0
2764

Икономика

Рафаело, Атинската школа

Книгата (изд. НБУ) представя всички антични свидетелства за основите на икономическата теория. Публикуваме откъс от „Никомахова етика“ на Аристотел и предговора на съставителя и преводача д-р Георги Гочев.

Читателят ще открие осем текста от Платон, Ксенофонт и Аристотел. Платон е представен с откъси от диалозите „Държавата“ и „Закони“, Ксенофонт – с диалога „За добрия стопанин“ и трактата „За приходите“, а Аристотел – с откъси от „Никомахова етика“ и „Политика“, както и с трактата в три книги „Икономика“, създаден от негови ученици. Изданието включва и подробен речник на термините и понятията, свързани с античната политическа и икономическа философия, както и предговори от преводача Георги Гочев и консултанта на изданието Красен Станчев.

Д-р Георги Гочев (роден 1981 г.) е класически филолог, преводач и публицист. От 2007 г. преподава класически езици и старогръцка литература в Нов български университет, София. Преводач е на Платоновите диалози „Държавата“, „Закони“ и „Пир“, на Аристотеловата „Поетика“, на „Медея“ от Еврипид, както и на фрагментите от Архилох. Колумнист във вестник „Дневник“ от 2013 г. От 2016 г. е редактор в седмичника за литература и култура „Литературен вестник“. За преводите си на Платон и Аристотел получава през 2016 г. Националната награда „Христо Г. Данов“.

„Икономика: Античните философи за дома и стопанството: Платон, Ксенофонт, Аристотел“, състав. и превод от старогръцки език Георги Гочев, изд. Нов български университет, 2018 г.

Човекът като икономическо същество

Георги Гочев

ὁ γὰρ ἄνθρωπος οὐ μόνον πολιτικὸν
ἀλλὰ καὶ οἰκονομικὸν ζῷον.
(„Човекът не е само обществено,
но и икономическо (= домашно) същество.“)

Аристотел, „Евдемова етика“, VII.1242а 23.

Това е второ издание на сборника „Икономика. Античните философи за стопанството“, съдържащ най-същественото от разсъжденията на Платон, Ксенофонт и Аристотел по теми като материалното благополучие, придобиването на собственост и управлението на дома и домашното стопанство. Първото издание, което излезе през 2006 г. [1], е вече изчерпано и това, както и желанието да се направят някои промени в него, наложиха отпечатването на второ. Преводът на всички текстове беше сверен с оригинала и където е възможно – подобрен, добавени бяха откъси от диалозите на Платон, които липсваха в първото издание, дължината на бележките беше съкратена, тематичният индекс се превърна в речник на основните теми и понятия. Второ по ред, това издание обаче е и някак първо, защото с него стартира една нова поредица в издателството на Нов български университет, посветена на политическата и социална философия. Напълно в духа на текстовете, събрани в настоящия сборник, тази нова поредица ще бъде наречена „Агора“ – по думата за онзи вид пазар, разположен в центъра на гръцкия полис, на който гражданите обменяли не само стоки, но и идеи.

Платон е представен с три откъса от неговите диалози „Държавата“ и „Закони“, в които се дискутират възникването на градовете от нуждата за задоволяване на човешките потребности, смисълът на богатството, както и идеалната форма на обществено управление и какви трябва да бъдат икономическите средства за нейното постигане. Вторият автор в сборника е Ксенофонт, представен с две цялостни съчинения – диалога „За добрия стопанин“ и малкия трактат „За приходите“, текст без аналог в античната литература, в който се обсъждат начините за увеличаване на постъпленията в икономиката на един град. Третият и най-обширно представен автор е бащата на разбирането, че политиката и икономиката са вид практически науки – Аристотел. Той е представен с два откъса – единия от „Никомахова етика“, посветен на парите, а другия от „Политика“, посветен на домашното стопанство и собствеността, – както и с трактата в три книги, наречен „Икономика“, който по всяка вероятност е съставен след смъртта на философа от негови ученици. Третата книга на този трактат, посветена на брачните взаимоотношения, не е запазена на старогръцки, а на латински език в превод-преразказ от 1267 г. на монаха и учен Уилям от Муурбека (Moerbeke).

