0
3765

Изчезването на „БУДКО“

Една тъжна софийска история

TNikolov

Замаян от жегата се готвех да пресека ул. „Раковски“ на кръстовището с „Дондуков“, когато си дадох сметка, че с всяка крачка, с всяка следваща стъпка пропускам нещо важно, че нещо не е, както би трябвало да бъде. Уж всичко е същото, а паметта ми реагира остро на някаква липса. Ако ви е познато това усещане, в такъв случай знаете как човек висва в необяснимото настояще: без излаз от това състояние, не се ли намери ключ към загадката. А тя упорства като камъче, свряло се в обувката. Спирам под прежурящото слънце, минувачите ме задминават като безплътни сенки, всичко край мен се размива, може би и заради очилата ми, във вид на големи белезникави петна.

Решавам да поема по обратния път. Не знам какво търся, но внимателно се оглеждам, убеден, че ще разпозная липсващия остатък в разтичащото се под слънцето време. Изведнъж иззад червения пътен знак от вклинения ъгъл на ул. „Стара планина“ – едно от красивите „междуетажия“ на стара София – съзирам прозрачно-призрачното очертание на „Будката“ на „Дондуков“. Изписвам я с главна буква, защото едва ли има друг подобен „обект“ в столицата, който да се е радвал на толкова голям медиен или изследователски интерес. Преди около пет години тогавашният директор на „Гьоте институт“ Енцио Ветцел направо се „влюби“ в старата будка за вестници на „Дондуков”, решавайки да я превърне в алтернативно място за градска култура – при отсрещната конкуренция на Операта, на Младежкия театър, който е по-надолу, или на книжарниците по булеварда. Така се роди един необичаен проект – „БУД.КО“. Накратко, идеята бе следната: в забързания столичен трафик тази малка будка да бъде свободно място за срещи на съкварталци и минувачи (в събота или неделя), които там да споделят спомени или да обменят идеи. Да е свободно пространство, което постоянно да сменя функциите си (пърформанси, арт-акции); да е информационен център на кв. „Оборище“ и старата махала „Кюлюците“.

Енцио Ветцел толкова се бе възпламенил от идеята, че вече мислеше себе си като софийски „будкар“ (а не „будкаджия“, както му вменявахме ние). Взе затворения обект под наем: вдъхновяваше го „местоположението”, гранитната основа на „Будката”, каменната ограда по протежение на нея. Възстановиха наново цялата дървена част, боядисана в зелено, подсилиха огромната ѝ периферия, силно наподобяваща мексиканско сомбреро.

Сега, както можете да се убедите от снимката, нищо от тази ѝ „минала слава“ не е останало. Оцеляла е металната конструкция и няколко изпочупени стъкла. А проектът „БУД.КО“ будеше толкова „немски надежди“. Дни наред в „Гьоте институт“ г-н Ветцел разпитваше софиянец след софиянец какво си спомня „от“ и „за“ „Будката“. „Кажете, разкажете истории…“. Как е свързана „Будката” с времето?

Напрягахме паметта си, с усилие търсехме нещо, върху което да стъпи споменът ни на слизане от трамвая пред Операта. „Будката” не е част от моята махала. И все пак… Какво се продаваше в една столична будка по време на соц-а? Бонбони „виолетки“ или чупещи зъбите „снежанки“. И май някакви детски играчки. И още? Разбира се, вестници. И още? „Още“-то дойде с промяната, вече с по-сигурен тон подхващам разказа си. Спомням си извилите се опашки от хора по „Дондуков”, които чакаха за първите свободни вестници. Много вестници. И все първи броеве. Някои от тях си останаха така – с първите броеве на първата годишнина. Имаше криза за хартия. А и за какво ли нямаше криза… После стоките излязоха на тротоара. Тогава по дългата гранитна стена на „Будката“ се продаваше какво ли не, поне в спомените ми. И дълго – по тази стена – бяха струпани евтини китайски играчки, с които родители гледаха да зарадват децата си.

Не знам доколко Енцио Ветцел бе удовлетворен от спомените ни, но ясно си спомням как групи от хора цели дни спореха за „БУДКО“ и съдбата му в „Гьоте институт“ на близката ул. „Будапеща”. От „БУДКО” се правеха преки включвания в сутрешните блокове, минувачите свикнаха, че „Будката“ на „Дондуков“ е „особено място“. Вечер млади хора я наобикаляха, седнали на оградата, там слушаха музика. Красимир Терзиев и групата му издадоха поредица „преходни вестници“, разпространявани само в „Будката”: брой Първи: Делничен; брой Втори: Празничен; брой Трети: Уличен; брой Четвърти: Извънреден; брой Пети: Фантастичен. Всеки от петте тематични броя излизаше в тираж от 100 копия. Само от изображения, без текстове.

