0
1442

Из „Епистолариум“

Тази книга съдържа поетичните отговори на откъси или отделни фрази от адресирани до мен писма от времето, когато се пишеха писма. Писането на писма сред всичко останало предполагаше оставане насаме с адресата, някаква особена съкровеност, духовна отдаденост. Тази книга е и израз на благодарността ми към онези скъпи за мен приятели, които правеха осъществено едно от най-вълнуващите събития в някогашния ни живот: пристигането на пощенския раздавач.                               

*   *   *

               Кажи ми, само ми кажи може ли човек
               да тъгува за неистински неща?

за градове на дъното на океана
за градове сред скитащите облаци
за градове миражи във пустинята
за градове със имена които
не можеш да откриеш върху картата
защото са изписани
с перото потопено в ручейчето пот
между гърдите ти

тъгувам

*   *   *

                        Имам чувството, че не съм
                       
те виждала цяла вечност.

дни следват дните и сезони
сезоните не бих посмял
да изброя годините усещам само
как се вдълбава в паметта ми раната
от оня нощен влак който потегли
точно по разписание и включи хро-
нометъра на нашите самотности

ти казваш че това е вечност но не е
защото вечността събира не разделя

*   *   *                                                                                                  

           Толкова неща искам да ти кажа, а не мога в писмо. Искам            
           да ти ги говоря. Да ти надуя главата от бъбрене, може и
           да са глупости.

гласът ти връща прелестните звуци
на нямата до този миг природа
пленителната акапела на дърветата
в гората тайнствения ромон
на потоците нестройното подсвиркване
на хулигана вятър с буково листо
аритмията на жабешкия химн
зает от партитура на Стравински

отвързани са думите от смисъла
и смисълът е че са твои думи
запазени за мен че се пробуждат и
нащрек за тяхната мелодия са сетивата ми
и че едва сега най-сетне проумявам
защо му е на словото да става плът

*   *   *

                    Пиша, за да ти кажа: радвам се, че те има. Ей така,           
                    някаква дълбока и в момента осъзната радост. Часът е
                    четири. Но има ли някакво значение дали е три, или
                    четири. Нали все пак те има.

в този час
съм сянката на скръбен датски крал неуловим
контур неясен шепот водно изпарение
изцяло ден съм и изцяло нощ материя
оформена от пръстите на твоето
желание и ето

в този час
надеждата е стъпила във стремето
на идващия ден ала нощта
не е отстъпила дори и милиметър
от своите владения и нейното упорство е едничкият
гарант за триумфалното пришествие на светлината

в този час
всяка отронена внезапно дума
е бременна с обратните значения везните
на битието са застинали в едно
непоклатимо равновесие и даже ego sum 
е достоверно само с въпросителна накрая

*   *   *

               Никога не съм предполагала, че на небето могат да се появят  
               такива цветове. Ниско над Витоша е тъмно, черно, тежко, не
               се диша. И някак изведнъж става синьо, не дори синьо, а
               синьо-зелено, и има розови почти червени облаци като от
               пясък. Така се менят и са така ронливи, като че ли са
               оформени от стъпките на много хора. Представи си пуст червен
               плаж и ще получиш почти пълна представа за тях. А веднъж
               залезът беше зелен. Казват, че зелен залез е на щастие.

летищата са откритите рани на тези
които остават на терасата за изпращачи
рани които менят цветовете си
както облаците в които потъва
лекомислено обещаното щастие

беше птица и виждах как се улавяш
все по-здраво за въздуха как се надигаш
на пръсти и отлиташ защото е есен
защото ятата отиват бог-знае-къде
и изобщо защото такъв е животът

а аз все не успявам да сваля букаите
на делника и оставам завързан сякаш навеки
за този град с мъгливите му площади
с призрачните силуети на минувачите
с познатия мирис на печени кестени
със струпани мокри листа край канавките
с „търси се” пред Сатиричния и пред стола
на Консерваторията със задимените
кръчми случайни графини илюзорна утеха
в таванската ми квартира

и със залеза който би трябвало да е друг
но е ален досущ като прорезна рана
или като (казано по-поетично)

домат

*   *   *

               Толкова неща се объркаха. Имам чувството, че са ме
               размътили. Разбираш ли? Чувствам в себе си някаква мътилка,
               нищо бистро.

блатото се взира в лицето ми с мътния си гледец
мирише на гнило (макар тук да не е Дания) бавно
се отронват глухите звуци
идващи de profundis сиреч от дълбините
в които и Бог неохотно надниква
боейки се там да не види това
което се крие и вътре в човека

но аз искам да зная
кое е това което размътва бистрия извор
на душата ти колко малко камъче преобръща
колата на любовта защо е толкова тясна
за двама пътеката и защо всички следи
от стъпки са само в едната посока

искам
да проумея издъно тайната на живота
на любовта и смъртта на отиванията без
завръщане ала сивата чапла застинала
сякаш отвеки сред тръстиките ми напомня
че блатото няма дъно

*   *   *

                 Нас ни интересуват не поетите, а поезията.

градът бе пуст в неделния следобед
ръмеше Некар влачеше унило
листа и оголели клони седем мокри врани
бяха възседнали оградата на парка
подобно конници от някакъв апокалипсис

аз мислех за поета как е преживявал
такива дни във каменната кула
сред неми книги и танцуващи фантазми
как Омир се е примирил със слепотата си
с кое от имената си е срещнал слънцето
в последния си ден Песоа как Яворов е слизал
по стълбите на оглушалия си дом

смрачаваше се беше три следобед
премина влак през прелеза и аз понечих
да поговоря за поета в кулата със първия
случаен минувач но той забърза
крачки и пропусна да узнае

че Бог държи ръката на поета
но нужно е и гъшето перо

*   *   * 

                   Ония дни ми липсват сега.

защо дойдох във този град под тези
сродени със мъглите и дъжда дървета
за да разчупя със студени пръсти
хляба горчив на спомена
или за да се уверя че няма нищо
различно във рефрена на живота
че са едни и същи мостът и реката
алеята площадът ресторантът
със книжните салфетки и дори
„студентските пържоли” във менюто

и тази повторимост би била
навярно най-дълбоката утеха
ако почуках на вратата на приятел

но аз запазих стая във хотелa
                        [1974 – 2021]

*   *   *

         Колко малко познаваш приятелките си, как наивно им се любуваш
        
и им вярваш. С това не искам да кажа, че са лоши, но за тях може
         да се каже много повече от това, което знаеш ти. Те са много по-
         добри и много по-лоши от едни само „симпатични момичета”. Те си
         имат свят на дребни мисли и възвишени чувства, на женско
         коварство и възторжени радости.

беше шестият ден привечер Ева
стоеше сред гигантските папрати
между пасящите люспести динозаври
гола току-що създадена леко настръхнала
от дръзката ласка на вятъра
малко късогледа с малко по-широк
от необходимото ханш
малко ядосана на оня нехранимайко
който (Господи!) мисли все за същото
малко любопитна и склонна да
наруши всяка забрана все още без име
но разполагаща с много възможности
(Хеди Маша Весела Женя и още) не съвсем сигурна
в себе си уязвима и толкова крехка
че неволно посягам
да я наметна със сакото си

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев