1
1082

Изчисленията на „Библиотекаря”

(Риалити по Борхес)

TNikolov

1. От перилата на стълбището, водещо във вътрешността на странна сграда, която условно можем да наречем „Замък” или „Сарай”, се виждат по-горните и по-долни етажи, прерастващи в галерии с многоъгълна форма. Подредбата на галериите е неизменна. Озовалият се тук бързо разбира, че най-важното се случва „на дъното” – там, където всъщност води спираловидната стълба, виеща се нагоре и надолу. В коридорите има огледала, които удвояват всичко видимо и насаждат у посетителя усещането, че пътят до долу е едва ли не безкраен. Оптичната илюзия се подсилва от студенината на изкуственото осветление, процеждащо се от сферични осветителни тела. Стените на най-долните и скришни галерии са покрити с двайсетина дълги лавици от всяка страна; височината на лавиците, отговаряща на височината на етажите, с малко превишава ръста на стоящия на пост средновисок, ала добре въоръжен „библиотекар”. Вляво и вдясно по коридора има две мънички помещения; в първото поне един „библиотекар” може да отмори до смяна, в другото се задоволяват естествените потребности. В най-долната галерия, идентична с предходните, има обаче тясно стълбище, отвеждащ към самото подземие; там са покоите на „Библиотекаря”. Началникът на последната галерия съпровожда всеки гост след поредната проверка до своеобразния атриум в подземието, където се виждат три големи черни врати; зад някоя от тях, пребивава „Библиотекаря”, който често сменя местонахождението си, обзет от параноични страхове за живота си. Началникът на последната галерия натиска бял бутон върху черния пулт в центъра на атриума; ако „Библиотекаря” не е променил решението си, една от вратите се отваря.

2. Срещите на „Библиотекаря” все повече се разреждат в последно време. Свел глава пред неизменната чаша с отлежало уиски,  на него не му остава друго, освен да се връща назад в спомените си. Светът му все повече се свежда до обаждания по телефона и гласове, а лицата, които разпознава, се сливат с обитателите на галериите. Някога, след Промяната, не беше така. Тогава, след пробуждането в ранния следобед, при него се точеше върволица от нови лица, които той насърчаваше в техните начинания с „поглед” или с „усмивка”.

Не беше така и в студентските му години, във времето на Тайната, когато той обитаваше голям апартамент срещу площад „Славейков”, където правилата на агентурната конспирация не предполагаха срещи, ала все пак проникваха външни хора. Те се изумяваха при вида на огромния празен апартамент – версията беше, че собствениците, които са му близки, работят в чужбина – в който освен матрак и бутилки с алкохол, имаше само книги, струпани на купчини до стените. Още тогава той знаеше, че е „Библиотекаря”, макар офицерите за връзка да му бяха подготвили други псевдоними. Каква липса на въображение: да обвържат него,  „Библиотекаря”, с банална българска фамилия с ангелски отклик, с руско име, подобаващо на запъртък от Политбюро или пък с гръцка заемка, препращаща към Савел, гонителя на своите, преродил се сетне в апостол Павел… Него, бащата на етническата „заедност”… Това последното, замисли се той, си струва да бъде надлежно изтълкувано. Ала кому да възложиш подобна задача, отиваща тъй далеч отвъд „семантиката на означенията”, когато си заобиколен с нищожества. Най-много медиите да си направят гаргара, като слеят тази глобална философска идея с поредния „концепт” на някое недоучено даскалче или пък с лингвистичната теория на поредната „луда със синтаксиса”.

Мисълта за връзката между лудост и език му се стори забавна. Още навремето той усещаше мисията си, знаеше, че има шанс да излезе на преден план, да се превърне в „Библиотекаря”. Би искал някой ден да може открито да заяви, че тъкмо той е „Библиотекаря”, ала всуе, кой ще ти признае нещо в таз проклета страна, гдето признанието идва при хората само посмъртно. А приживе… Не смееш даже да си подадеш носа навън, за да не налетиш на някой луд с насочен към теб пистолет, дори да е газово пльокало. Да де, ама стреля… Тук, в галериите на Библиотеката, пренесена и градена от него десетилетия, той се чувстваше далеч по-уютно, сигурен в себе си. Ала кой знае. Потръпна при видението за това как нечии ръце изхвърлят през перилата едно тяло, дошло да сее смърт в Библиотеката. Тялото дълго пропада, преди да стигне бездънното пространство. Било ли е истина, или е само сън? Изтръпна при мисълта, че някой ден тази участ може сполети и него, „Библиотекаря”. Самият той да изчезне във вихъра, предизвикан от безкрайното падане. Защото Библиотеката е безпределна, а пазителите са временни.

3. Тук устните му отново се разтеглиха в гримаса. Сети се за две еднодневки, пълни недоразумения, които, видите ли, бяха издигнали цяла Кула, ама истинска кула, пълна догоре с уж прекратени преписки и унищожени дела. Отмъкнати в края на мандата от единия, които другият, с помощта на момчетата си, бе тръгнал да осребрява.