Но защо точно тези автори и текстове, при положение че богатството и добрият живот са постоянни теми на старогръцката литература? Защо в сборника не е включен например Хезиод с неговата поема „Дела и дни“, която в основната си част представлява дълъг набор от съвети към стопанина? Ако се остави настрана високият научен статут на Платон и особено на Аристотел, налице е една важна причина за избора на тези текстове и тя е, че през V-IV в. пр. Хр. знанието за обществените проявления на човека, в това число и за неговите икономически дела, претърпява промяна от нещо консервативно, което се предава в рода и се чества с поезия по време на празник, в особен словесен предмет, който може да бъде изследван и преподаван. Успоредно с развитието на полисния гражданин политиката и икономиката стават нещо като занаят. И макар че в много отношения съветите, които Платон, Ксенофонт и Аристотел дават на стопанина и управника, са същите като тези у Хезиод, тяхната мисловна и словесна форма е съвсем различна. Това е вече практическа наука, която като всяка наука се пита за смисъла на своите обекти, изковава си понятия и си дава название, отделящо я от другите науки.

Изглежда, че именно на Платон и Ксенофонт дължим и самата дума „икономика“. Съставена от съществителното oîkos, което означава „дом“ или „стопанство“, и глагола némo със значения „деля“, „разделям“ и „управлявам“, думата oikonomía означава букв. „управление на домашното стопанство“, а за да се подчертае, че това управление е занаят, в текстовете от IV в. пр. Хр. често се използва и словосъчетанието oikonomikè tékhne, т.е. „занаятът да се управлява домашното стопанство“. У епикурейците и стоиците (и по-специално у Хризип) откриваме oikonomía и като „управление на домашното стопанство“, и изобщо като „управление“, в езика на реторическата теория думата означава „подредба на материала“, а в един текст от т.нар. Хипократов корпус – „лечение“. Откриваме я, най-сетне, и в немалко административни надписи със значението „управление на общите средства“, „бюджет“. Може би от някакво подобно значение тръгва и една метафорична употреба във философския дневник на Марк Аврелий, който разбира под oikonomía „занимаване с незначителни неща“.

Очевидно основният обект на oikonomía в епохата на Платон и Аристотел е т.нар. oîkos. Това е къщата като постройка за живеене, но не само. Каже ли се oîkos, може да се имат предвид и дворът, както и обработваемата земя в близост до него, а също и онази, която е на полето. Оîkos е разработеният, облагороден за живеене парцел земя. Да, но не само мястото се означава като oîkos, но и онова, което е в него. Първо – предметите, т.е. мебелите, посудата и произведената храна, инструментите за обработване на земята и отглеждане на добитъка, инструментите за производство, оръжията и дрехите, корабните гребла и мачти, каруците, колесниците. Второ – животните и хората. Тук са най-напред одушевените предмети – едрият и дребният добитък и робите; после идват наетите за извършаване на някаква работа свободни – аргатите, наместниците, помощниците; после идват жената и децата; накрая идва и мъжът стопанин. Затова и oîkos не означава само „къща“, но и „дом“ и „семейство“. Когато в „Евдемова етика“ Аристотел нарича човека „икономическо същество“ (oikonomikòn dzóon), той има предвид именно това значение на oîkos. 

И така, oîkos-ът е подредена съвкупност от вещи и хора. В него трябва да цари ред по две оси, първата от които е вертикална. Начело на дома, като един вид цар, стои мъжът стопанин, наречен на стгр. oikonómos, от когото се очаква да познава всяко нещо и да го поддържа в изрядна форма. Под него, като негов партньор в управлението, но и като подчинена, се намира съпругата му, под която се намират наместниците на стопанството и т.нар. икономка, ако къщата е голяма и дейностите трябва да се разпределят между повече хора. Най-долу в йерархията са робите, но и между тях няма равенство. Класическите автори препоръчват по-добрите роби да бъдат отличавани от господаря с повече храна и по-хубави дрехи, а по-лошите – поставяни по-ниско. Що се отнася до децата – те не се ползват с вниманието, с което се ползват днес. Изцяло подчинени на бащата като един вид свободни роби, те израстват под практическото управление на майката, която ги възпитава. Родителите обаче общуват с децата си рядко; мъжката фигура, с която общуват, е тази на педагога, а женската – тази на дойката, която може да изпълнява и ролята на икономка. Счита се за белег на добро управление икономката и педагогът да са продукт на самия дом, т.е. роби, които са възпитани от господарите на стопанството.

