Разговор на Лора Трайкова с Кирил Станков – режисьор и сценарист на премиерния български филм „Джулай”.

Когато прочетох анотацията на „Джулай”, изтръпнах, че ни очаква чисто и просто „Кецове” в женски вариант. Не стига, че държавните субсидии все не са достатъчни, но да разпределят от тях за два филма на една и съща тема, ми се стори повече от ненужно. Но след като изгледах дебюта в игралното кино на режисьора Кирил Станков си отдъхнах. Филмът не е негативен образ на „Кецове”, макар също да изпраща героите си (три жени, за разлика от предимно мъжката компания в също дебютния режисьорски проект на Валери Йорданов и Иван Владимиров) на морския бряг по следите на изгубените мечти и като реакция на смазващата ги действителност.

Кирил Станков е не само режисьор, но и сценарист на „Джулай”. Ако се затруднявате да се сетите кой е той, това е защото повече от десет години Станков живее в Израел, където завършва факултета по изкуствата в Университета на Тел Авив и снима няколко документални филма и късометражни игрални. Един от документалните, „Фелафел – Българско сирене”, получава първа награда на Израелската телевизия, награда за сценарий на фонда „Африка-Израел” и участва в няколко кинофестивала. Той разглежда емиграцията чрез историята на режисьора и неговото семейство и приятели.

От 2003 г. Кирил Станков живее и работи в България и Канада, а от 2006 г. насам започва да реализира идеята си за „Джулай”. Очевидно сам взел решение да се прибере у дома, той се опитва да го осмисли чрез историята във филма. След дълъг престой в чужбина, първото, което залива човек тук, е разочарованието. В общество с подменени ценности, където по-силният изяжда по-слабия в борбата за „първоначалното натрупване на капитала”, много хора не могат да намерят своето място. Разочарованието е добра отправна точка за сценарий – в много случаи то може да доведе до тотална самоизолация и саморазрушение. Но в „Джулай” Касиел Ноа Ашер в ролята на завърналата се у дома емигрантка казва, че се ядосва на случващото се около нея и реагира, значи, не се е предала. И това наистина е така. И в това е едно от зрънцата надежда в тази иначе потискаща в много отношения история.

Безрадостност и запуснатост лъхат от черноморското селце Крапец, където трите главни героини – Джу (великолепно силова и без суета занемарена външно Параскева Джукелова), Дана (кротка, но реагираща остро, когато се налага Касиел Ноа Ашер) и по-младата от тях Лили (най-пасивна на пръв поглед, но също таяща в себе си заряд за избухване Яна Титова) търсят онова усещане за свобода и безкраен купон около огъня на плажа на Джулай морнинг. Сценарият ги вкарва малко изкуствено в сериозен конфликт с местни мутри, в следствие на което всички мъже наоколо, иначе много приятелски настроени, се покриват. С изключение на местния Мунчо. На трите мъжки момичета им остава или да подвият опашки и да оставят зрителя двойно по-смазан заради примирението им, или да вземат нещата в свои ръце, като същински разбеснели се героини на Тарантино.

От началото на 90-те години насам българското кино търси себе си, докато се опитва да се справи с новите условия, в които му се налага да функционира. То ту прави няколко крачки напред, ту се връща назад, залита встрани, но отбелязва явен прогрес, за което свидетелстват не само участията на все повече заглавия по международните форуми, но и постепенното завръщане на зрителите в кината, когато „дават” български филм, както и все повечето телевизионни сериали. Всички, които обаче продължават да мрънкат отстрани, че филмите ни не приличат на това или онова друго световно кино (и макар в много отношения да са прави), би трябвало да си дадат сметка за едно – за да има стабилни положителни резултати в едно толкова комплексно, скъпо, непрекъснато модернизиращо се и екипно изкуство като киното, е необходимо време и активно постоянство. И дори да прозвучи твърде формално – усвояване на успешните чужди практики и прилагането им в национални рамки.

Харесах „Джулай”, защото в него открих резултати именно от такъв процес. Филмът лежи на разработен от край до край сценарий. Нищо че някои сцени и сюжетни линии страдат от буквализъм, а някои реплики звучат декларативно. Въпреки това нещата ми изглеждат по-неподправени и истински, отколкото в „Кецове”, където чудесните актьори се отдадоха на къде успешни, къде банални импровизации, когато стигнаха морския бряг. В „Джулай” също не се случва кой знае какво, но има постоянно движение, напред и един към друг – защото хората, с които си, са най-важни. А скелето на сценария е дало достатъчно сигурна опора на трите актриси да го изпълнят с таланта си, на Рали Ралчев да го заснеме през обектив – поетичен на моменти или накъсано документиращ като хроникьор в други, и на автора на саундтрака – Васко Кръпката, да го илюстрира с мекотата на китарата и жаждата за свобода в гласа си.

