0
1052

Имат ли културите „апокалиптична температура” (2)

KYanakiev

Трябва да се признае, че в мярата, в която днес европейско-американският свят от свят християнски – свят на световната история – се превръща в просто „цивилизация”, т. е. в света на „света” (и в този смисъл на световното при-мир-ение и мир) и се отпуска в безвремието на възпроизвеждащото се „настояще” – иудаизмът и ислямът се възчувстват като събудени за история, като „тела”, на които в известен смисъл е „дошъл часът”.

Апокалиптичната температура на съвременната ислямска цивилизация

Най-ясна е взаимозависимостта на тези процеси в съжителството на европейско-американския свят с ислямската цивилизация. Това е така, защото в исляма „мировата война” като сюжет на историята поначало се осмисля с черти най-близки до войната в собствения смисъл на тази дума. Още от най-първите му времена, доколкото учението му се основава на ветхозаветното разделение на народите на „езичници” и на „избрания и просветен от Бога Негов народ” – историята се осмисля като изначален антагонизъм между искрено вярващите на Бога, покорни Нему (ал-ислам означава „покорство”) люде, и онези, които отказват да Го познават и следват. Този антагонизъм е изконен, но до време е оставал скрит от очите на хората, доколкото скрити, неясни са били страните в него. Така, до явяването на Мохамед е изглеждало, че Бога все пак познават и следват поне израилтяните, преките потомци на Авраам, пазещи Неговите откровения в „Тората”. Още преди Мохамед обаче се е оказало, че и Израил не е тъкмо този народ, защото след като систематически е отхвърлял и избивал пророците, най-накрая е стигнал дотам да направи опит да убие и пророка Иса (Иисус на християните или „Рух Аллах”, т. е. Духът на Бога). Като „народ на Бога” са започнали да изглеждат тогава онези, които приемайки откровението на Иса (Неговото Евангелие „Инджил”) са приели и Него Самия. Но ето че идва „Печатът на пророчествата” – Мохамед, комуто Бог непосредствено „низпослава” Своето Слово – Свещения Коран – и нещата се изменят още веднъж. Защото, за изненада на ентусиазмичните последователи на Пророка, образуващи новото „общество на верните” (умма), както израилтяните, така и християните отказват да се присъединят към това общество и под претекст, че остават верни на по-рано приетите от тях собствени откровения (които и мюсюлманите признават) всъщност разкриват своето същностно не-покорство. Най-накрая изконният антагонизъм на историята става ясен, стават ясни страните в него и започва тяхното противоборство (което и е „сюжетът” на тази последна – подир идването на Мохамед – част от световната история). В нейното течение това противоборство ще се разгорещява или ще утихва, за да достигне накрая до последния сблъсък между вече окончателно раз-обличилите се „хора на Бога” и „хора на противлението”. Начело на двете съобщества ще застанат тогава двата „скрити” дотогава в историческия свят есхатологични персонажа. Ал-Даджал („Лъжливият” или „Фалшивият”) Вожд – апокалиптичен служител на сатаната, окован през вековете на остров в Индийския океан – ще поведе след себе си всички, в които или същинска вяра никога не е имало, или тя е била само привидна, лицемерна (т. нар. „мунафикум”). Той ще се сблъска (шиитите посочват дори географския топос, в който това ще се случи – гр. Куфа в дн. Ирак) с „Имама ал-ка’им” – другия апокалиптичен персонаж – една от ипостасите на мюсюлманския Месия (на арабски „ал-Махди”), който има в преданията им чертите колкото на духовен водач-възстановител на изначалната чистота на вярата, толкова и на безупречно-справедлив управник. Имам ал-ка’им ще бъде убит от ал-Даджал, след което – когато всички маски вече ще са паднали, Бог ще се намеси, изпращайки от небесата вече „небесния Махди” и точно четиридесет дена (или, според други източници, години) след трагедията ще започне Последният Съд нас света. Това е в общи линии „сюжетът” на световната история в неговия ислямски прочит.

В зората на възникването на ислямската цивилизация – в нейната най-офанзивна фаза – тя се е усещала съвсем близо до финала на този „сюжет”, защото е имала чувството, че самата успешно съкрушавана съпротива на „народите” срещу окончателното Откровение, вече е разбулвала и ето – предстояло е напълно да снеме покривалото от тази тайна на противлението, като засвидетелства людете на Мохамед като истинските хора на Бога в този свят, като есхатологичния „остатък” от Авраамовия род и така разреши чрез тях „задачата” на световната история.

По-късно хронифициралите се войни с християнския свят, последвани и от задълбочаващото се вътрешно разцепление в „уммата” изтощават и отслабват това чувство – „апокалиптичната температура” на ислямската цивилизация пада и „мировата война” (пак казвам – за исляма тя има чертите на една война в най-буквалния смисъл на думата) преминава в състояние на многовековно „примирие” с чуждия свят, със „света на света”.

