Не знаеха, че още се движат такива рейсчета. Като от кинопреглед отпреди сто години. Но се движеха, факт. Рейсчето ги остави на площада в селото.
Първо уж щяха да идват с кола, но решиха да са инкогнито, като истински иманяри. Магазинът не работеше. Пощата беше затворена. Не се виждаше жива душа. А и този дъжд! Не спря, ей!
Прислониха се под козирката на магазина и извадиха мушамите. Единият беше с коса на опашка, другият с обръсната тиква. Облякоха ги, дръпнаха върху главите качулките и заприличаха на изпълнители на тайна мисия.
Това не беше далеч от истината. Тино, който им беше задлъжнял, със сълзи на очи, потен, пиян, размекнат като разварен картоф от страх и от надежда, им обеща, че ще ги светне за някакво имане. И наистина ги светна.
Имането било в къщата на дядо му. Под прага на къщата. Той не е ходил там от години, но знае. Дядо му е голяма сачма, по цял ден обикаля планината за гъби. Отиват в селото, намират къщата, разтурят прага и вадят имането. Фасулска работа.
И те се вързаха. Нямаха друг избор. Иначе трябваше да наказват Тино, но в интерес на истината и двамата бяха мекушави. Не искаха да чупят пръстите на Тино, все пак той беше добър свирец, и кларнетист, и кавалджия. Ако беше проявил упорство, още щеше да свири по ресторантите. Но той се хвана с хазарт и потъна.
Все пак, преди да тръгнат към селото, го заплашиха. Ако не открият имането, се връщат и му отпарят хастара. Тино заклати глава: Добре!
Къщата беше в края на селото, на едно затулено от клони и храсталаци черно пътче. В двора на къщата има висок бор, беше им обяснил Тино. Видяха бора. Приближиха. Желязната вратичка беше само закрехната, те я бутнаха и тя се отвори. Върху нея имаше залепен некролог със снимка на старец, с бяла коса и опечено медно лице. Продължиха по разпуканата от тревите циментова пътечка. Къщата беше на два етажа, още запазена. Отпред пред вратата, под навесчето, имаше чешма с циментов плот и дървена масичка. В коритото на чешмата се търкаляха неизмити съдове. Вратата на къщата беше отворена. Двамата повикаха един през друг, но никой не се обаждаше. И те решиха, че Тино не ги лъже, дядо му наистина е хванал планината за гъби.
Разгледаха вратата, разгледаха прага. Вратата беше паянтова, изметната, но прагът беше старовремски, от един-единствен голям камък. Тука щеше да падне копане.
Спогледаха се, изпушиха по една бърза цигара, обиколиха двора, намериха една барака за инструменти, а вътре – хоп, кирка и лост, сякаш кирката и лостът само тях бяха чакали, и се хванаха на работа.
След два часа успяха да разкопаят и да извадят камъка на прага. Продължиха да се редуват с кирката. И скоро под нея дрънна желязо. Изправиха се, спогледаха се. Всичко вървеше по план.
Измъкнаха едно тенекиена кутия, проядена от ръждата. Вдигнаха я на циментовия плот до чешмата, отвориха я. Вътре имаше нещо, увито в насмолен парцал. Две дървени тръбички, с дупки отгоре. Този с опашката пръв се усети.
– Това е кавал – каза. – Виждаш ли? Кавал. – Опита се да го сглоби, но не успя. Дървото се беше надуло.
– Това ли е имането? – не че попита, а каза повече на себе си другият, с обръснатата глава. – Хубава работа!
– А, вие сте го намерили? – чуха глас зад гърба си. Обърнаха се едновременно. Това трябваше да е дядото. Изглеждаше жилав старик.
– Добре, добре – каза той. – Я седнете тук, да ви разкажа.
И пръв седна върху двете автомобилни гуми до вратата, покрити с черга.
Двамата дръпнаха един стол и някакво пънче и също седнаха.
– Този кавал е на моя дядо. Той беше овчар в планината. А в ония години къде овчар без кавал. Имахме голямо стадо, гледахме го на егрека горе. Няма да ви казвам колко голямо беше стадото, само едно ще ви кажа – кучетата ни бяха шест. Изпиваха по две ведра суроватка.
Старецът бръсна по очите си с ръка и продължи:
– Хубав кавал! Антон се учеше да свири на него. И се научи, диването. Но после заби към столицата. Казах му, като станеш човек, ела! И ще ти го дам. Много крадат по къщите и затуй го скрих под прага. Виках си, като стане човек Антон, ще му го дам.
Двамата се спогледаха.
– Ами ние да тръгваме.
– Няма начин да не познавате Антон. Тъй де. Поне да му занесете кавала. Тъй и тъй сте го извадили. Не съм го виждал от години. Не си е идвал. Внучето, Антон.
Изведнъж този с опашката се опули. Разбра, че лицето на стареца му е познато. Бялата коса, тъмното лице.
– Чакай малко. Ти не си ли този от некролога? Дето е отвън на вратата.
– Този съм – каза старецът. – Тука не знаеш кога ще се гътнеш. Та когато ни се отвори сгода, като прескочим за нещо до града, си вадим некролози и си ги лепим сетне на портите. Малко предварително. Ей тъй, когато дойде умирачката, да не ни свари, дето се вика, неподготвени.
Двамата си тръгнаха. Вървяха заднешком по циментовата пътечка.
– Че вземете кавала де! – викна старецът.
– Той Антон сам ще дойде. Той ще си го вземе.
– Поне череши си вземете. Да ви набера, а?
Черешата беше отвън до вратата. Двамата дръпнаха с шепите по няколко череши и забързаха по черното пътче.
