Начало Идеи Гледна точка Иманяри
Гледна точка

Иманяри

2705

Не знаеха, че още се движат такива рейсчета. Като от кинопреглед отпреди сто години. Но се движеха, факт. Рейсчето ги остави на площада в селото.

Първо уж щяха да идват с кола, но решиха да са инкогнито, като истински иманяри. Магазинът не работеше. Пощата беше затворена. Не се виждаше жива душа. А и този дъжд! Не спря, ей!

Прислониха се под козирката на магазина и извадиха мушамите. Единият беше с коса на опашка, другият с обръсната тиква. Облякоха ги, дръпнаха върху главите качулките и заприличаха на изпълнители на тайна мисия.

Това не беше далеч от истината. Тино, който им беше задлъжнял, със сълзи на очи, потен, пиян, размекнат като разварен картоф от страх и от надежда, им обеща, че ще ги светне за някакво имане. И наистина ги светна.

Имането било в къщата на дядо му. Под прага на къщата. Той не е ходил там от години, но знае. Дядо му е голяма сачма, по цял ден обикаля планината за гъби. Отиват в селото, намират къщата, разтурят прага и вадят имането. Фасулска работа.

И те се вързаха. Нямаха друг избор. Иначе трябваше да наказват Тино, но в интерес на истината и двамата бяха мекушави. Не искаха да чупят пръстите на Тино, все пак той беше добър свирец, и кларнетист, и кавалджия. Ако беше проявил упорство, още щеше да свири по ресторантите. Но той се хвана с хазарт и потъна.

Все пак, преди да тръгнат към селото, го заплашиха. Ако не открият имането, се връщат и му отпарят хастара. Тино заклати глава: Добре!

Къщата беше в края на селото, на едно затулено от клони и храсталаци черно пътче. В двора на къщата има висок бор, беше им обяснил Тино. Видяха бора. Приближиха. Желязната вратичка беше само закрехната, те я бутнаха и тя се отвори. Върху нея имаше залепен некролог със снимка на старец, с бяла коса и опечено медно лице. Продължиха по разпуканата от тревите циментова пътечка. Къщата беше на два етажа, още запазена. Отпред пред вратата, под навесчето, имаше чешма с циментов плот и дървена масичка. В коритото на чешмата се търкаляха неизмити съдове. Вратата на къщата беше отворена. Двамата повикаха един през друг, но никой не се обаждаше. И те решиха, че Тино не ги лъже, дядо му наистина е хванал планината за гъби.

Разгледаха вратата, разгледаха прага. Вратата беше паянтова, изметната, но прагът беше старовремски, от един-единствен голям камък. Тука щеше да падне копане.

Спогледаха се, изпушиха по една бърза цигара, обиколиха двора, намериха една барака за инструменти, а вътре – хоп, кирка и лост, сякаш кирката и лостът само тях бяха чакали, и се хванаха на работа.

След два часа успяха да разкопаят и да извадят камъка на прага. Продължиха да се редуват с кирката. И скоро под нея дрънна желязо. Изправиха се, спогледаха се. Всичко вървеше по план.

Измъкнаха едно тенекиена кутия, проядена от ръждата. Вдигнаха я на циментовия плот до чешмата, отвориха я. Вътре имаше нещо, увито в насмолен парцал. Две дървени тръбички, с дупки отгоре. Този с опашката пръв се усети.

– Това е кавал – каза. – Виждаш ли? Кавал. – Опита се да го сглоби, но не успя. Дървото се беше надуло.
– Това ли е имането? – не че попита, а каза повече на себе си другият, с обръснатата глава. – Хубава работа!
– А, вие сте го намерили? – чуха глас зад гърба си. Обърнаха се едновременно. Това трябваше да е дядото. Изглеждаше жилав старик.
– Добре, добре – каза той. – Я седнете тук, да ви разкажа.

И пръв седна върху двете автомобилни гуми до вратата, покрити с черга.

Двамата дръпнаха един стол и някакво пънче и също седнаха.

– Този кавал е на моя дядо. Той беше овчар в планината. А в ония години къде овчар без кавал. Имахме голямо стадо, гледахме го на егрека горе. Няма да ви казвам колко голямо беше стадото, само едно ще ви кажа – кучетата ни бяха шест. Изпиваха по две ведра суроватка.

Старецът бръсна по очите си с ръка и продължи:

– Хубав кавал! Антон се учеше да свири на него. И се научи, диването. Но после заби към столицата. Казах му, като станеш човек, ела! И ще ти го дам. Много крадат по къщите и затуй го скрих под прага. Виках си, като стане човек Антон, ще му го дам.

Двамата се спогледаха.

– Ами ние да тръгваме.
– Няма начин да не познавате Антон. Тъй де. Поне да му занесете кавала. Тъй и тъй сте го извадили. Не съм го виждал от години. Не си е идвал. Внучето, Антон.

Изведнъж този с опашката се опули. Разбра, че лицето на стареца му е познато. Бялата коса, тъмното лице.

– Чакай малко. Ти не си ли този от некролога? Дето е отвън на вратата.
– Този съм – каза старецът. – Тука не знаеш кога ще се гътнеш. Та когато ни се отвори сгода, като прескочим за нещо до града, си вадим некролози и си ги лепим сетне на портите. Малко предварително. Ей тъй, когато дойде умирачката, да не ни свари, дето се вика, неподготвени.

Двамата си тръгнаха. Вървяха заднешком по циментовата пътечка.

– Че вземете кавала де! – викна старецът.
– Той Антон сам ще дойде. Той ще си го вземе.
– Поне череши си вземете. Да ви набера, а?

Черешата беше отвън до вратата. Двамата дръпнаха с шепите по няколко череши и забързаха по черното пътче.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора