Документалните книги на Георги Гроздев „Изчезващ вид. Срещи с майстори” и „Жълт кълвач. Още срещи с майстори” излязоха в поредицата „20 години „Балкани” на едноименното издателство. Тук публикуваме портрета на поета Иван Теофилов от втората книга, както и мнения на критици и писатели за двете книги.
Пламен Дойнов, поет, драматург и литературен историк:
…Доминиращият жанр в тези книги е „диалогичен портрет”. Чрез формата на задълбочения диалог (не журналистическото, „текущо” интервю!), чрез разговорите в едно трайно общуване, ден по ден, среща по среща се натрупват чертите на портретуваните автори. Това особено се отнася за „Изчезващ вид. Срещи с майстори”. Тази книга е по-бавна, по-обстоятелствена в сравнение с „Жълт кълвач”. Изграждана е повече от петнайсет години. Шансът на Георги Гроздев да срещне тези големи имена се е превърнал в отдаване, разговаряне и многолетно общуване с Генчо Стоев, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Георги Мишев. Общуване с идеята да бъдат уловени, изградени, можем да кажем да бъдат новоконструирани техните образи за периода от края на ХХ до началото на новия ХХІ век…
Границата на 90-те е много съществена граница за „Изчезващ вид. Срещи с майстори”. Тя непрекъснато бива проблематизирана от Георги Гроздев. Той следва и изследва разликите между вчера и днес, назовава напреженията, които тези разлики произвеждат. „Изчезващ вид. Срещи с майстори” би следвало да се чете като литературноисторическа книга. Без нея от тук нататък трудно би могло да мине всяко следващо изследване за петимата белетристи. Другата книга – „Жълт кълвач. Още срещи с майстори” за мен е все още отворена. Тя може да бъде дописвана още и още. Например много повече бих искал да чета за Иван Теофилов, защото знам, че разговорите с него биха могли да бъдат истински пътешествия в недрата на поетическия език, интригуващи обиколки в страната на театъра, историята, литература…
Яница Радева, критик и поет:
Георги Гроздев като автор на книгите се вълнува от няколко основни проблема: жертвите, които правят, и начините, по които оцеляват авторите преди 10 ноември във времето на „социалистическия реализъм”, тоест отношенията им с властта и към властта, а също и начините им за оцеляване днес – наречено от Гроздев „епохата на плячката”; прогнози за бъдещето на литературата; проблемът за читателите; и не на последно място проблемът за следващото поколение писатели. Относно въпросите, които Георги Гроздев задава, иска ми се да направя аналогия с романа му „Непотребния”. Него като творец и като интервюиращ силно го вълнува въпросът за враждебната среда, за враждебното общество и разочарованията във и от него.
Атанас Свиленов, критик:
Искам да отбележа и умението на Георги да печели доверие, да разприказва, хайде, да не разприказва събеседниците си, поне да ги накара да отговарят на въпросите му. Да накараш Ивайло Петров близо една година да отговаря на въпросите ти, значи, че много си направил, за да му спечелиш доверието.
Деян Енев, писател:
Георги Гроздев владее и събира в себе си три образа в един: образите на издател, на критик и на писател. Тъкмо тази негова многовалентност му помага изключително много като литературен историк да запази и да ни покаже в пълния им човешки и творчески обем лицата на тези големи автори, за които пише и които ние, техни съвременници, тепърва ще откриваме все повече и повече. Струва ми се, че всеки от нас би могъл да направи нещо да се популяризира тази книга. Срамота е днес никой да не знае нищо за един Генчо Стоев. Аз лично съм свидетел и знам как се грижеше Георги Гроздев за Генчо Стоев. Подобни книги поддържат жива непрекъснатата линия на националната ни литература. Описвайки близкото минало, те са насочени към далечното бъдеще.
Спасение има, спасение няма
Иван Теофилов
1.
Първото, което ми направи впечатление у Иван Теофилов е неговият аристократизъм и толерантност, неговата проницателност, смиреност, скромност… Установихме бърз духовен контакт след като прочете романа ми „Непотребния”. А след това и „Плячка”. В избраните му стихове за себе си открих родство с неговия свят. Този контакт е като електричество. Или лампата светва, или става късо съединение. Взаимното откриване носи радост. И се случва толкова рядко. Получаваш усещане за солидарност. Дълги години в епохата на вечния оптимизъм Иван Теофилов е „непотребен”. Затова освен всичко друго за мен беше важна и „проверката” на романа от човек, който е преживял описваното време.