Какво в съвременната епоха довежда тогава до това прекъсване на „студения мир” и до новото, толкова обезпокоително за всички, повишаване на „апокалиптичната температура” на ислямския свят?

Следва да се отчете, че изглежда фактор много по-важен от постигнатото глобално политическо, икономическо и техническо превъзходство на евро-атлантическия свят (което безспорно се преживява от традиционалистите в света на исляма като унижение), изглежда е вървящият заедно с него от средата на ХХ в. задълбочаващ се секуларизъм на този свят. Това е важно да бъде забелязано, защото светът на исляма е с все още ниска „апокалиптична температура” практически до края на XIX в. (края на класическата „колониална епоха”), когато натискът на Европа се движи още от мотивите на едно универсализиране на „християнската” цивилизация. И напротив – по парадокс – показва едно почти взривно покачване тъкмо откъм средата на ХХ в., когато Европа не просто напълно снема религиозните мотиви от своята политика, старае се да се заяви като мулти-културна, но дори отказва да се идентифицира с християнските си корени. Ако в предходните векове земята и народите на „правоверните” са били обсаждани и притискани именно от „християни” (хора на Евангелието) или от „иудеи” (хора на Тората) – и следователно е изглеждало, че в света все още е в ход някаква „вътрешна война” между различните обявяващи се за „хора на Бога” люде, между хора, оспорващи си „войната на Бога” – днес именно поради тържеството на секуларизма много по-късно и много по-слабо засегнатата от неговия „експорт” ислямска цивилизация се вижда обсадена отвсякъде от откровено без-божни народи и значи, според ислямските теолози, мировата война се е приближила до своя апогей. Макар да не е обявена, предстои тя да се случи вече като предсказаната война между „ал-Даджал” и Месията. Но поради това всяка война в този свят и особено в ислямския свят бива днес осмисляна от ислямските водачи като „свещена война” на верните срещу съвкупността на неверните, на Божиите срещу без-божниците. Западните либерални политици често не си дават ясна сметка, че тъкмо проповядваната от тях „примирителна” идеология на „мултикултурализма” и „уважението към различните религиозни традиции” не може да снеме напрежението в съвместното живеене, тъй като самата пропаганда на „релативизма” и „търпимостта” е вече за ислямските теолози свидетелство за приближаващото се изкушение на атеизма. Съвременността значи е извикала мюсюлманите на вече безспорно, безусловно „свещена война”. А доколкото това е така крайно нужно е светът на исляма да бъде реформиран според изискванията на „апокалиптичната епоха”. Необходимо е – смятат ислямските консерватори – той да бъде взет в ръце от религиозно-политически водачи, способни да го поведат във времената на „последност”, осъзнаващи есхатологичния характер на днешната ситуация, зрящи я и затова провеждащи я от гледната точка на драматичния „кайрос”. Ако само допреди няколко десетилетия „правоверните” са могли да си позволят лукса да бъдат управлявани от племенните си и народностни „емири”, и „султани”, на които са оставили безгрижно да колаборират и се договарят със „света на света” (с християните и иудеите), занемарили са института на „халифата” (общото предстоятелство на всички „правоверни”), днес това вече не може да бъде търпяно. Ето как самата висока „апокалиптична температура” кара светът на исляма да се мобилизира и тези „прохладни”, потънали в меркантилен, „колаборационистки” дух със света на „откровилото се” безбожие управители да бъдат заменени с хора на по-високия дух. Именно повишилата се „апокалиптична температура” на света на исляма изтласква днес по неговите върхове политици-духовници – аятоласи, шейхове, които – изключително симптоматично – особено в драматични моменти, както бе във войната в Ирак, се обявяват за „Махди”. Нека бъде припомнен, ако щете, случаят с шиитския вожд отпреди десетина години Муктада Садр.

„Апокалиптичната температура” на съвременния иудаизъм

Иудейската апокалиптика още от далечните векове на Вавилонския плен е концентрирана в пророческата визия на Исайя и големите пророци (така както евреите я тълкуват и както те я съхраняват). Израил в тази пророческа визия е народът на Бога на земята, народът на Царството; народът, когото Бог е избрал, за да царства. Но тъкмо защото Бог е избрал Израиля, Той е и отделил този Свой народ – отделил го е от всичко в света, от всичко, принадлежащо на света. Ето защо също подир Плена Израил постоянно няма своя земя – земята е оставена до края, до настъпването на Царството, на „народите”. Нещо повече, Бог систематически „извежда” (и „изважда”) Своите люде от света – отделя ги: от земята на света, от родствата на света, от неговите „божества”, в предел – от неговите „истории”, от историята на света изобщо. „Израил” – това е народът, изведен от „народите”, сепариран от тяхната всепокриваща лицето на земята маса и съхраняван – така – в сепарираност от тях – като знак и свидетелство за чужеродността на свещеното присъствие в света.

