезпечени, наистина напомнят “казвани неща и стари”, каквито иначе съпътстват историята на човечеството едва ли не от излизането му от първичната гора на несъзнаваното. Същевременно обаче те зареждат поетическия Аз с такава волева само-осъзнатост и такава контролирана себе-изразност, която е хем илюстрирана със своенравна образност и разнокалибрена метафорика, чиито импулси са от твърде дълбок и многопластов екзистенциален порядък, хем демонстрира тяхното съзнавано овладяване:

Разбирам, че това са казвани неща и стари –
или пък размисли на роб и на духовен парий. 

Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети…

В “Честен кръст”, но и въобще в поезията на Борис Христов, няма такъв фрагмент, който така директно да заявява изхабеността на поетическото говорене, но и неизбежния ѝ алтерниращ корелат: повтореното казано; речевото връщане към неречевото, към живата лична и общочовешка екзистенция, банализирана от езика и изтъркана в хода на културната история. В този фрагмент се открояват основните характеристики на есенциалния Аз-контекст у Борис Христов – той е динамичен, волеви и с екстровертиращ Аз. За разлика например от есенциализма при Ст. Михайловски (“Тежи ми, Боже, кръста на живота”), който е констативен, статичен и с интровертиращ Аз. Есенциализмът на Борис Христов е преодолял дистанцията с Бога и без необходимост от религиозна интеграция с посредник, се е интегрирал с живота, носейки неговите екзистенциални, жизнено смислови тежести – с други думи, разкрил е своя собствен Кръст, разперен сред световната културна история и хвърлящ сянката си върху съвременната човешка съдба. Нещо като “Носене на кръста”, но освободено все пак от гротескния образ на обществото край него при стария Йеронимус Бош и по-близо до Рубенсовия реализъм в “Издигане на кръста”. Т. е. твърде далеч от метафизичните и трансцедентните проекции на кръста, както и от тенденциите в интерпретативното отношение към него, били те религиозни, гностични, мистични или други. Впрочем, цялата седма част представлява призив към такова връщане, което и по същество е не връщане, а вдълбочаване в екзистенциалните духовни мотиви на самия език, в живия му генеративен елемент. Защото това, което е отдавна казано, продължава да се случва и сякаш не е мръднало от първо-езиковите си рефлекси и мотивации. Седма част потвърждава по един несъмнен начин впечатленията ми, че в “Честен кръст” е направен компромис с литературността на мерената реч, за да бъде тя балансирана и в интерес на една по-сурова и непосредствена личностна действителност, която обаче – за да бъде и по-достъпна – трябва да бъде изразена чрез една по-опростена и наситена с асоциации образност. (Тук използвам думата “компромис”, само за да означа приоритетното значение на екзистенциалната проблематика пред отношението към художествения език на изкуството, заявено в самото начало на поемата – “затварям ви за думите, уши” – и възприето в хода на цялото изложение.) Още повече, че такъв компромис не може да се почувства така осезаемо в други произведения на Борис Христов – например в тристишията или в “Бащата на яйцето”. В тях съществува съвсем друго отношение към художествения език. Това е една от причините поетическият Аз да изглежда изплетен от най-различни мотиви, чийто културален регистър наистина варира от първите исторически времена до наши дни – като че ли в речевия си път към Кръста този поетически Аз пре-метафоризира цялото (си) битие, историята (си) и културата (си), редуцирайки ги към изначалията на собствените си екзистенции. И действително, както подсказва К. Г. Юнг в някои свои изследвания, ако деметафоризираме една метафора, неминуемо ще втънем в архаичните ѝ душевни извори. Приложена тук, тази процедура би ни потопила именно в първичните придъния на поемата – под плетива от най-различни културни пластове. Те са оживени и динамизирани от един мащабен контекст, контролиран от поетическия Аз, който подрежда сюжетите и мотивите си в културалните ракурси на собствената си екзистенциална проблемност. Мотивите за връщането в трета част, за тръгването назад (“…и към миналото бягам… назад ще тръгна и назад ще се развивам…”, “ще се завърна към доброто време на “не зная…”), в цялата седма част, за обратния ход на битието в осма (“… обратно ще тече реката…”) са мотиви на навлизане в дълбинната душевност; мотиви на бродене из пустините от културни пластове, утаили се през вековете в колективното несъзнавано, сред които поетическият човек броди като стар археолог, за да намери ключа на своите нерешени екзистенциални потребности. Мотивите за предателството, за личните битки, за светопозициите, за творчеството, за смъртта и т. н. са все подобни микромотиви, които илюстрират почти неизменната иреална действителност и изграждат динамичната структура на целия Аз-контекст в “Честен кръст”. Те не ангажират поетическия Аз с философски размишления, а го пренасят в сферата на практическите намерения. (Изкушавам се поне да маркирам предизвикателството за изследователя на всеки такъв микро-мотив – примерно библейския – и неговата вътрешна каузална и културно-психологическа стойност.) Тези микро-мотиви обаче представляват само далечното подножие на върховния мотив на “Честен кръст” – мотивът на отказа. Той е тяхното надградено развитие и чрез тях се маркира само едно отминало състояние на светопозициите, като промяната може смислово да се опрости с израза “досега моят Аз-контекст беше такъв, а отсега нататък става друг”. Мировъзренческото се е разпаднало на своите първични екзистенциални мотивации, а сублимацията при тази деструкция резултира в мотива на отказа, заемащ вече екзистенциално определящо място. Философското проучване на генезиса му е изоставено, като е положено в културално натоварени асоциации и е заменено с решение за практически позиции. От своя страна, цялото мировъзренческо подножие от микро-мотиви, стоящо далеч в основата на новия мотив на отказа, се редуцира до формáта на контекстуално комбинирани фрагменти, които са сведени до лаконични есенции, реминисцирайки в метафоризирани споменни обобщения:

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето…

или друга есенциално метафоризирана реминисценция:

Но аз не стрелях по вълка – да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.

или друга есенциално метафоризирана реминисценция:

Довчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите…

и много други.

Видно е, че тези (както и цитираните по-напред) разгърнати реминисцентни метафори гравитират твърде често около митологична и приказна образност, но и когато са съсредоточени в по-модерни образи, налагат една втвърдяваща се отчужденост от света, една дистантна диференцираност на волята и съзнанието на поетическия Аз, която не толкова изостря екзистенциалното напрежение, колкото поддържа първоначалната спонтанна целенасоченост на неговия мотив за отказ (който впоследствие ще се пропука, както ще видим).

Реминисцентният есенциализъм е неделимо свързан със синхронистичен такъв, където Аз-контекстът е съсредоточен в директна, опорна позиция, в пряко актово решение на поетическия Аз. В противен случай споменните обобщения ще се херметизират в проста констативна равносметка – без отношение към неговото настояще и бъдеще:

Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

или:

Не се страхувам аз от участта на единака
и знам когато свършат релсите какво ме чака.

и така нататък.

Свързаността на синхронистичния с реминисцентния есенциализъм определя и духа на задължително следващия есенциализъм на проекциите, на последствията от взетите решения, на изгледа към бъдещето:

Ще мъкна камъни за моя дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея…

или:

Ще се завърна към доброто време на “не зная”,
“не искам” и “не мога”…

или:

Да седна на брега, обратно да тече реката
и така да чакам ударите слепи на съдбата…

Цялата тази темпорална триада, която можем условно да формулираме като реминисценция-синхронизация-проекция е изградена преимуществено от културно-исторически отпратки, включващи различни времена и знакови персоналии от Адам и Христос, Юда и Пилат; от гладиаторските борби и средновековната придворна куртоазия до технологичните пост-просвещенски промени и съвремието, до природните и селско-градските пейзажи. Всички те не са разгърнати и проблемно развити, а са фрагментно комбинирани, за да обединят сюжетиките си в оня Аз-контекст, който иначе работи у всеки човек, но който може да бъде изведен и актуализиран само с поетически средства и в условията на един алтерниращ културно-сравнителен ракурс. Множеството микро-мотиви налага икономичната краткост, изразяваща тяхната есенциална стойност както за цялостното оформяне на изложението, така и за установяването на Аз-контекста като негов субстрат, а оттам и за утвърждаването на централния мотив на отказа. Отказът от изкуството като лъжа, била тя обществена или лична, историческа или познавателна (научна), но и отказът от общество, което контролира и манипулира позициите му. Що се отнася до мотива за отказа, засягащ изобщо изкуството, в “Честен кръст” става дума за очевадна колизия в творческата личност. Поемата е история на духовните перипетии, през които тази личност преминава, но и на фазите на изпитание в отношението ѝ към изкуството, изобразени в отделните части или маркирани в по-самостоятелни двустишия. Творбата започва с категоричен отказ от рецепция:

Затварям ви за думите, уши, резето спускам –
не искам в моя дом да се говори за изкуство…

но не и от творчество, с каквото се ознаменува финалът “ще галиш ли или ще биеш”. В хода на изложението поетическият Аз преминава през драматични решения, отнасящи се основно до външния свят, които обобщава като есенции на своя личен опит. Те рефлектират и върху чисто творческия пласт в неговата същност. Общата вътрешна криза се изразява в почти тоталното отединение от света (част от него илюстрирахме с горните три цитата) – в строежа на един каменен дом, приближаващ го до първичността на съществуването; в завръщането към състоянието на неразпознаваемост и недиференцираност на света; в стоическата позиция на очакване на безогледните удари на съдбата. Но кулминация на цялата човешка колизия е сблъсъкът с творческия инстинкт, с онази изначална потребност, с която човекът е преминал през хилядолетията: 

Но – честен кръст – макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

Тук именно е разпукването, разпадът на разколебаното, финализиран в поемата с решението “ще галиш ли или ще биеш”. Мотивът на отказа, колкото и решителен и обричащ, е частичен – поетът не се отказва от творчество, не захвърля лирата.

