Толкова много изписахме и изговорихме за Валери Петров. Почти на всяка страница във фейсбук има негово стихотворение. На поклонението му се стекоха хиляди. Въпреки че 94 години са отвъд обичайния предел на човешкия живот, ние пак сме изненадани и опечалени. Сега слушаме негови интервюта, в които той с присъщата си детска усмивка сам се учудва на своите толкова много години.
И въпреки това – чувството, че осиротяхме, че се оголихме, че оставаме още по-незащитени, още по-раними, още по-сами. Защото неговата доброта ни пазеше и ни защитаваше. Да, неговата топла, приятелска, така обикновена и необичайна доброта.
За тази изчезваща доброта искам да кажа няколко думи. Именно тя е, което прави творчеството му толкова красиво, духовно, уникално и едновременно с това достъпно за всеки. Стиховете му като че ли са детски, толкова са леки, игриви, шеговити, милващи, песенни. А в същото време са така дълбоки и мъдри, в тях винаги се усеща и мъничко тъга, усеща се откровеност и изповедност. И най-характерното е, че те винаги са поучителни и никога дидактични. Валери Петров се отнася към читателите си така, все едно че всички ние сме негови деца.
Като гледаме и слушаме Валери Петров ни стават някак съвсем ясни думите на Иисус Христос – да бъдем като децата. Защото пред очите ни е ето – един възрастен вече човек, а не можем да се отървем от усещането, че срещу себе си имаме дете. С тази негова лека притеснителност, че говори пред камера, пред зрители, че го записват, с тази негова кротост да намира най-обикновените думи и да им придава изразителност и топлота, в цялостното му излъчване се усеща детска чистота, честност и неподправеност.
Именно това негово излъчване на дете най-силно се запечатва в съзнанието ни. То е толкова силно, че когато четем стиховете му, неизменно чуваме неговия напевен глас, все едно, че той ги чете лично на нас. И през гласа му усещаме и неговата непресекваща удивеност от откривателството на света – онази удивеност, която е в погледа на всяко дете.
Защото Валери Петров винаги говори от сърцето си. Защото добри и топли думи може да говори само човек с добро и топло сърце.
Днес добротата на добрите хора вече е съвсем друга. Да, повечето хора в крайна сметка са добри. Лъжците, крадците и мошениците са малцинство. Повечето хора са добри, но добротата, която излъчваше Валери, беше от друг тип, като че ли не от този свят.
Или може би това е доброта, която е от изчезващ тип, доброта, за която вече дори нямаме примери, доброта, която постепенно потъва в забравата, защото нейните носители стават все по-малко и все по-малко, доброта, която ние дори няма да успеем да разкажем и да обясним на децата си.
Тези дни често се споменава неговата позиция в началото на 70-те години, когато той е едни от малкото писатели, неподкрепили декларацията срещу Солженицин. Струва ми се, че дълбоката причина за това е отново в неговата доброта, защото добротата не осъжда. Добротата не позволява на човека да осъжда. Добротата не позволява да бъдем ментори, да се поставяме над другите, да имаме по-голямо самочувствие от тях, да се мислим за по-добри, по-талантливи, по-умни от другите.
Ето тези неща ние виждаме в личността на Валери и сме запленени от тях. Неговата позиция по отношение на Солженицин ми се струва не толкова политическа, колкото човешка – позицията на добротата.
Добротата никога не е индиферентна. Добротата не е пасивна. Добротата не е страхлива. Добротата никога не влиза в сметки, комбинации, не търси изгода. Добротата винаги е пръв приятел.
Около час чакахме на опашка пред Народния театър, за да поклоним за последно пред „остарялото момченце”. Този час се разтяга до вечност. Хората, пред които можем така да чакаме – в смирение и кротост, и благодарност – стават все по-малко, все по-малко.