Впечатлиха ме осанката и маниерите му, самият подход към нещата от живота, а не само от литературата. В поведението му личат мъдрост и благородство. Не, не е особено приказлив и в този смисъл е богат на златни залежи, след като мълчанието е злато. Неговата доброта не е подтискаща и натежаваща като прегръдката на питон. За разлика от много поети от неговото поколение, за съжаление.
Една гореща събота на 16 август 2010 се изкачихме до къщата му в Гинци. Там той търси спасение още в шейсетте години на миналия век далеч преди масовата миграция. Намира тишина и уют, лек за нервите си. Опитах се да съчетая срещата ни с откриването на сезона, но ловците от село Гинци се бяха напили предната вечер и не се вдигаха от леглата си сутринта.
…Наскоро бе починала Людмила – съпругата на Иван Теофилов. Той не само изглеждаше самотен, а бе наистина такъв. Как ще живея от тук нататък?, изрече го на глас. Тя е незаменим партньор и другар през годините. Най-важното в дните на изпитания за него е да не пада духом. Да съхрани увереността в себе си, вярата, да не се срива от отчаяние и страх, от малодушие. Търси и намира опора в интереса към другите, в работата, в нови контакти, в общуване с децата – има две дъщери и син. Чрез тях е свързан и с Франция и Германия. С внуците му е много приятно, макар като всички деца и те да са кресливи и шумни.
(…Горе-долу по това време съм записал в дневника си една мисъл на Гьоте: нека всяка сутрин правим необходимото и да очакваме невъзможното. Струва ми се, че неслучайно е попаднала наблизо край размислите ми за Иван Теофилов.)
Къщата му е скромна, но уютна. Барбекюто и красивата подредба в двора са негово и на съпругата му дело. С Женя носим постно ядене, той ни гости пък с боб, сварен по негова оригинална рецепта. Беше вкусен. Възхити се от нашия патладжан. Разменихме кулинарни тайни.
Измежду разговорите за добри и лоши съседи в Гинци, за ръкописа на Силвия Чолева „Зелено и златно”, който четеше, (вече е публикуван), за красотата на небето нощем с безбройните звезди, за неговия стая-кабинет, където си почива и където пише, той отрони и следните думи:
– Днес все по-малко пишещите се интересуват един от друг. Не сме солидарни, а разпокъсани.
„Солидарност“ беше думата, която запомних. Носих я в себе си дълго време. Обглеждах я и за кой ли път се убеждавах, че това понятие ни е непознато в смисъла, в който се възприема в Полша например, въпреки новите времена. Дали сме по-грамотни, по-човечни, дали сме по-малко алчни и невъздържани? Смирението и скромността не са качества, присъщи на много от познатите ми действащи лица на литературната, (а и въобще на културната), сцена, макар някои от тях твърде упорито да пишат или да говорят за Бог.
2.
Иван Теофилов бе интересен събеседник в курса по творческо писане на издателство „Балкани” (съвместно с катедрата по „Български език и литература” в Софийския университет). Въпреки почти половинвековната разлика в годините между него и прохождащите в изящната словесност, повечето родени през 1990 – любопитството и интересът им бяха взаимни.
Кога и как прописахте за първи път?
Американският писател Джеймс Мерил казва по този повод нещо колкото и сензационно, толкова и вероятно: „Убеден съм, чe съм попил цялата информация за човешката природа още преди да се родя, когато ме е носила, мама е разговаряла с баба и прабаба от сутрин до вечер. Започнах да си записвам странни, сякаш чути неща още когато бях осем, деветгодишен…” Имам чувството, че с мен се е случило нещо подобно. Обичах още в невръстната си възраст да се усамотявам. Игрите с другите деца ме увличаха, но изведнъж, най-внезапно ги напусках и се мушвах в някое ъгълче, в което да не бъда обезпокояван, мечтаех и си фантазирах всевъзможни неща. Близките мe наричаха „романтично дете”. Но този мой „романтизъм” ставаше от година на година все по-настойчив. Сам започнах да си купувам книги, по-скоро стихосбирки – „Вечната и святата” и „Сърце човешко” на Багряна, „Дъга” на Фурнаджиев, „Пролетен гост” на Славчо Красински… На дванайсетгодишна възраст, по време на евакуацията в дядовата къща в Пещера, вече имах цяла тетрадка със стихове. Първата ми печатна работа (беше нещо като разказ) излезе в пловдивския ежедневник „Отечествен глас” през 1948, бях седемнайсетгодишен. Но още две години преди това следях редовно излизащите тогава литературни вестници – официоза „Литературен фронт” и опозиционните „Лост” и „Стожер”, които бяха алтернативни, освободени и ми допадаха повече. В началните гимназиални години бях написал дори роман под влиянието на новелата „Виктория” от Кнут Хамсун. В смисъл, че увлеченията ми добиваха реалност, че случващото се с мен беше неизбежно…
Как опитомявате думите и какво е вашето отношение към тях през различните календарни периоди от живота ви?
