1
1504

Или! Или! лама савахтани????

Най-нови изследвания сочат, че обесването на Васил Левски е станало не на 19-и, а на 18 февруари. Когато и да е, не е толкова важно. По-важен е, струва ми се, начинът, по който Апостола присъства в българското съзнание; какъв символ е той, как го четем и как го изживяваме. През неговата фигура можем да узнаем много за нас самите – Левски е нашето себевъзприемане: гордостта, без която не можем, но заедно с това и жертвата, която ни е нужна, за да се самоуважаваме. Текстът, който следва, е част от значително по-обемно есе за това как българските художници предпочитат да рисуват Дякона. Предпочитание, което идва от най-дълбоките кътчета на народностната ни душа. Есето се нарича „На Дякона Левски Светото Евангелие, рисувание“ и тръгва от думите на един сънародник, който изрича: „Българите нямат нужда от Господ, те си имат Левски“. Да, Богът Левски, когото ние сме изпратили на хълма Голгота, за да бъде разпнат…  

Това е неговият апотеоз…

В историята на изкуството апотеозът е жанр, който сме склонни да свързваме най-вече с коленопреклонното възвеличаване на императори, крале, папи, патриарси, държавни глави и пълководци; с други думи, в своите проявления апотеозът е силно официализиран жанр – жанр, подкрепян, подкрепян и възнаграждаван от институциите. Апотеози обаче се посвещават и на герои от световната история (това е другото негово проявление), допринесли много за превръщането на човека в повече човек: апотеози на хора на изкуството, политиката, религията, чиято деятелност е задвижила къде повече, къде по-малко нашия шантав свят напред и нагоре… Има и апотеоз като сарказъм – прочутата картина на Василий Верешчагин „Апотеоз на войната“. В традиционния смисъл известни са значителен брой апотеозни картини, сред най-прославените е „Апотеозът на Наполеон“, нарисувана от Жан Огюст Доминик Енгр през 1853 г. по времето на Втората империя. Не е от най-сполучливите му, доста претенциозна е и помпозна. Но то няма и друг начин – щом идеята е апотеоз/на, надутостта и церемониалността са неминуеми, поне в класицистичното разбиране. Надута и помпозна е също и апотеозната му творба, прославяща Омир. Назовава се точно тъй, „Апотеоз на Омир“. По-ранна е от ласкаещата Наполеон работа, от 1827 г. В картината са включени 44 персонажа, всички длъжници, тъй да се рече, на слепеца Омир. Не са само литератори, а и художници, музиканти, скулптори, философи, оратори… Че дори и Александър Македонски, държащ в ръцете си ковчеже с произведения на рапсода. Апотеозите на Енгр са добър пример, че всъщност жанрът може да го разполовим на две еманации: най-семпли верноподанически апотеози, от една страна, от друга – искрено преклонение пред емблематични представители на човешкия род. Апотеозите на Левски, доколкото ги има, са от втория вид, но – за разлика от класическите стандарти на жанра, имат една особеност, изключително важна. В идеалния случай героят на апотеоза е високо: въздиган е към небесата било от ангели, било върху колесница или пиедестал. Апотеозите на Апостола са изцяло други: ако горепосочените бихме могли да определим като епични, то неговите са патетични. Това са апотеози не за прослава и възхождане, а за страдание и покруса. В апотеозите на Дякона българските художници предават образа му не като на триумфатор, а като на мъченик. Вместо лаври – трънен венец. Заглавието на една картина на Дечко Узунов е достатъчно красноречиво – „Огърлица на безсмъртието“, като тази огърлица не е друго, освен въжен клуп, преметнат през шията на страдалеца Левски. Със същото въже са вързани и ръцете му. Но картината безспорно е апотеоз – апотеоз на мъченичеството, където се прославя не гордостта да си подобен на олимпийските богове, а в страстите си да си подобен на Иисуса Христа. Българският апотеоз е не въздигане към селенията на свръхсияйния ефир, българският апотеоз е пребиваване зад решетките на мрачната тъмница. Апотеоз да, но не на величие и блясък, а на страдание и горест… Левски бива възхваляван в своята слабост, не в своята сила. Българските художници интуитивно са напипали тази все по-актуална зависимост: че слабостта не те прави презрян, а велик. Колкото повече страдаш, толкова по-апотеозен си: Левски е нашият страдалец не защото е немогъщ, а защото е всемогъщ. Точно мъките са негова сила. По идентичен начин: както Иисус става Господ Бог не когато проповядва от планината, а когато издъхва на Кръста, така и Васил Кунчев става Левски не когато сее из народа словото „за бунт, за борба“, а когато увисва на бесилото. Без бесилото той не би бил Левски, не би се превърнал в Левски; в този смисъл, за да се сдобием ние, българите, с Васил Иванов Кунчев като Дякона Левски, като Апостола Левски, той е трябвало да бъде обесен. Даже да не беше обесен, ние щяхме да го обесим. Защото той трябва да страда, нужно ни е той да страда; без това страдание българският апотеоз е невъзможен… 