Поставяте трите жени в центъра на историята, което превръща „Джулай” в една много женска история. В новото българско кино обаче жената присъства в повечето случаи като някаква функция на главния герой. А тук женските персонажи някак си се справят с всичко сами.

Кирил Станков: Точно затова го и направих. Наистина, има подобна тенденция, макар че в няколко филма женското присъствие е впечатляващо, като, да речем, силната роля на Параскева Джукелова в „Изпепеляване”. Избрах жени, отчасти защото историята на всяка от тях е базирана на действителни мои приятели и познати. Освен това мисля, че българското общество е все още малко мачистко, а според мен жените са по-разумният, уравновесен и миролюбив пол. В драматургично отношение има нещо интересно в отношенията между три жени, още повече едната от тях е по-млада. А и в ситуацията, в която за съжаление се намира България, според мен по-трудно се справят именно жени като героините ми, които са сами.

От анотацията си представях, че историята ще е само тежка и мрачна, че ще ни доведе до някакъв песимистичен финал, но всъщност той е по някакъв начин оптимистичен.

Финалът  оставя зрителя с усмивка, но не съм сигурен, че е оптимистичен. „Джулай” не може да се нарече комедия, но не е и кой знае каква тежка драма. Много трудно един филм може да е тъжен, когато в него има пътуване, защото пътят отваря душите на хората в различни измерения. Но не мисля, че има и прекалена доза оптимизъм, каквато вие сте видели.

А вие къде откривате надежда в действителността ни тогава?

По принцип съм оптимист, макар че при това, което се случва в момента в България, ми е много трудно да бъда такъв.

Въпреки всичко, вие сте учил и работил дълго време в Израел, а сега окончателно сте тук. Какво кара човек, който се формира в два свята, да избере единия? Вие чувствате ли се „помежду”?

Понякога – да. Доста години живях в Израел и го чувствам като втора родина. Разбира се и там съм имал всички проблеми, които имам и тук, но в края на краищата доста неща определят коя е родината. Можеш да си направиш втора родина, ако искаш, но при положение, че повечето ми приятели и роднини са тук, изборът не е толкова труден. С други думи, това донякъде е въпрос на предопределеност. Човек може да скита до едно време.

А хората около нас са най-важни.

Да. А и в България има прекрасни неща. Духът на близките ти хора, например. Освен това в много отношения тук има далеч повече свобода, отколкото в страните от т.нар. капиталистически свят. Има място за нови неща, за изблици на идеи и желание за реализиране на проекти.

След документалните филми защо навлязохте и в игралното кино, и то точно с тази история? Разкажете ни за пътя на проекта от идеята до реализацията му.

Кандидатствал съм за игрални проекти и в Израел и имам реализирани два късометражни. Документалното кино е страшно приятно, защото трудно можеш да манипулираш действителността. Удоволствието от добре направения документален филм идва, ако успееш да уловиш историята, която си искал да разкажеш, без да й влияеш. Ако го пречупиш през своята гледна точка за историята, той става по-малко или повече игрален.

Мисля, че е абсолютно естествено за всеки режисьор да мечтае да влезе и в игралното кино. Там от сценария, през създаването на картината, заснемането, до монтажа – всичко се извайва от нулата. А това е голямо предизвикателство. У нас един проект се придвижва трудно, защото събирането на бюджета става бавно и субсидиите са малки. Разбира се, ако ги нямаше НФЦ и тези субсидии, съвсем нямаше да има филми. Надявам се да има повече на брой филми и най-вече да няма опити да бъдат съкратени или спрени напълно парите за кино… Не мога да не съм безкрайно благодарен на НФЦ и хората там за това, че ми дадоха този шанс.

През 2005 г. започнах да пиша сценария, през 2008 г. бях на сценарен уъркшоп на фестивала в Сараево по програма „Медиа”. Снимките бяха през 2011 г. Не е лесно да се прави кино в България, но пък е много приятно. Имаме невероятни професионалисти в екипите и невероятни актьори!

