2
1797

Източна Европа и комунизмът

Ан Апълбаум

Новата книга на американската журналистка Ан Апълбаум носи заглавието „Желязната завеса: крушението на Източна Европа, 1944-1956 г.”

Книгата излезе преди броени дни в американското издателство Дабълдей и е посветена на налагането на съветския модел в едната половина на Европа след края на Втората световна война.

Ан Апълбаум не за първи път пише за историята на комунизма. Предишната й книга – „Лагерите на смъртта „ГУЛАГ” (бълг. издание ЛиК, 2005) й донесе наградата Пулицър през 2003 г. А ето как самата тя обяснява замисъла на своето изследване пред сп. Prospect: „Това е книга за „сталинизацията” на Източна Европа, за насажданетона съветската тоталитарна система в региона, който преди идването на комунистите на власт се отличава с цяла палитра от политически възгледи. Описаният от мен период започва с освобождаването от Съветската армия на страните в Източна Европа в края на войната и завършва със смъртта на Йосиф Сталин и първите големи въстания.

Отделяте основно внимание на три страни: Източна Германия, Унгария и Полша. Защо избрахте именно тях?

Избрах ги заради това, че се отличават една от друга и по различен начин са преживели войната. Източна Германия е била част от нацистката държава. Унгария се е намирала някъде по средата, бидейки ту своеволен, ту неволен съюзник на Германия. Полша е била окупирана от Адолф Хитлер, а след това е воювала срещу него. Но и преди Втората световна война историята на тези страни е била различна. Заинтересува ме фактът, че въпреки всички тези различия – културни, езикови, политически – около 1950 г., поне видяно отвън, тези страни стават твърде подобни едни на други. Беше ми интересно да разбера как Съветската армия и НКВД са успели да постигнат всичко това за един относително кратък период.

В предговора към книгата си пишете, че една от нейните цели е по-детайлно да изучи историята на тоталитарните държави и методите, използвани от диктаторите, за тяхното поробване. Какви уроци можем да извлечем от историята на съветското влияние в Източна Европа?

Съветското ръководство е вярвало в могъществото на пропагандата и е смятало, че ако успее да вземе под контрол радиото – тогава радиото е било основното комуникационно средство – ще може да привлече масите на своя страна. Съветският съюз е проявявал особен интерес към всякакви обществени организации – не само към политическите партии, а даже към футболните клубове или шахматните секции. Още от самото начало тези организации са били подложени на репресии.

Независимо от това, че Съветският съюз се е готвел да разшили влиянието си в Източна Европа, вие пишете, че там все пак са се съхранили някакви политически партии, частно предприемачество и свободна преса. Не е ли малко преувеличено едно подобно твърдение?

Имало е убеденост, че съветската идеология рано или късно ще стане популярна, затова са били проведении свободни избори в такива страни като Унгария, Източна Германия и Чехословакия. Комунистите искрено са вярвали, че техните кандидати ще победят. Нали са се ръководели от комунистическата идеология, според която първо трябва да се извърши буржоазна революция, а след нея – комунистическа революция. Те са вярвали, че рано или късно работническата класа ще разбере, че има да изиграе решаваща роля в историята. Но това не се случва. Кандидатите на Москва не побеждават, което за съветското ръководство е истински шок. След което Москва разбира, че нейните кандидати ще губят и в бъдеще. На свободните избори е бил сложен край.

Вие пишете, че скоро след окупацията Съветският съюз пристъпва към етнически чистки в Източна Европа. Кой е пострадал най-много от тях?

Мислело се е за създаването на хомогенни държави. Основната жертва са били немците. В Потсдам е било постигнато съглашение за изселването на немците от територията на другите източноевропейски държави, в частност от Полша и Чехословакия. Ала етническите чистки в този период са били много по-остри и по-мащабни, отколкото ни се струва. Става дума за преместването на милиони хора. Искам да подчертая, че, първо, в много страни този процес се е осъществявал от местните комунистически партии, и второ, местното население е приветствало депортацията на немците. Това дори се е разглеждало като постижение на комунистическия режим. На практика този процес е бил съпътстван от изключителни жестокости. От Полша например са били депортирани всички немци – и тези, които са сътрудничели с нацистите, и онези, които са се противопоставяли рамо до рамо с полската съпротива. Втората мащабна етническа чистка е била фактическата размяна между поляци и украинци. Когато полската граница със СССР е била изместена на запад, мнозина поляци са останали на територията на Съветския съюз, а украинците – на територията на Полша. Извършването на подобна размяна не е било лека задача. Цели поколения са живеели по селата и градовете и не са искали да напуснат родните си места. Срещу тях са били отправяни запахи и е била приложена сила. Между поляците и украинците даже се е стигнало до открит въоръжен конфликт, за който останалият свят практически не е подозирал нищо.

Въпреки репресиите Съветският съюз открива в Източна Европа съюзник, който с готовност го подкрепя и взима участие в самите репресии. Дали тези хора са се ръководели от политически съображения, или са били опортюнисти, които благодарение на сътрудничеството с Москва са искали да останат на власт?

Струва ми се, че сред тях е имало и от едните, и от другите. Разбира се, едни са били опортюнисти, а други истински са вярвали в това, което вършат. Което не означава, че са били добри или морални хора. Нали може да приемем, че сред нацистите е имало бедни хора, че те също са вярвали, че тяхната политика е единствено правилната. В Източна Европа също са вярвали в комунизма, изтъквали са неговата научна обоснованост от Карл Маркс. Тези хора са били идеолози, но това не им е пречело едновременно с това да бъдат и политически опортюнисти. Те са смятали, че ако следват партийната линия и поддържат добри връзки с Москва, ще получат властта и ще я задържат в свои ръце.

Превод: Тони Николов

Ан Апълбаум (р.1964) е американска журналистка, удостоена с наградата Пулицър, пише най-вече за комунистическото минало и развитието на гражданското общество в Източна Европа. Била е редактор в „Економист”, член на редакторския съвет на „Вашингтон Пост” и „Слейт”. Омъжена е за полския министър на външните работи Радослав Сикорски.