За да сме справедливи, трябва да кажем, че именно нашето българско разбиране на апотеоза е сякаш по-адекватно: в хода на историческото развитие на жанра се е изгубило главното условие за състояването на всеки апотеоз – страстите, страданията, патосът. Няма и не може да има апотеоз без преди това да е имало страсти. Героят Херакъл е възнесен, ала преди това трябва да изтърпи мъките, причинени му от ризата на кентавъра Нес. Същото е с християнските светци, които – преди да седнат отдясно на Господа, биват разкъсвани, изгаряни, печени, пребивани, душени, пробождани, прострелвани, варени, обезглавявани, хвърляни на дивите зверове, одирани живи, разпъвани… Те са чисти и тъкмо поради това измъчвани. Чист като тях е и Апостола и българските художници го рисуват тъкмо чист, напълно неопетнен: чист, неопетнен, светъл и болезнено патетичен. Великострастник. Или, ако използваме красивата дума, с която руснаците наричат своите първи християнски мъченици, синовете на Владимир Светославович, покръстителя на Киевска Рус, благоверните князе Борис и Глеб, – Васил Левски е страстотерпец…

Такъв е Дякона в цитираната вече картина на Дечко Узунов, но като че ли най-много е страстотерпец в едно друго платно, създадено през 1987 г., носещо заглавието „Губя само мене си…“ Негов автор е Пламен Вълчев. Апостола е предаден с меланхоличен лик, погледът е мътен, премрежен, печален, зареян нейде в невнятната безкрайност; опрял е Дякона главата си на стената с безнадеждност и обреченост. Облечен е в изхабено шаячно палто, измачкано, яката от лявата му страна е вдигната, от дясната – не, шията е оголена, сякаш готова още отсега за въжето. Ръцете на Апостола са кръстосани, дясната стиска силно левия лакът, цялата поза на снагата му подсказва примиреност и causa perduta. Левски тук е жертвен агнец, козел отпущения, Исаак, готов за ножа на Авраам; приел е участта си и я чака с търпението на Сина Божи, носещ Своя Кръст към Голгота. Нещо повече, видът му напомня прочутите думи, отронени от Нашия Спасител на Кръста, предадени в Евангелието на Матея: „Илѝ! Илѝ! ламà савахтанѝ? (Господи, Господи, защо ме изостави?)“ Тъкмо тук, между другото, може да сложим щекотливите четири въпросителни, непрестанно озадачаващи българските тълкуватели: картината на Пламен Вълчев показва Апостола в сетния миг, когато се разбира, че той вече е принесен в жертва от своя Отец – народа; когато е изпълнил предназначението си, което е да изкупи вината за робството и тиранството. И по същия начин както настава тъмнина в шестия час от разпването, тъй и Левски е в тъмница преди обесването:

А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Иисус извика с висок глас: Илѝ! Илѝ! ламà савахтанѝ? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Матей, 27:45-46).