Впрочем думите са всичко, което притежавам, те са мъчително бреме, докато ги упражнявам, и в същото време са неотделима част от моя биологичен ритъм, защото имат вкуса на необикновеното и ме заставят да си съставям свои утопии, да имам свой възглед към света. Разбира се, това е процес дълъг, последователен, в началото хаотичен, плод на първично, хлапашко вдъхновение, на слухово усвоена ритмичност, на примитивно структуриране на стиха. После неминуемо идва ред на по-обстойното вглеждане, на все по-упоритото търсене на думите, на артистичното им претворяване. Периодите са не един и два, а безкрайно много и с най-различни опити на усвояване. В зависимост от взискателността, от повишеното чувство за професионалност. И за всичко това се изискваше все по-плътно самовглъбяване и непрестанен интерес, подобен на удивление. Защото поезията е своеобразен опит да се предизвика удивление. Ролан Барт казва, че да се удивляваш, е равносилно да си влюбeн. И може би това е формулата за успeха в поезията.
Магическото отношение към Околното само приоритет на поезията ли е?
То е важно за всяко изкуство, но съм убеден, че за поезията е приоритетно. Поне за мен е като жажда, предизвикана като че ли под въздействието на необяснимо магическо основание. Пристрастен съм да преоткривам диалектиката на самотата и съпричастността в смисъла на Албер Камю. Имам чувството, че пиша, сякаш стреснат и очарован от света-загадка. Живея с усета, че сам нося в душата си една загадка, все така неразгадана и нападана от неспокойния ми дух, от тръпчивия и нежен порив на любовта ми към думите, податливи да приемат като краен резултат изящно меката форма на отпечатаната фикция.
Какво съхранява твореца, когато средата е враждебна или апатична към него?
Съдбата наложи по-голямата част от съзнателния ми живот да премине в тоталната несправедливост, жестокостта и лудостта на тоталитарния режим. Тези, които не са преживели 50-те, пък и 60-те години на миналия век, никога не биха разбрали какво значи унижен човек, човек, лишен от собствен поглед и собствено мислене, с блокирана гражданска съвест, словесен кастрат, патентован сомнамбул, пълна нула, удостоен с високото звание „Нов човек”. Човек, който съзнаваше положението си в тази гавра и решаваше да се самоизолира, стриктно подбираше маскировката на задължителните компромиси, съставяше си речник за всичко: за работното място, за събранията, за улицата, за магазините, за учрежденията…
Това, което аз правех, беше нещо много просто, но имаше определен ефект – изградих си пълен неутралитет, не влизах в лоши отношения с никого, избягвах интригите, не ламтях за повишения и награди, бях цар на отстъпките и се отдавах страстно на вътрешния си живот. Разбира се, имаше и невралгични моменти, когато творческите ми прояви, особено в театъра, въпреки езоповския си език, предизвикваха медиен шум и възпламеняваха атаките на соцкритиката (пиесата ми „Поетът и планината”, постановка на Леон Даниел в Театъра на армията, беше свалена лично от Т. Живков и беше едно от най-скандалните събития през 1964). Бях дори принуден да лекувам нервите си във ВМИ. Но всичко беше въпрос на достойнство и оцеляване…
Кога са най-честите предимства, но и недостатъци на календарно младия поет? А на достигналия почетна възраст?
Предимствата му са не малко, но най-доброто от тях е, че е по-образован, знаещ езици и може свободно да следи развитието на световната литература, както и лесно да си доставя книги. Имам предвид талантливия млад поет, чието притеснение е пък, че трябва да се „конкурира” с невъобразимо количество пишещи, жужащи неуморно като сезонни насекоми под прожектора на тщеславието. Радва ме, че младите днес с основание бързат да наваксат онова, което тоталитарният режим беше подложил на унищожение в литературата. А това, което ме безпокои при тях (понеже ме питате), е прекалено много пропиляно време за упражнения в словесни еквилибристики и „шикарности” от най-различен характер, всичките силно желани, но в крайна сметка – безполезни, защото те нито ги създават, нито ги утвърждават като поети, а още по-малко придвижват напред. Едва когато един поет изгуби тази първоначална „девственост”, може да влезе в разумно съжителство с поезията. Защото освен всичко друго чрез поезията си той трябва да се утвърди и като личност, при това като личност, участваща в колективна одисея.