Отношенията между хората в България са по-неформални и работата тече на този принцип. Продуцентите от „Гала Филм” Галина Тонева и Кирил Кирилов приеха идеята ми с много голям ентусиазъм. Може би именно заради трудностите успяхме да постигнем много ползотворна атмосфера – те ни сплотиха и в сработването помежду ни всеки даде най-доброто от себе си. Имахме много интензивен и физически, и психически тежък снимачен период. Теренът беше труден, защото ние наистина снимахме по местата, на които се развива действието във филма. Това беше свързано с много пътуване, местене и търчане по скали и пещери. Но когато всичко свърши, човек запомня само хубавото.

Споменахте субсидиите, които се отпускат у нас за кино. Вие можете да направите съпоставка с Израел в това отношение. Тази година гост на София Филм Фест беше директорът на Израелския филмов фонд Катриел Шори, който разказа за много ефективни начини, по които те подпомагат местната индустрия.

Когато кандидатствах в Израел, и там държавните субсидии бяха оскъдни. Правителството обаче задължи всички фирми, които по някакъв начин са свързани с киното и телевизията, да отделят средства за подпомагане на израелското кино. Образованието също е на много високо ниво. И в последните 10 години се появиха някои забележителни заглавия, а когато това започне да се случва, когато те тръгнат по фестивали и публиката у дома ги гледа, хората започват да разбират, че има и икономически смисъл да се инвестира в киното.

Не ми е ясно защо има такова негативно отношение у нас към родното кино. Чета по форуми как хората споделят, че щом филмът е български, не става за гледане. Според мен през последните няколко години се появиха невероятно хубави български филми, а аз гледам всичко, което се прави. Дали прекалено се американизирахме, дали търсим само развлечение, екшън и 3d…

Но има филми, направени и само за забавление. „Мисия Лондон”, например, е един такъв много качествено направен и касово успешен филм.

Да. Но по презумпция щом филмът е български, той не става. Може би някъде там, в началото на 90-те години, е имало спад. Не можем да се сравняваме с мащабното европейско или американско кино, нито да правим „Недосегаемите”, например, макар че вече чужди екипи снимат подобни филми у нас. Според мен всички, които бяха представени на последната Златна роза, заслужават да бъдат гледани от голям брой хора.

Какво бихте взели от чуждия опит и бихте опитала да приложите в кинопроизводството у нас?

Струва ми се, че тук ни липсва малко конформизъм от гледна точка на самия процес, макар че не говоря генерално за всички участници в него. Може би прекалено разчитаме на импровизацията в цялостния процес. Разбира се, аз също бях много склонен към импровизация и на места мисля, че се получи. Но иначе мисля, че процесът на правене на киното тук тече на много високо ниво – екипите ни са стабилно подготвени, имат опит и добро техническо ниво. Да не говорим, че в България работят двама от най-добрите европейски оператори. С Рали Ралчев – и като оператор, и като човек – беше невероятно удоволствие да се работи .

Защо се спряхте точно на комбинацията Параскева Джукелова, Касиел Ноа Ашер и Яна Титова?

Много прекрасни актриси минаха на кастинг и накрая изборът беше наистина труден. Но той е в голяма степен въпрос на усещане, защото в главата си имаш идея, макар че  не може да бъде възпроизведена стопроцентово, защото всеки актьор носи нещо от себе си. И затова търсиш златната среда. Малко преди снимките правихме сухи тренировки с трите и се получи добра химия между тях, която, мисля, се вижда и на екрана.

А вие какви филми харесвате, какви са вашите влияния като режисьор?

Ако ви кажа, ще прозвучи смешно, защото във филма те въобще не се усещат. Михаел Ханеке, например, е невероятно впечатляващ режисьор. Харесвам европейско арт кино, което по принцип има по-малко зрители. Аз обаче се стремях да направя филм, който е приятен за публиката, има какво да й разкаже и може да я задържи пред екрана за 90 минути.

Нещо ново замисляте ли?

Правя монтажа на един документален филм, който се надявам да довърша до края на годината. Той е за любов и за ракия.

Значи нашенска история. А има ли хепиенд?

Да. Щом има ракия, има и хепиенд.

При любовта не е толкова сигурно.

Не, не е. Според мен ще бъде весел и оптимистичен филм. Имам идея и за игрален сценарий, но той има нужда от време. Българското кино има нужда от подкрепа от страна на зрителя и на държавата, за което обаче трябва да се отблагодарява с хубави филми.