Организирано по този начин от една вертикална ос, стопанството се организира в същото време и по хоризонтала. Неговото пространство се дели изобщо на вътрешно и външно, като вътрешното, в което влизат самата къща с нейните помещения, покъщнина и специфични фигури, е под властта на жената, а външното, в което попадат дворът, земята и пазарът, на който стопанството се свързва с града и гражданската общност, е под властта на мъжа стопанин. Жената – това е центърът на дома, символизиран от домашното огнище; мъжът – това са полето и агората. От друга гледна точка обаче, тази граница е по-скоро условна. Довеждана от друг дом и влизаща в новия като един вид молителка, която търси и очаква закрила от господаря мъж, жената остава за цял живот някак чужда на стопанството и външна спрямо него. Една от основните задачи пред мъжа е да я обучи така, щото тя да се грижи за имота като за свой.

И така, първата и може би най-характерна черта на античната икономика е, че тя е теория за управлението на домашното стопанство с неговите специфични дейности, места и роли. Макар че търговията не липсва в гръцкия полис, а тъкмо напротив – Атина например е изцяло зависима от вноса на жито и дървен материал и износа на зехтин и керамика, – то тя не е интересна за философската рефлексия. Същото може да се каже и за производството на различни неземеделски суровини и продукти – макар че е разпространено като практика, за него почти не се говори. Единственият текст, в който откриваме нещо по тази тема, е Ксенофонтовият трактат „За приходите“, написан около 354 г. пр. Хр., чиято централна част се занимава с атинските сребърни мини в планината Лаурион. И тук обаче интересът е определен от вече описания идеал: разработването на мините е привлекателно, защото е нещо като магическо земеделие, което кара земята да роди пари. Впрочем, този трактат е и единственото свидетелство от античността за начина, по който се обсъждат приходите на един град. Симптоматично е обаче, че според Ксенофонт градът не трябва да прави нищо по-различно от това, което богатите правят в частните си стопанства.

А какво правят те всъщност? Идеалът за богатство в епохата на Ксенофонт е да имаш всичко у дома си, всяко нещо да ти е под ръка, да не се нуждаеш от нищо. Това ни посочва и втората характерна черта на античната икономическа теория – тя е най-вече теория за задоволяването на основните житейски потребности. Тук античният текст ни става вече по-близък, защото и днешната икономика е до голяма степен икономика на потребностите. Да, но има и една съществена разлика. Докато съвременната икономика счита разширяването на човешките потребности за белег на благополучие, т.е. за нещо добро, античната се държи пасивно спрямо тяхното пораждане и по-скоро се стреми да ги задоволи. Затова и идеята за по-новото, за иновацията като нещо добро е почти непозната в Гърция и Рим, или по-точно е оставена настрана и гледана с упрек като израз на честолюбие и суета. Добро е да имаш и утре онова, с което си разполагал днес, а не нещо друго и в повече. Античната икономика залага в теоретичен план на самодостатъчността, а не на многообразието.

Оттук липсва и идея за прогрес. Бъдещето е по-скоро извор на рискове, отколкото на възможности. Инвестициите не се ценят, а ако все пак се препоръчват, то се препоръчват тези, в които сигурността е по-голяма – инвестициите в земя например са считани за много по-сигурни от инвестициите в кораби или хора. Залага се изцяло на опита, на онова, което вече е измислено, което върви добре у съседа. Идеалът е да се реактуализира миналото, а не да се стигне до някакво по-добро бъдеще. Философът Талес спечелил много пари от маслини, като изчислил, че реколтата ще е добра и предвидливо наел голям брой маслобойни, но той направил това – подчертава Аристотел, който ни разказва тази история в „Политика“ – не за да забогатее, а за да покаже на своите зложелатели, че и от философското знание може да има полза. Цялата античност разсъждава като Талес: знанието, научната мисъл, техническият гений се използват по-скоро за демонстрация на интелектуална мощ, отколкото за подобряване на икономическите условия. Както е известно, прототипът на парния двигател е измислен не в Англия през епохата на Индустриалната революция, а в Египет около I в. пр. Хр., но бил използван, за да смайва тълпите на Александрия.