Няма според мен по-директна препратка към страстите на Иисус Христос в българското изобразително изкуство от тази картина на Пламен Вълчев. Което българско изкуство – нека запомним това – винаги, всеки път, постоянно, без да се уморява, но и без да се променя рисува Левски като Иисус: всяка една картина, отдадена на Апостола, е не просто картина, а е или евангелска сцена, или икона. Предпочитанието е Левски да бъде изобразяван от страната на жертвоприношението, не от страната на ликуването; епизодите „Разпни Го!“ са осезаемо повече от епизодите „Осанна!“ Нека се позамислим за миг само: най-трайно запечаталите се в съзнанието ни рисувания на Дякона са свързани или със залавянето му, или пред съда, или с бесилото. Има, разбира се, и героични, но те като че ли избледняват в пресвет(л)ия ореол на жертвените. Затова, когато казват, че Левски е мит, са прави, само че задължително трябва да се уточни: Левски е не какъв да е мит, а българският жертвен или, по-точно, българският саможертвен мит. Апостола не би бил апостол, ако не страда: точно поради това Любен Каравелов дава една напълно измислена картина на страстните му дни, „по начин – както точно отбелязва Николай Генчев в биографията си на Апостола, – който да разридае цяла България“:

Из България ни являват за смъртта на покойния В. Левски следущото: Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затворен в казармата, то низамите, по поведението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. По това време низамите започват да го тласкат така, щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светец не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памет.

Патетичните фантасмагории на Каравелов са показател не за друго, а че за/на българското (само)съзнание Левски е нужен измъчен, изтерзан, изстрадал, изтезаван. Не величав герой, а обруган светец. Мъченичеството му не е негов личностен атрибут, мъченичеството му е наш народностен атрибут; единствено нам той е потребен като мъченик, никому другиго. И тъкмо в този смисъл Левски за нас е мит. Българският мит. Българският саможертвен мит. Българското Свето причастие: ние се храним с плътта на Левски и пием кръвта на Левски. За да се пречистим. И да се причастим. Но за да стане това наше пречистване и причастяване, Левски трябва да страда, трябва да е измъчен и поруган. Апостола е мъченик, защото като Щастливец той не ни е нужен. Прочее, ние и щастливците си преобръщаме на мъченици, случаят с Щастливеца е емблематичен.

Апостола е българският Господ не защото му се молим, а защото ни се моли. И ако преведем на български стенанието на Иисус на Кръста: „Илѝ! Илѝ! ламà савахтанѝ?“, то ще звучи така: „Народе???? Народе???? защо ме мъчиш?“ Жалбата е на Левски, българските художници я рисуват.

А ние я честваме всяка година през февруари…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияРоман за властта и свободата
Следваща статияШахматни етюди (XIV)

1 коментар

  1. Защо бе? Защо ни мъчиш? Лъвски е символ на националната ни идея (модата по онова време след Наполеоновата революция) А авторът го въргаля в прахта на една ретроградна феодално – имперска религия. Да му припомним за православните скотове на другия наш националистичен връх. Нещата вървят така – просвещение, рационализъм, секуларност, национализъм. Защото нема начин да имаш национална държава а цръквата да се управлява от вън – Москва примерно. Помазания е безсмъртен с некави мъки. Класическите безсмътни са същите – Прометей примерно. Лъвски е човек, рискувал, хвана ли го и го обесили. Какво тук значи някаква си личност? Днес обаче ние подлагаме на мъки идеята за него. Въртим го на шиш всеки февруари. И не даваме мира на духа му. Не ради него. А заради нас си – да се покажем през духа му, да се изчистим и осветим през името му, да се въздигнем през делото му. Престанете бе. Оставете духа му да се носи над енисейските полета и не го викайте за щяло и нещяло, защото като види какво сме сторили ще има да съжалява за делата си. Не нареферирали се….