0
877

Има ли „историческо” зло?

KYanakiev

Нека бъде забелязано, че всички по-значителни ерупции на злото в този свят – и особено в обществената сфера – винаги са ни предизвиквали да търсим (и което е по-важно – да намираме) за тях предпоставки, които лежат много, много по-далеч и по-дълбоко от самите тях в историята. Така например, написани са много солидни и правдиви книги, които показват по най-детайлен начин как трагически са се на­трупвали – от средата на XIX век до 30-те години на XX век, основите на зверския национализъм на Хитлер в Германия. Тези действително задълбочени и, повтарям, правдиви изследвания прозират как още т.нар. „либерален” или „хуманистичен на­ционализъм” от XIX век, тъкмо на германска почва (поради „историческите факто­ри”) е бил осъден да се трансформира в изолационисткия пруско-военно-юнкерски национализъм на Бисмарк, който постепенно и закономерно бива завладян от „на­ционализма на жизненото пространство” на Вилхелмова (вече) Германия – на свой ред преживял страшна катастрофа след Първата световна война, за да реактивира до пароксизъм в годините на незрялата Ваймарска република, и как всъщност нейният крах дава ход на неизбежно постъпателното навлизане в съзнанията на Хитлеровия националсоциализъм. По този начин въпросните изследвания с най-го­ляма обстоятелственост показват как година след година национализмът в Гер­мания е бил „произвеждан” от „историческите фактори”, та накрая да се „взриви” във волеизявленията и деянията на Хитлер и съратниците му.

В още по-голяма дълбочина историците намират корените на руския болшевизъм и на световния комунизъм изобщо.

Не е ли безспорно обаче, че ако по този начин „обясняваме” волеизявленията – и особено онези, които най-много ни травматизират – т.е. волеизявленията на злото, с това някак си и разтоварваме от отговорност за тях техните лични воле-изявители. В резултат на обясненията ни се появява и фасциниращо се ин­сталира пред нас един същински „идол” на историята, който чрез своите дълги вериги от фактори и обстоятелства „изпарява” вината на личната воля като такава. Да, внушава ни този идол – тези исторически дейци не просто дейст­ваха, те действително и желаеха онова, което направиха, но те не можеха да не желаят това, не можеха да не воле-изявяват по този именно начин, защото историята със своята трагична траектория „произведе” тези техни волеизя­вления. Не Хитлер, а историята на травматично „закъснелия германски национа­лизъм”, не Хитлер, а „базисната недъгавост на Ваймарската република”, не Хит­лер, а „драконовски-отмъстителният към Германия договор от Париж”, завършил Първата световна война, са „съвкупният” виновник за злодеянието на Хитлер. Волята на Хитлер е само проява на това зло, само случаен негов носител.

Разбира се, внушенията на този „идол на историята” са нещо, на което нашата съвест неизменно и съвсем спонтанно се съпротивлява. Ние не можем, не бихме могли да се съгласим да оправдаем волеизявленията към зло, които в края на кра­ищата винаги изхождат от своите автори, на основанието на това, че „исто­рическото развитие” ги е предопределило. От друга страна обаче, ние бихме се оказали действително в положението на крайно наивни и несъгласни с фактите люде, ако не вземем изобщо предвид „историческите фактори”, произвеждащи тези волеизявления на своите автори.

Следователно тук се изправяме пред драматичен проблем. Кое произвежда волеизявлението? И особено, кое произвежда волеизявлението към зло? История­та, историческите фактори ли (които са неотрицаеми) го произвеждат във воля­та на хората (и в такъв случай хората, които, да, волеизявяват, чисто и просто не си принадлежат), или все пак човекът, чиято без съмнение е волята, е онзи, който ги произвежда и с това дава реалност, реализира тези „исторически фактори”? Как да решим този въпрос? Защото той действително е изключително труден.

Нека си спомним онази прословута фраза на комунистическия функционер, с коя­то той се опитваше да обясни деянията на съратниците си: „Такова беше вре­мето”.

Какво казва всъщност тази фраза?

На първо място, ясно е, че тя не се опитва да отрече неотрицаемото – че деянията действително са били извършени и от тези именно хора са били извърше­ни. Тя дори отива още по-далеч, като заявява: да, ние не само направихме това, което направихме, но ние и желаехме това. Ние мразехме и убивахме онези, които мразехме и убивахме, ние се стремяхме към онова, към което се стремях­ме; така мразехме и така се стремяхме, това беше по наша воля. Защо обаче? Защото не можехме инак. Защото „такова беше времето”.

Следователно произнасящите въпросната фраза не искаха да бъдат просто освободени от обвиненията, че са субектите на своите волеизявления и деяния. Опирайки се обаче на един добре усвоен през годините радикален историцизъм, те искаха да заявят: ние не можехме да не бъдем субекти на тъкмо такива волеи­зявления и тъкмо такива деяния; ние не можехме да нямаме именно тази воля и само тази воля.

Всъщност това е базисното убеждение на радикалния истори­цизъм: аз (по принцип) не си принадлежа –не принадлежа на себе си заедно със своя разум и своята (свободна от принуда) воля – аз принадлежа, заедно с тях, на „историята”, а последната никога, в никое време не е прозрачна за разума, ние никога не можем да гледаме от нейния хоризонт, от нейния край, който едва може да освети в пълнота пределния смисъл и характер на онова в нея, което от ограничената перспектива на „своето време” изглежда по съвсем различен начин.