Изобщо, елините залагат върху каузата на икономическото здравомислие. По-добро е по-сигурното и изпитаното. По-добро е по-близкото. По-добро е това, което се движи по-малко. Затова и търговецът не се ползва със статута, с който се ползва в други култури. Тук търговецът е или изобщо нежелан – както е у Платон, който го счита за проводник на чужди нрави и развала, – или поставен ниско в йерархията на дейностите, както е у Аристотел. Същото е и отношението към парите. Те или изобщо не трябва да се използват, както препоръчва Платон в „Държавата“, или да се използват само в крайни случаи при пътувания и международна търговия – както предлага отново той в „Закони“, или, както предлага Аристотел, да се използват с оглед на функцията, заради която са били създадени – а именно да облекчават размяната. Много по-лесно е да занесеш на пазара монети, равняващи се на стойността на едно легло, отколкото самото легло, да не говорим за къща, казва Стагирит. Парите за него са съвсем буквално монети – физически късове метал, които заместват конкретни неща с конкретна стойност, а не носители на стойност сами по себе си. Затова и за античния мислител няма по-долна работа от лихварството и банкерството – тези операции, в които парите се възпроизвеждат едни от други. Може би единственото занимание, което се ползва с толкова нисък статут, е отглеждането на дребен добитък – кози и овце.

Дали обаче всички тези съвети са били спазвани в реалността и изобщо – какво е отношението между икономическата реалност и икономическата теория в Древна Гърция? Краткият отговор е, че икономическата теория не може да се приеме като пряк израз на реалността. Политиката, етиката и икономиката се считат за практически науки, за науки на реалния резултат, но те не правят разлика между описание и предписание. При цялата сила на самонаблюдението, на вниманието и към това, което се казва, и към начина, по който то се казва, е изумителна лекотата, с която не само Платон, но и считаният за еталон на обективното мислене Аристотел смесват конкретното, което вече съществува в реалността, с по-общото, което или все още не съществува, или не съществува по този начин. Нещата, за които те говорят, имат практическа насоченост, целта е нещо да се направи, но това нещо не само трябва да се направи, но и реалността, в своята цялост, да стане по-добра. Практическата теория на древните мислители няма за цел да решава отделни проблеми; тя е теория и философия, доколкото подрежда и света. Практическото с неговите безбройни проявления и разлики става приемлив обект за античния философ, само при условие, че е подчинено на грижата за някакъв модел, считан за най-добър.

Основната фигура на този модел не е отделният човек, не е индивидът – личност, както считаме днес, а полисната общност. Затова и доброто, което се описва у елинските философи, е доброто с оглед на цялото. Аристотел възразява на Платон, че последният предлага в „Държавата“ собствеността да бъде обща, защото така е по-добре за града, но иначе мисли точно като него: че градът е по-развита екзистенциална форма от отделния човек. Което води и до третата основна черта на античната икономическа теория – че освен теория за задоволяване на основните житейски потребности, тя е и педагогика. Теоретично погледнато, отделният човек изобщо не е свободен както днес в задоволяването на своите потребности по начина, който е най-добър за него. Задоволяването на потребността се счита за учене и изпитание на добродетелта. За подготовка на общественото в икономическото същество, на гражданина в господаря на дома. Оттук и специфичната галерия с образи на добрия стопанин, която разглеждаме по-долу в едноименния диалог от Ксенофонт: докато язди към полето, неговият Исхомахос тренира коня си за битка; докато наказва роб – изучава справедливостта; докато подрежда къщата – подрежда полиса.

Това обвързване между икономика, политика и етика може би донякъде ще озадачи съвременния читател. В икономическите избори, в които днес ние виждаме свобода, античните мислители са виждали обществения ангажимент и морал. Там, където ние виждаме отделния, освободен от социалните условности човек в неговата роля на потребител, античните философи са виждали точно обратното – семейството и гражданина. Там, където ние търсим новото, модерното, иновативното, античните мислители са търсели традиционното и по-малко рисковото. Но нека този предговор не завършва с подчертаване на разликите. Или по-добре, нека разликите не бъдат само констатирани, но и обмислени. Такъв е и смисълът на университетското образование, на което служи този сборник. Освен да посочва историческите процеси, по които се е стигнало до определени разлики в начина ни на живот, освен да изважда наяве значението на понятия, които вече използваме почти автоматично, то има и още една мисия – да търси общото, останало незасегнато от човешката история.