Но поради това Израил е сред този свят „предизвикателство” за този свят, обектът на всеобщата и всегдашна враждебност, завист, подозрителност. „Израил” именно поради това, че е „народът на Бога”, „народът на Царството” е и „Мъж на скърби” (вж. Ис. 53:3). Бидейки мистически чувстван от всички като отделен от всички, Израил е и гонен от всички, чужд е на всички народи по един несравним с чуждостта на останалите народи помежду им, начин. Останалите народи именно пред лицето на Израил се усещат и единни, едно – като народи на земята, на „света”. Израил за всички тях е „не от тях”. Ето защо той, повтарям, именно поради това е в света, зрелището за света, предметът на стрелите, ненавистта и издевателството на света. И мистичен знак за неговата апокалиптична уникалност е тъкмо неговата неунищожимост, неговата озадачаваща враговете му неизтребимост в гоненията. Големият еврейски мислител Франц Розенцвайг си задава в началото на ХХ в. въпроса кой народ би упорствал толкова да остава себе си, при тази непреодолима ненавист на другите. Кой народ дори и неговите членове да биха го желали, просто не може да се дезидентифицира? Каква сила го удържа в положението му на „отделен”?

Има следователно някаква подлежаща на раз-криване в историята – бездънно-дълбока и безкрайно-значима за разбирането на света тайна в тази неизтребимост на Израиля като „отделен” от народите на земята – като пръснат сред тях изгнаник, носещ отечеството си само в самия себе си посред „отечествата” на народите. Именно тайната на този вечен, неизтребим изгнаник от света в света, носещ името „Израил”, е и тайната на световната история. Световната история се открива като изконна и непрекратима в нея война на света с Израил, на „земните народи” с „народа на Бога”. Може ли в тази война „светът”, „езиците” да сключат мир, да се примирят с Израил, след като и при най-силно желание от негова страна той е „другият” за тях? И все пак, не могат и да го победят. Може би тогава в тази война би трябвало да победи Израил? Но как това би могло да стане, след като той непрекъснато бива „побеждаван” и историята, от времето на Вавилонския плен представлява всъщност история на разсипването на Израиля, на неговото „разпръскване”, на неговото диа-спориране?

И ето тук е сърцето на апокалиптиката на иудаизма, съзряна от него в пророчествата на Исайя. Израил ще победи „народите” именно когато те окончателно турят ръце върху му, когато го свържат, качат го върху кладата на историята и го принесат „всесъжение”. Защото той именно затова и е оставен на „народите”, от които е отделен и на които е противопоставен, та като излеят те върху му цялата злоба на „земята”, в мига, в който го разтерзават да прозрат в лицето на „Мъжа на скърбите” неговата тайна. И като се потресат от нея, да паднат в подножието му и най-накрая да му се покорят. Да се струпат около планината Сион, на която го принасят „всесъжение” и лишили се най-накрай, поради безумието си от правото върху земята, да я получат сега обратно от ръката на Израил – от ръката на „народа на Царството”, който ще установи и ще раздаде мира Божий и ще легнат тогава в подножието на Сион вълкът заедно с агнето, а людете ще прековат мечовете си на орала (срв. Ис. 11:6 и Ис. 2:4).

Не е трудно да се забележи, че тази драматична и носена векове в дълбините на диаспората есхатология се изостря в съвременния свят. Поне от средата на ХХ век, а и до днес иудейството живее под знака на „Холокоста”, т. е. на извършилото се с Израил „всесъжение”. Именно благодарение на жертвата на еврейския народ, понесъл страданието на геноцида, „светът” най-сетне се е отърсил от себе си. В известен смисъл разтерзаният Израил, именно защото е бил (приел е да бъде) разтерзан, е победил света – победил го е чрез понасянето на жертвата си, победил е „войната” му и сега предстои най-сетне да наложи „мира” си. След геноцида, благодарение на геноцида, който затова иудейските съвременни мислители наричат „холокост” (жертва на всесъжение), Израил си е изкупил Сион и инсталирайки се на него вече става „съдия на света”.

Иудейството живее днес с това победно (или готово да победи) самочувствие. Живее в световно-историческия „сюжет” като намиращ се близо до края му. За иудейството съвременният свят е в решаващ есхатологически „пункт”, вижда се и се преживява върху „есхатологическия лъч” близо до неговия предел. И в този смисъл иудейството е днес доста по-силно исторически мотивирано от [пост]-християнския свят, живее с доста по-висока „апокалиптична температура” от него, с по-голям исторически интензитет.

Тайната на онова, заради което Израил е бил векове наред отделен, пръснат сред „народите” и отчужден от тях, му изглежда най-сетне е разкрита.

Не си ли заслужава да се замислим за въздействието на тази разлика в „апокалиптичните температури” на трите големи „авраамични” култури върху съвместното им съжителство в днешния глобален свят – да се опитаме да го „разчетем” и по този начин?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИндивид и организация
Следваща статияКрахът на Уолстрийт