Ако възприемем есенциалните обобщения, изграждащи темпоралната триада, т. е., ако третираме разнообразието на цялата им идейно-образна система, на нейните микро-мотиви, на елегичните ѝ тонове и сатиричните ѝ интонации като базис на самия Аз-контекст в “Честен кръст”, като комплексна представа за духовния континюитет на поетическия човек у Борис Христов (какъвто базис, според мен, те са), можем без уговорки да твърдим, че те представляват една внушителна и подложена на постоянно съзнаване интарзия, на изключителна “интензивност на поетическото съзнание”, както преди време я формулира Р. Ликова. С други думи, един постоянен динамизъм в процеса на трансформиране на асоциативната образност, заместваща примордиалните архетипови образи. Този тип образност представлява – ни повече, ни по-малко – културално “обличане” на рефлекса и емоцията във воля и позиция. Въпреки че проблемът за интарзията е пряко свързан с есенциалния Аз-контекст в поемата на Борис Христов и е изключително обемен заради дескриптивността си, ще си позволя в края на изложението накратко да го поясня.

В дълбинната аналитична психология интарзията е подпрагова визуално-вербална функция, носител на онези съдържания, които стоят между прага на съзнанието и артикулацията, но още не са завършени и оформени, а са в процес на изтласкване (към езика-речта-говора). Интарзията специално у Борис Христов е посредник, способстващ поетическият Аз да достигне до мотива за отказа посредством изживяното и есенциално обобщено в микро-мотивите. Точно те, с цялата тяхна знаково-символна атрибутика изглеждат обратната страна на отсам зададения Аз-контекст в поемата, съдържащ иначе себе-интерпретацията на Аз-а; изплитат (изнасят) историята на поетическия човек, представяща своеобразното издигане (разкриване, споделяне, показване) на честния кръст. Терминът интарзия е заимстван от плетаческото изкуство, от техниката на плетене. Съдържанията на тази функция наподобяват изображения от обратната страна на плетивото, където разноцветните конци и прежди образуват различни фигури, мотиви и образи. От гледна точка на интарзията, в “Честен кръст” образите, мотивите и идеите, стоящи в основата на цялата темпорална триада, за която споменах по-напред, са всъщност онези конструкти, без които разглежданият Аз-контекст е невъзможен; онези, свързани помежду си, лаконични обобщения от по едно-две двустишия, които определих като есенции и които фундират самия мотив на отказа. Всъщност кръстът е структуриран именно от тези есенциални микро-мотиви или казано в обратен смисъл, той е изплетен от/чрез тях. Затова Аз-контекстът е разгърнат в многото нива на човешкото естество, които маркирах – морално-етически, религиозни, битийни; затова макар и централен, мотивът на отказа съвсем не е най-мобилният и дори изглежда разколебан в самия край на поемата, завършваща със специфичната реторична дилема, която цитирахме: “ще галиш ли или ще биеш”. Нещо повече, мотивът на отказа е разколебан още в третата част и то както на физическия изход (“в жадното ми гърло”), така и в духовния му център (честният кръст):

Но – честен кръст – макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

Болезнените спомени за “среднощните видения пред твоята икона” пък недвусмислено показват, че е засегнат един от най-важните инстинкти – инстинктът за самосъхранение. Но според цялостния Аз-контекст съдържанието на този инстинкт е не друго, а творческото начало. Заради него е издигнат кръстът, който е израз на цялостната личност и който се носи с Рубенсов реализъм от поетическия Аз. Символът на издигане на кръста е символ на изнасянето му във видимото пространство, на изплуването му от необятното небесно в осезаемото земно, от вътрешно непроницаемото във външно достъпното, от личното в общото. При това, без да бъде накърнена физическо-духовната същност на разпнатия. Интарзията само насочва чрез отделните мотиви, които иначе изграждат, изплитат, свързват в хомогенна цялост другата страна на картината, правеща я достъпна, съзерцаема и въздействаща – кръста. Но не като страдание, което е вече в миналото, а като заявена позиция, която предстои, потенцирайки друг тип страдание и възможно възкресение. По-дълбокото навлизане в релацията между микро-мотиви, мотив на отказа, инстинкт за самосъхранение неминуемо ще ни потопи в онтогенезиса на цялата поема – креативният нагон. Макар да не е обект на моето изложение, той е не по-малко важен както от самия мотив на отказа, така и от сбития в есенциите Аз-контекст в поемата на Борис Христов. Без обратната страна на “плетивото” обаче (сиреч без интарзията) не може да се види и провидят истинските му очертания. Ето защо поемата излиза извън конкретните си исторически контексти и засяга всяка форма на каквото и да било тоталитарно устройство на обществения живот и прави литературно-историческите направления условни.

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.