АРИСТОТЕЛ

За справедливата размяна и възникването на парите

(откъс от „Никомахова етика“, V.1132b 21-1133b 28)

В този текст от „Никомахова етика“ на Аристотел възникването на парите се обяснява с нуждата от мерна единица за определяне на потребността при размяната. Възможността едно нещо да се разменя за друго по справедлив начин зависи от вид справедливост, който Аристотел нарича antipeponthὸs díkaion (пропорционално справедливо). Тази проява на справедливост е изключително важна за свързването на хората в общност, защото благодарение на нея те, макар и различни, могат някак да се съизмерят и изравнят. Аристотел разглежда в „Никомахова етика“ и два други вида справедливост: т.нар. дистрибутивна справедливост (dianemetikὸn díkaion), израз на честното разпределяне на едно нещо между повече страни; и т.нар. компенсираща справедливост (diorthotikὸn díkaion), израз на отношението между несправедливостта и наказанието за нея.

Някои твърдят, че пропорционалното справедливо е съвършеното справедливо, както смятали и питагорейците, които казвали, че съвършеното справедливо е това, едно нещо да бъде пропорционално на друго. Пропорционалното справедливо не е същото нито като дистрибутивното справедливо, нито като компенсиращото, нито като онова, което някои предпочитат да наричат справедливото на Радамантюс[2]:
Същото, дето си сторил, ти да понасяш е честно.[3]
Даже е много различно от тях. Ако например държавен служител удари някого, пострадалият не му отвръща с удари; ако обаче някой удари държавния служител, извършителят не само трябва да бъде набит, но и глобен. Освен това, има разлика дали деянието е извършено умишлено, или неумишлено.

При свързването на хората с цел размяна този вид справедливо е определящо – пропорционалното по аналогия, а не основаното на равенство. Но същото е и в градовете – те съществуват като такива именно чрез възможността да се отвръща аналогично. Защото ако не могат да отвръщат на злото, хората считат, че живеят в робство; ако пък не могат да отвърнат на доброто, не се получава размяна, а хората се свързват най-вече заради размяната. Затова и строят на видни места храмове на богините Харити [4] – като напомняне да се отвръща на доброто. Защото тъкмо това е свойствено на благодарността: благодарният не само трябва да върне направената му услуга, но в друг момент и сам да започне да върши добрини.

Пропорционалната размяна се получава тогава, когато няколко елемента са свързани диаметрално. Нека А бъде строител, B – обущар, C – къща, а D – обувка. И така, строителят трябва да вземе от обущаря неговия продукт, като го заплати със своя. Ако между продуктите се установи равенство по аналогия, оттам и пропорция, то казаното става. Ако ли не, няма приравняване и свързаността се разпада. Защото нищо не пречи произведеното от единия да е по-ценно от произведеното от другия, което и налага тези неща да бъдат някак приравнени. Така е и с останалите занаяти. Те биха изчезнали, ако активната страна не произвежда и не получава едно нещо, равно по количество и качество на онова, което пасивната получава. Затова и двама лекари не могат да се свържат помежду си, ами трябва да са лекар и земеделец и като цяло – различни, а не еднакви хора.

Да, но те трябва да се приравнят. Затова и всички неща, които подлежат на размяна, трябва някак да са съпоставими. Поради това се появили и парите и станали един вид мяра, защото те могат да измерят всичко, както и по-голямата или по-малка стойност, например колко обувки се равняват на една къща или определено количество храна. Следователно, както строителят се отнася към обущаря, така се отнасят и брой обувки към една къща или към някакво количество храна. И ако я няма тази пропорционалност, няма да я има нито размяната, нито свързването в общност между хората. Но условието да има пропорционалност е тези неща да са някак равни; иначе няма как да се получи.

