0
7482

Илия

Вчера, в самото навечерие на новия църковен ден, в навечерието на Илинден, отбих от път между Карлово и София, за да видя пак импозантните руини на Ѐленската базилика. Тоест онова, което е останало от величествения храм, част от манастирски комплекс, основан още през IV век. А са останали части от апсидата и сводовете, свързващи я с наоса, оцелели наистина като по чудо сякаш, след еуфоричната бомбардировка, наредена от Яхия паша някъде към 1700 г.

Манастирът и базиликата са били много значим център, както се разбира от размерите на храма и на прилежащия ансамбъл, и са носели името на пророк Илия.

Тук няма да засягам въпроса относно произхода на топонима, който продължава да е предмет на различни предположения, едно от които принадлежи на професор Александър Фол и е свързано с древния тракийски мит за елена, който всяка година слиза от планината и доброволно предава себе си в ръцете на хората, за да стане жертва, поднасяна на боговете.

И стоейки в навечерието на Илинден насред базиликата „Св. пророк Илия“, се сетих за срещата на пророка на връх планината с Бога. Тогава, когато пред очите на молещия се за  отвърналия се от своя Господ Израил се извива страшна буря, но Господ не е в нея. Тогава когато след бурята страшно земетресение разклаща планината и камъни се сриват, и скали се откъсват и падат с грохот, но без Господ Саваот да дойде при Илия и с това явление. Бог не се явил на Илия и в светкавицата, която раздрала небето след земетресението. След нея и страшния ѝ тътен дошло явяването на Господа, като тих вятър, като лек полъх и глас с него.

Екзегетичните опити върху това място от библейския разказ за пророк Илия са с огромна исторически натрупана маса, разбира се. Аз ще си позволя, без да прибягвам до позовавания, да споделя своето разбиране.

Фундаменталната за Стария завет връзка между Яхве (Йехова) и понятието за божественото като Ruch (повей, вятър, дъх, дихание, дух) е разработена критично-изследователски много детайлно. Но аз искам да се спра не на тази смислова асоциация, а на описания в разказа за мистичното преживяване на пророк Илия контраст между страховитите природни явление и явяването на Бог след тяхното отшумяване с лекия полъх на вятъра. Да, и тук Йехова се явява като Ruch. Но на това място има противопоставяне между предшестващите появата на Бог феномени и самата теофания. И тази съпоставка е силно натоварена знаково. Не очакваме ли, както вероятно е очаквал и самият Илия, че страшното бушуване, че развихрянето на стихиите и невижданото  сътрисане на планината са знаци за присъствието на Бог или за предстоящото Му явяване?

Но не. Тези извънредни и ужасяващи събития не се оказват онова, с което и в което идва Бог. Но не само това.

Тези страшни събития не са и предзнаменувания, те не предвещават приближаващото се явяване на Господа, а се осъществяват, за да се даде на Илия един друг знак. Знак за това какво Бог не е. И още по-точно кой Той не е.

Истинният Бог, Единственият, не е Ваал! Ще рече, Господ Саваот обнадеждава Илия и укрепва вярата му с тези знаци и личби, показвайки му, че е бил и е прав в борбата си срещу Ваала. Защото точно Ваал е името на идеята за върховното божество, от което по-мощно и по-силно няма, което значи е богът на и над всички божества и демони. А негов основен символ са островърхите планини-пирамиди, увенчани от мегалити, планините от които избликва подземният огън. Които се тресат тогава, когато Ваал е разгневен и наказващ и камъните се сипят от върховете им в ниското.

Ще си позволя да бъда малко дързък и да представя хипотезата, според която произходът на култа към Ваал е по-древен от оформянето на близкоизточната семитска религия, центрирана около фигурата на това божество, отвеждайки към времена, по-ранни от обособяването на семитските народи като отделна езикова и културна група. Нека кажем, че главният сред етруските градове в Италия е Вулци или Волци ( съгласно възстановките това латинизирано име е звучало в етруския си оригинал като Ve/a/lch ). А изследванията върху религията на етруските и влиянието, оказано от нея върху римската, с висока степен на научна достоверност показват, че бог Вулкан дължи името си на приемствеността по отношение на етруското божество (Velchan/s/), което най-вероятно съответства на Ваал в качеството му на божеството Ваалхамон.

Без да се впускам в по-мащабни рисковани спекулации, предлагам хипотезата, че зараждането и появата на архетипната идея за едно върховно божество, което е и бог на планинските каменисти грамади, подземните сили и подземния огън и камъка, е много по-ранна от установяването както на филистимляните, така и на древните евреи в Леванта. А това може да означава, че този култ е бил на един по-ранен етап общ за големи маси от хора, които впоследствие са се разделили в историческото си битие. Но които са запазили коренната сема в своите ендоними и в названията, давани от тях в различни топоси.  Подобен ход на изследователските търсения би могъл да обясни борбата на старозаветните пророци с хроничните обръщания сред народа на Израил към Ваала като следствие от силното конкурентно присъствие на един древен спомен, а не само и единствено като чуждо влияние, дошло от филистимляни и финикийци.

Дори и това силно спекулативно предположение да звучи нахално, разказът за мистичната среща на пророк Илия с Бог на върха на планината позволява според мен да бъде тълкуван в ключа на противопоставянето между Ваал като божеството, което говори за себе си, своята сила и гнева си чрез разклащането на планинските пирамиди, вулканичния огън, земетресения, бури и сриващи се камъни, от една страна и Бога Истиннаго, от друга. Защото полъхът, дъхът, който идва при свети Илия, е дъх, който говори със слово и реч. Това е глас, който изрича смислени и разбираеми думи, а не една тресяща се планина, която хвърля пепел.

Този глас е гласът на безкрайния невидим дух. Разбира се, пак Бог (Яхве) е Който предизвиква страшните природни явления, които се развихрят пред очите на Свети порок Илия, но те се дават нему именно, за да види той ясно, че Бог ще му се яви не в тях, а в духа и гласа Си.

И може би огънят и огнената колесница от края на историята на земния път на Илия също представят един важен контраст между подземния, вулканичен огън и небесния. Между бълваното от земята през нейните планини, от една страна, и Логоса като животворящия огън, като Словото Божие. Та нали затова са казвали за Илия, че словото му във възхвала  на Господа е огнено.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияПоруганият гроб на Стамболов
Следваща статияДжони и Иванушка, или за възпитанието