0
1315

Израз на чувство за отговорност

georgi-markov

„Стопард великолепно пародира искането на партията към нейните членове да бъдат преди всичко партийци, а след това хора.” Есето е прочетено през 1977 г. по „Дойче Веле”.

Ако трябва да посоча едно от най-положителните и оптимистични явления, с които Западът би могъл да се гордее за много години напред, ще кажа, че това е чудесната отзивчивост на широки кръгове западни интелектуалци и културни дейци към неправдите по света. Все едно дали хора биват подлагани на унижения и страдания в Съветския съюз, в Южна Африка, в Чехословакия или в Чили, чувството за отговорност на западната интелигенция не оставя виновниците ненаказани в чисто моралния смисъл на думата. В течение на последните години сме свидетели на многобройни протестни изяви на най-видни имена от Франция, Германия, Англия, Съединените щати и много други страни. Чудесно е да се види как внезапно и съвсем сериозно и съвсем спонтанно хора с разни политически разбирания се обединяват зад един протест в името на човечността. Колко много хора в диктаторските страни, леви и десни, бяха спасени от подобни акции на водещото световно обществено мнение. В същото време нищо подобно не може да се каже за източноевропейските официални културни дейци (доколкото ги има), чиято единствена работа изглежда е да одобряват механично и без никакво чувство за отговорност произволите на собствените си режими. Има нещо определено низко и мижитурско във всички тия странни граждани, за които всичко е наред, щом техните собствени благополучия са в ред.

Но след толкова похвалното изразяване на съчувствие от страна на западните интелектуалци възниква въпросът: дали те са в състояние да разбират хората, на които съчувстват. Дали прилагането на известни западни критерии спрямо живота в Източна Европа всъщност не пречи за по-дълбокото разбиране на този живот. Това съмнение се потвърждава от факта, че през всички тези години отсъстваха интересни художествени произведения, засягащи съдбите на обезправените източноевропейски граждани. В десетина случая опитите на западни творци не надминаха повърхностното туристическо докосване до същността на нещата.

Затова, според мен, една пиеса на най-популярния днес английски драматург Том Стопард придобива особена стойност. Стопард, който по рождение е чист чех, но е отраснал на Запад и пише на английски, миналата година посети Съветския съюз и направи малко донкихотовски опит да се свърже със затворените в психиатрии съветски борци за човешки права. Стопард разказа подробно за своите преживелици в Русия, но не спомена, че има намерението да напише пиеса. Предполагам, че като добър професионалист той не е искал да говори предварително за своя опит, толкова повече, че много други преди него не направиха нищо.

И поради тайната появяването на новата пиеса има почти ефекта на бомба за любителите на театъра. Премиерата й не се състоя в обикновен театрален салон, а в грамадна концертна зала пред няколко хилядна публика. След това пиесата беше прехвърлена върху нормална театрална сцена. Заглавието е много странно и неговият смисъл става ясен едва когато човек види цялата пиеса. То е: „Всяко добро момче заслужава награда”.

Пиесата е написана в сътрудничество с диригента Андре Превен и в нея взима участие, като един герой, цял симфоничен оркестър. Може би за първи път в драматургията симфоничен оркестър от 90 души играе такава главна драматична роля в действието.

Stoppard
Всяко добро момче заслужава награда, Кливлънд, 2012, реж. Майкъл Блум

Но какво представлява сцената? Сред гората от оркестранти са разположени три малки бели подиума, върху които се разиграват отделните моменти. Най-близкият подиум представлява стая в съветска психиатрия, в случая – Ленинградската психиатрична болница. В тази стая се намират двама души, които по една случайност носят едно и също име – Александър Иванович. Разликата между тях е, че единият е наистина луд, а другият е напълно нормален съветски гражданин, който обаче е имал нещастието да протестира за своите човешки права. Лудостта на лудия се състои в това, да си въобразява, че е диригент на оркестър. И оттук пиесата започва с много ефектно фарсово начало. Целият симфоничен оркестър свири беззвучно, имитирайки по най-съвършен начин нормалните движения, следващи партитурата, докато в същото време лудият герой следва въображаемото изпълнение с удрянето на един металически триъгълник. Забележете, лудият гледа на всяко човешко същество преди всичко като на музикант. В неговото разстроено въображение човек съществува само дотолкова, доколкото е музикант. Тук именно ми се струва, че Стопард великолепно пародира искането на партията към нейните членове да бъдат преди всичко партийци, а след това хора. Напразно затвореният в същата стая свободомислещ възразява на лудия, че той не е музикант, че музиката не го интересува, че никога не е хващал инструмент. Диалогът е жестоко смешен, когато човек почувства още по-силно аналогията между партийната догма и музиката в тази пиеса. Постепенно оркестърът започва да свири с пълна сила какофоничната музика, която се развихря във въображението на лудия. И същевременно гората от музиканти се превръща в символ на джунглата на съветската бюрокрация. Защото всеки път, когато двамата главни герои трябва да отидат при своя лекар и да се върнат, те се провират през оркестъра, както човек се провира през гъсталак.

Все по-силно става усещането, че лудият наистина страда от дълбоко душевно разстройство, като се опитва да подведе всичко на този свят към въобразяваната от него музика.