Следователно, както беше казано и по-рано, всички неща трябва да се измерват спрямо едно. Истината е, че това е потребността, караща хората да се свързват. Защото ако не се нуждаят от нищо или нуждите им се променят, то или няма да има размяна, или и тя ще се промени. Така парите са се появили по договореност като заместител на потребността. Оттам идва и думата „пари“ (nómisma), понеже парите не са по природа, а по договореност (nómos)[5], и само от нас зависи дали ще ги променим или извадим от употреба.

Пропорцията ще се появи, когато произведеното от обущаря бъде приравнено с произведеното от земеделеца така, както са приравнени земеделецът и обущарят. Но те трябва да формират пропорция не след като са разменили своите продукти, а още когато ги имат у себе си; в противен случай всеки от крайните членове ще има преимущество. [6] Така те стават някак си равни и свързани, понеже между тях може да се получи описаното равенство. Нека А бъде земеделец, C – храна, B – обущар, а неговият труд – D, приравнено с C; aко пропорцията не е такава, земеделецът и обущарят не биха могли да се свържат.

А че потребността е онова нещо, което свързва, става ясно от следното: когато хората нямат нужда един от друг – било и двамата, било само единият от тях – тогава те не разменят. Това става само когато у един има онова, от което друг се нуждае – както при нужда от вино се разрешава износ на зърно. Така че за да има размяна, трябва да има и приравняване. Парите са ни като гарант за бъдеща размяна – че ако сега не се нуждаем от нищо, но в друго време ги дадем, ще получим онова, което ни трябва. Да, но и парите страдат от същото като разменяните неща – и тяхната стойност не остава непроменлива; и все пак те като че ли са по-трайни. Затова и всичко трябва да има цена, защото така винаги би имало размяна, а ако е така – и свързаност. Като една мяра, парите правят нещата съизмерими и по този начин ги приравняват, а не би имало свързаност, ако няма размяна, нито размяна, ако няма някакво равенство, нито, най-сетне, би имало равенство, ако няма съизмеримост. В действителност не е възможно толкова много различни неща да станат съизмерими, но ако се измерват с потребността, е възможно в съвсем задоволителна степен.

Трябва обаче да има една обща мяра и тя да е предварително договорена – поради това и парите се наричат с думата nómisma. Те правят всичко съизмеримо, защото действително всичко може да се измери с тях. Нека A бъде къща, B – десет мини сребро,[7] а C – легло. A е половината от B, ако една къща струва или е равна на пет мини; леглото или C пък е една десета от B. Вече е ясно колко легла се равняват на една къща – пет. И очевидно размяната е била такава, преди да са се появили парите – защото няма разлика дали ще дадеш пет легла за къща, или стойността на петте легла.

Бележки

[1] Аристотел, Псевдо-Аристотел, Ксенофонт, Хиерокъл, „Икономика. Антични автори за стопанството“, съст. и пр. Г. Гочев, ред. Н. Гочев, София: „СОНМ“, 2006.
[2] Радамантюс е митологичен съдия, един от тримата синове на Зевс и Европа. Бил известен с мъдростта и справедливостта си. Разказва се, че именно той създал известните закони на о-в Крит, а след смъртта си станал един от тримата съдии в Подземното царство, заедно с Минос и Еак.
[3] Хезиод, Фр. 286, 2 Merkelbach, West.
[4] Харитите са богини на красотата, очарованието и благодарността. Вж. Хезиод, „Теогония“, 907-11.
[5] Двете думи на старогръцки са свързани с корена на глагола némo, който означава „деля“, „разделям“, „управлявам“. Думата nómos носи и двете значения на „неписан закон-обичай“ и „писан закон“.
[6] Казаното не е съвсем ясно, но идеята по всяка вероятност е следната: че стойността на продукта трябва се формира и някак независимо от размяната, защото в противен случай всяка от разменящите страни (т.нар. крайни членове на пропорцията) би се възползвала от своето преимущество: продаващият би предложил несъразмерно висока цена на онзи, който иска да купи неговия продукт, а купуващият – несъразмерно ниска на онзи, който иска да му го продаде. Това твърдение обаче влиза донякъде в разнобой с тезата, че стойността се формира от потребността, освен ако потребността не се счита за един вид константна.
[7] Ако се мери в тегло, става въпрос за около 4.3 кг.