От локализираността ни в историята, в която живяхме – казва ни се тук – това, което желаехме, се виждаше от нас като „желателно”, виждаше се като оправдано. Поради тази причина ние го желаехме, ние го и (убедено) правихме. Да, съдът на историята дойде по-късно. Той дойде обаче и освети нещо, което ние тогава не можехме да виждаме. Следователно, да – ние не можем да отка­жем да понесем последиците от осветяването на нашите тогавашни волеизя­вления от историята, но не искайте от нас да носим и отговорността за тях. Едва сега се освети техният истински характер, едва сега всичко започна да се вижда като небивало, като зло, престъпно. Историята винаги произнася своя съд post factum. При това винаги го произнася, след като е изтекла и давност­та. Вината се носи от „историята” – тя е „виновникът“, причината за волеизявленията на различните субекти в себе си. И не че в нея аз не съм желал онова, което съм желал, но „виновникът” за това, което аз съм желал, е все пак „историята”, а не аз. Ето защо, поради тази „вина” именно, аз днес нося последствията от тогавашните си волеизявления (сиреч, страдам поради тях), но не нося отговорността за тях.

Никак не е трудно да се забележи, че при подобно виждане на човешката ситуация – тоталната потопеност на човека в „историята” – всяка вина се превръща в трагическа. Човекът не е свободен по отношение на злото, но всички, буквално всички, които са волеизявили зло в обществената сфера, са своеобраз­ни „Едиповци” – стават „Едиповци”, които може и да бъдат принудени да дадат да избодат очите им за онова, което са сторили, но никога няма да се съгласят да понесат отговорността, че със своята и по своята воля са го сторили. За­щото те не си принадлежат.

Точно както у Едип, и техният разум, и тяхната воля не са и не могат да бъдат транспарантни за истината си. Те се осветяват винаги от една, тъй да се каже, ограничена светлина и там, където са осветявани от нея, те виждат оно­ва, което виждат, желаят онова, което желаят, и се съпротивляват на онова, което не желаят. Уви, по-късно се оказва, че те не е трябвало това да виждат, не е трябвало това да желаят и не е бивало на това да се съпротивляват. Но – казват те – всички ние, хората, сме като Едип. Нали Едип напълно свободно е пожелал да напусне дома, в който отраснал, и така сложил началото на своите престъпления – сам го сложил. Но нима е можел Едип да не желае това, което е пожелал? Нали във „времето”, когато го пожелал, той вече е бил осведомен, че е прокълнат да убие баща си и да се ожени за майка си, но не е знаел, че онези, които напуска (именно за да избегне престъплението), не са баща му и майка му. Напротив, знаел е, че са. Да, Едип напълно свободно е пожелал да влезе в единоборство с Лай и така е убил баща си. Но нима е можел Едип да не пожелае това, което пожелал? Тогава, когато го е пожелал, той е знаел, че е вече далеч от дома си и че един човек по недопустим начин го предизвиква, но не е знаел, че е пред прага на истинския си бащин дом и предизвикалият го е баща му.

Да, Едип напълно свободно е приел благодарната ръка на вдовстващата цари­ца на Тива, която малко преди това е освободил от Сфинкса. Но нима е можел Едип да реши да я откаже. По времето, която я приел, той е знаел, че това е благодарната царица на избавения от него град, която му предлага ложето си (и като го приема, Едип окончателно се спасява от зловещото предсказание за кръвосмешението), и не е знаел, че това е майка му.

По-късно от стоварилото се бедствие и разследването на причините му се разбира, че онази, за която Едип се е оженил, е тъкмо неговата майка, че онзи, чието предизвикателство е приел и убил, е точно неговият баща, а онези, които е напуснал, за да стигне дотук, са само неговите осиновители. И значи той, Едип, е действително кръвосмесител и убиец на баща си, че всичко това той е сторил по своя воля. Но се разбира също, че сам той – с волята си –е принад­лежал през всичкото това време на разгръщането на съдбата си, че тя, тя е виновницата, както за неговото желание да напусне дома на детството си, така и за това да приеме предизвикателството на Лай и ръката на Йокаста. От позицията на собствения му живот всичко това не се е виждало и той е бил убеден, че „вината” за желанията и действията му е просто той сам и че те са праведни. От позицията на края, на края на „историята” му се вижда сега, че „вина” за всичко е съдбата на тази „история” – че неговите желания и действия поначало принадлежат ней и че, значи, той заедно с волята си, която, да – сама определя исканото и неисканото от нея – не си принадлежи.

Ето защо Едип понася последствието от това, че е убиец и кръвосмесител (какъвто е в действителност), но не носи, не може да носи отговорност за собствената си воля и постъпки, на които не е, както се вижда, „виновник”.

И ето, доколкото всички ние сме исторически същества, доколкото всички ние желаем и волеизявяваме в историята, казват ни тези хора, всички ние по съ­щество сме Едиповци.

И тогава пред нас отново, с нов драматизъм застава въпросът на християн­ството: какво означава това, че сме свободни от принуда (че онтологически волята ни е свободна, автономно определяща се и е „вина” – αἰτία – за своите изявления), но не сме свободни от злото?

Дали това означава само, че осъзнавайки злото като зло, ние не можем да му противостоим (или поне не можем да не го пожелаваме), или обаче и това, че ние не го съзнаваме и не можем да го съзнаваме като зло и в този именно смисъл волята ни не е свободна по отношение на него? Защото не си принадлежим в знанието, във волята си, които „се произвеждат” за нас исторически?

На този каверзен въпрос аз няма да се наема да отговарям изчерпателно в краткия текст тук. Ще обърна внимание обаче на удивителния факт, че Едип сам избожда очите си след „вдигането на завесата” на трагедията му. Поема отговорността, не я стоварва на „съдбата” си. Защо ли?

 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕвропа и Русия на 9 май 2015 г.
Следваща статияМежду влиянията и корените