Никакво уважение към Библиотеката, истинската Библиотека с нейните галерии, ходници и лавици; да, там, където всяка галерия трябва да има по пет лавици, на всяка лавица – по пет книжни досиета от четиристотин и десет страници; на всяка страница – четиридесет реда; на всеки ред – около осемдесет черни букви. Буквите по гръбчето на всяко книжно досие, както и титулната страница, не винаги подсказват съдържащото се в него. Това несъответствие винаги е изглеждало на непосветените тайнствено. А то е обичайна мярка за сигурност – прави се фалшив опис, който минава във фалшив каталог, има обаче и истински каталог на фалшивите описи, където те фигурират с истинските си сигнатури; всеки нисш „библиотекар” познава само отсек от цялото струпване; само на „Библиотекаря”, зад кухи томове в собствените му покои, е дадено да държи истинските сигнатури на истински съдби с фалшиви имена…

4. Това е тайната на автентичното „библиотекарство”, в което не би трябвало да се усъмни нито един здрав ум. Нова презрителна гримаса разтегна лицето на „Библиотекаря”. Сети се за други „кръжочници от службите”, бивши експерти по сигурността, самозвани гестаповци, на свой ред запретнали се да произвеждат „библиотекари”.

Истински „библиотекари” може да произвежда само „Библиотекаря”, пазителят на Библиотеката, пред когото тези самозванци винаги са пълзели по корем – и сега, и преди! По здрач, някои от тях с часове чакаха да се отвори вратата му, мъкнейки папки с поредните документи, които той, „Библиотекаря”, даваше да се подшият към томовете в Библиотеката. С котешка стъпка или овчи поглед онези му се умилкваха, мазнеха, величаеха го, доносничеха пред него за разни „неистински библиотекари”, защото „неистинският библиотекар”, плод на зли демиурзи, е опровержение на установения Ред, значи става нежелан, тоест ненужен… Истинската Библиотека, с изящните си лавици, с пълнотата си, няма и не може да има нищо общо с тези „информационни какавиди”, жалки полуприложници на истинската информационна теория на Библиотеката, които гледат само как да смъкнат някой лев от държавата, уж за да обучат кохорта млади некадърници на елементарните правила на електронното слухтене.

Истинската Библиотека е всепълнота: всичко е някъде и сравнението на сигнатурите попълва лакуните, които само глупаците и изследователите с липса на опит смятат за безвъзвратни. Няма безвъзвратност в историята.

Библиотеката е сфера, нейният точен център е в истинската галерия, чиято окръжност е недосегаема.

Само формени идиоти могат да си позволят да профанизират термин като „галерия” заради някаква елементарна разработка.

Вярно, из Библиотеката се носят и винаги са се носили слухове, че в по-стари времена (по-преди, преди четвърт век, не сега) през нейните масиви били минали Очистители. Става дума за други фанатизирани идиоти, дето са си лика-прилика с днешните Запълнители на празни томове с нищо незначеща информация.

Очистителите били обзети от манията, че трябва да се унищожат безполезните страници. Те нахълтвали в галериите, показвали съответния документ, едвам-едвам прелиствали някой том, и осъждали на унищожение цели лавици, отправяйки томовете с досиета за претопяване. Днешната дигитализация изцяло доказа порочността на тези практики.

5. „Библиотекаря” уморено въздъхна, сещайки се какви ли не идиотщини са били вършени през годините с тайните на Библиотеката. Голяма част от оригиналите бяха дори пренесени, по силата на специален закон, в отделни помещения с публични читални. Тайната на Библиотеката по този начин бе осквернена, защото публично достъпната книга е като публичната жена, откритостта на Библиотеката е узаконена форма на проституция! И все пак нещичко – и то не малко – беше спасено. Въпреки глупостите, свършени през последните двадесет и пет години.

Мисълта за броя на знаците, които дават тези двадесет и пет, накара „Библиотекаря” дълбоко да се замисли. Не беше ли така и във „Вавилонската библиотека” на Борхес, която някой му донесе в затвора или когато вече беше на свобода през 1989 г.?

Броят на писмените знаци е двадесет и пет. В книгата се уточнява, че оригиналният ръкопис не съдържа цифри и главни букви, а пунктуацията се свежда до запетая и точка. Така изискванията на криптографията задължително редуцират употребимите знаци до двадесет и пет, откъдето пък вече може да се изведе всичко – броят на позволените политически сили, на личностите, които имат право или нямат право да са формално във властта.

Тогава „Библиотекаря”, с чаша в едната ръка, взе маркера в другата и написа първата му хрумнала комбинация върху стената:

Дрстхпцжоящъуздскфрлбмвье

Комбинация, която идва да каже всичко и нищо. Ала в рамките на тайнствената Библиотека то може да има нарочен смисъл.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияАрхипелаг ГУЛаг
Следваща статияСпасението идва дори насила