Но докато той вдъхновено, натрапчиво и доста всеотдайно живее с призрачните звуци, които кънтят в болната му глава, здравият, свободомислещият затворник на психиатрията се опитва да проумее по силата на каква логика той е попаднал в истинска лудница при истински луд.

За да избегне всякакви ненужни усложнения, Стопард се опитва да пресъздаде най-обикновен съветски гражданин, който никога преди не е имал активно политическо отношение и който някак случайно се е забъркал в цялата свободомислеща каша. Просто той протестирал за арестуването на един свой приятел, който пък бил протестирал за арестуването на трети приятел. Завъртян в кръга на тези безсмислени арести, свободомислещият се опитва да опрости картината, наричайки отделните задържани с алгебрични знаци – А, Бе, Ве, Ге, в резултат на което нещата са изведени в степен равна на степента на съветската абсурдност. От диалога на свободомислещия с лекуващия го доктор става ясно, че Стопард е използвал собствената история на Владимир Буковски. Това е блестящ диалог с пронизваща сатиричност и великолепно намерени моменти. Лекарят, който в съответствие с цялата алегория е и един от оркестрантите (в оркестъра на съветската действителност) и при всеки преглед сменя цигулката си с бяла престилка, се опитва да пречупи свободомислещия и го убеди да приеме, че той наистина е душевно болен.

„Но разберете – възразява силно свободомислещият,  – аз нямам никакви симптоми, а само мнения!”

„Твоите мнения са твоите симптоми!” – моментално отвръща лекарят.

На свободомислещия непрекъснато се внушава, че ако направи компромис, ако признае, че наистина е душевно болен (което значи да приеме музиката и оркестъра на лудия), това ще го спаси и той може да си върви. Но Александър Иванович номер две се държи. Той не желае да приеме компромиса въпреки адските мъки, на които е подложен с лекарствата, въпреки опита на истинския луд да го убие (в името на музиката).

Същевременно на втората площадка една съветска учителка се опитва да превъзпита сина на свободомислещия, като му казва, че всяко добро момче заслужава награда. Но момчето също отказва да приеме и музиката, и наградата, а иска да пуснат баща му. На третата площадка, която е лекарският кабинет, фарс и трагедия вървят ръка за ръка.

Ако затвореният съветски свободомислещ символизира нравствената устойчивост на обикновения съветски гражданин, неговият лекар се явява повече или по-малко нагаждащият се служител, който, без да губи представа за лудостта на лудите, отказва да признае здравомислието на здравите. Не зная защо той страшно много ми напомня за мнозина български писатели, които, знаейки много добре онова, което правят, продължават да го правят.

Но над всички, като някакъв дядо Боже, стои могъщият полковник от Държавна сигурност, който също има докторска титла, но предпочита да се движи в офицерската си униформа. Полковникът доктор е този, който държи в ръцете си съдбите и на лудия, и на здравия Александър Иванович. Тяхното съжителство е негово дело.

Ала тази съветска тайна излиза на Запад. Световното обществено мнение се вълнува. Надига се цяла западна протестна вълна. По много съображения свободомислещият Александър Иванович трябва да бъде освободен, както бяха освободени Буковски, Григоренко, Плюшч и мнозина други. Тук, на финала, Том Стопард хвърля най-силния си заряд. Под тържествените звуци на органа полковникът доктор величествено се появява сред двамата пациенти. В следващата минута пред нас се демонстрира най-циничната (и най-типичната) диалектика на режима. Полковникът се обръща към лудия, който си въобразяваше, че е диригент на оркестър, и го запитва дали се е отказал от своите дисидентски мнения. Лудият, който никога не ги е имал, отвръща с едно безумно „а?”. След това полковникът се обръща към свободомислещия и го пита дали се е отказал от фикс идеята, че е диригент на оркестър, при което мъчителният отговор е „да”. „Тогава за какво ги държим тук?” – извиква полковникът и ги пуска на свобода.

Трудно е да се разкаже такава пиеса, защото нейната сила е изключително в диалога. Нека продължа с това, че Стопард е създал майсторско произведение, което има всички претенции да бъде почти нова форма. Задачата на автора е била изключително рискована. Да дръзнеш да изобразиш ужаса и трагизма на едно съвременно явление със средствата на хумора, да накараш смеха да удря и да причинява болка  – това никак не е лесно.

Тъкмо истинското разбиране на живота в Източна Европа, на проблемите на хората там, на типичното в действителността са онези здрави основи, върху които авторът блестящо е построил своята пиеса.

Най-интересното от всичко, което би интересувало българските драматурзи, е, че тази пиеса е чист плакат. Тя е истински политически плакат. И формално напомня на безбройните политически плакати, които източноевропейски казионни писатели се опитват да създават в лоното на социалистическия реализъм. Вероятно точно това е формата, която самата партия би желала така много да използва в своята пропагандна работа. Но каква огромна разлика между плаката на Стопард и поръчаните от източноевропейските режими произведения! Едва ли има здравомислещ човек (включително авторите им), който може да приеме сериозно и да повярва на партийните политически плакати. В същото време плакатът на Стопард действа с най-голяма сила. И обяснението на това е много просто: зад пиесата тук стои не само един талантлив писател, но преди всичко една справедлива човешка кауза. Стои истината.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПрозорецът на петия етаж
Следваща статия„Маргинали“ ли са Решетников и Дугин?