Тръгнаха да пишат историята на „Будката” – чак до Освобождението. На някои от старите снимки открихме, че „гранитната будка“ е имала своите предшественици още в 20-те и 30-те години, макар и в „по-виенски стил”. Едната е била изнесена по-напред, към ъгъла с „Раковски“, а другата „будка-близнак“ е била оттатък кръстовището. 

Докато траеха дискусиите в „Гьоте институт“, неочаквано в съзнанието ми изникна някакъв разказ от баба ми. И, вземайки думата, на свой ред попитах г-н Ветцел случайно ли е избрал мястото. Или… „Не знам, призна той, минах оттам и с нещо то ме привлече”. Работата е там, както установих по старата карта на София, че до „това място” е било едно от немските училища, а отдолу – в подножието на „Будката” – лутерански параклис, построен по времето на княз Александър Батенберг.

Ветцел бе истински смаян от чутото. Ала ставаше дума за един от „най-немските ъгли“ на стара София.

„Има ли още нещо важно в съседство?” – продължи да разпитва той. „Има”, казах аз. На гърба на „Будката“ е била къщата на археолога Вацлав (Валтер) Добруски – първи директор на новосъздадения Народен археологически музей, назначен за такъв през 1893 г. с указ на княз Фердинанд. На него дължим първите професионални разкопки на Ескус и Никополис ад Иструм. Замесен в разни интриги, Добруски е принуден да обяви за продан кокетния си дом, строен по планове на големия столичен архитект Грюнангер. Съдбата пожелава този дом да бъде придобит не от друг, а от Алеко Константинов, който тогава е на служба в София и трябва да прехвърли семейството си от Свищов – баща си и двете си сестри. Къщата обаче не донася късмет на Щастливеца – скоро след това си отива баща му, а сестра му Елена умира от туберкулоза. Поради партизански страсти го уволняват като прокурор (и тогава със съдебната система е имало проблеми!). Другата му сестра се омъжва, но скоро заболява и тя. Притеснен материално, Алеко Константинов продава дома си отново на Вацлав Добруски, а сам се настанява в турската пристройка във вътрешния двор, която нарича „Кулата“ – огледална проекция на „БУДКО“. В тази своя „Кула” (три етажа с по една стаичка на етаж) той не написва почти нищо – само превежда усилено – руски и френски поети. От нея – при липсата на днешната Опера – непрестанно се радва на „темето на Витоша“. И все пита приятели: „има ли нещо по-гиздаво от самата планина?“. На това място Щастливеца живее до края на дните си. След убийството му Добруски вплита инициалите на Алеко Константинов в монограм над входната врата, който вече не се вижда. На този дом сега има паметна плоча, вътрешността е обитавана от фитнес, а на мен все ми се струва, че там би трябвало да има музейна експозиция. Но това е друга тема.

Тъжната истина е, че „Будката“, която трябваше да „сплотява” спомените и историите на столичани, днес е руина. Не знам кога е станало това. И дали общината е в течение на случилото се. Забелязах го вчера – тъкмо преди празника на София.

И докато се чудех кого да попитам, отдолу се чу някакво шумолене. Слязох по стълбите към „Стара планина“ и установих, че в дълбоката сянка на озеленената площ (на мястото на лутеранския палаклис) има уютна пейка, където се е настанила клетница, обградила се в сигнално жълти торби.   

– Откога я няма будката? – попитах аз

Тя учудено ме изгледа.

– Може би сте видели или чули нещо?

Тя поклати глава. После посочи с ръка право пред себе си – към края на сградата на бившата Първа мъжка гимназия, едно от най-старите софийски училища. И нещо каза, което така и не разбрах. Думите ѝ сякаш се удариха в земята, покривайки се с мълчание.

Някога в тази посоката – към края на този тъй престижен днес софийски квартал – били „позорните гробища“, някъде там се оттичали и използваните води на минералната баня.

Не знам защо си спомних това. Сигурно с основание.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСофия Филм Фест – трето действие
Следваща статия„Един човек“ идва на площада