У нас открай време съществува мнение, че поезията се пише на млади години и поетът премине ли 50-те, напълно капитулира. Това е чисто по нашенски изработено съображение, лесно предателство, леност. В световната литература има не един и два примера на дълго балансирано и даже още по-амбициозно живеене в поезията. Ето например нобеловият лауреат Хименес в късната си възраст изцяло същностно променя поезията си и става Хименес. Всеки истински творец е длъжен да поддържа духа си, да бъде с постоянно будна чувствителност, да изведе на повърхността онова, което таи дълбоко в душата си, и за постигането на тази цел – да използва език, който слива в едно фикция и живот, автор и читател. Не че е някакъв своего рода феномен, човек е като всеки човек, с годините го наляга умора, капризничи, чувства се понякога като извън света, но трябва да продължи и използва докрай придобития си професионализъм. Казвам го като братски призив към пишещия събрат.
Простете ми, че малко измествам въпроса, но ми се щеше да споделя това!
Кои са вашите учители и образци в поезията?
Доколкото си спомням, сам съм си бил и ученик, и учител. Всеки поет/писател би следвало да се движи в своя, единствена, неповторима орбита. Ясно да се различава, да има собствено присъствие. А колкото до любимите ми автори и образци, бих с радост изредил поне част от тях: Хьордерлин, Кавафис, Рилке, Хименес, Борхес, Макс Жакоб, Херберт, Цветаева, Бродски, Дебелянов… И да изразя благодарността си за всичко, което ме е впечатлявало при четене у тях, дори само за един запаметен стих…
Мислите ли, че семейната ви среда има значение за обричането ви в поезията?
Израснах в не особено поетично обкръжение, в среда на търговци. Притежавахме дъскорезница и склад за дървен строителен материал върху огромна площ с непрекъснат, ужасяващо режещ шум. Единственото ми спасение беше да се скрия между разтоварените трупи или построените пирамиди от избичени дъски, да се потуля така, че никой да не може да ме открие, и да се отдам на фантазиите си… А склонността ми към поезия вероятно е придобита от майка ми, чието потекло идва от Прилеп, Македония. Тя имаше невероятно цветист, образен език, който изговаряше някак напевно, даже когато ми се караше, най-язвителният й израз беше „Див елен”. И досега децата ми обичат да си припомнят нейни фрази, възприемайки ги като парадокси или просто като апетитна, ароматна реч.
Колко голяма тайна е Човекът?
О, препращате ме към света на евентуалностите! Затова ще си позволя да ви кажа само това, което един будист е казал при подобно запитване на Александър Македонски: „На невъзможен въпрос – невъзможен отговор”.
Поезията донесе ли ви големи разочарования и големи приятелства?
Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда да кажа неща на друг език – повече или по-малко кодиран, идиоматичен – самият език на поезията. Не знам кой ме е карал при наложения съветски модел на сервилно стихоплетство, на безпаметна соцграфомания да го правя, освен самата поезия. Не знам също дали са били точно разочарования или по-скоро нормални човешки обиди нападките на соцкритиците към няколкото мои тогава допуснати стихосбирки, в края на краищата човек не е от желязо. А когато през 80-те години режимът почна да се пропуква и в сферите на изкуството започна видимо отпускане, когато няколкото низвергнати поети бяхме приети в СБП и дори аз получих поста зав. отдел „Поезия” на сп. „Пламък”, когато се опитах, въпреки догматичното си обкръжение, да лансирам млади поети със сериозна лична култура и съвременно мислене и в същото време да се съюзя с тях, се сдобих наистина с прекрасни приятели, независимо от разликата във възрастите. Тези приятелства продължават и днес.
Какво е мнението ви за днешните читатели и техния вкус? За кои читатели пишете и бихте искали да имате?
Сега, когато държавата се преструктурира, когато се налага да преминем от тоталитарно към демократично общество, логично е да ни обхване нездравословен хаос, да ни залее блудкаш от страсти, пресата и телевизията безогледно да лансират „атракциите” на един изкривен, пародиен елит, чалгата да надделее… в безпардонно, неистово, уродливо разбиране за свобода и демокрация. В такава обстановка и хаотичният книжен пазар, и масовата читателска публика са на едно и също равнище. Да не говорим за откровено нечетящото множество… Но има читател и читател, както и писател, и писател. Познавам и читатели, притежаващи висока култура и аналитичен дар. Лично аз бих предпочел читатели съмишленици, с които при евентуална среща бих могъл свободно да общувам.
От „Литературни Балкани” бр. 20, 2011
Снимки: личен архив