0
212

Името на милостта

Размисъл върху “Мария” на Деян Енев. О(т)звучавания IV

деян409

Авторът на “Мария” е далеч от намерението да съди своите персонажи, но той държи да посочи към името на милостта, което превъзхожда далеч различните имена на надеждата, с която живеят героите му.

„Същността на ОТЧАЯНИЕТО е загубата на надеждата, на очакването да се достигне божествената вечност.“
архим. Софроний Сахаров [1]

мария2Нужно ли е нещо повече от това – просто да се живее? Животът не е ли достатъчно предизвикателство сам по себе си, за да мечтаем за повече от привилегията да го изживеем – такъв, какъвто се разгръща пред нас – ден по ден, случка след случка? Така със сигурност могат да изглеждат нещата, когато си млад – пълен с енергия и готов за приключения – каквито дойдат, но за чието случване допринасяш и ти. По подобен начин вижда живота героят разказвач от историята в “Следващата врата”, когато е на двайсет и две. Поглеждайки ретроспективно към някогашната любовна авантюра с учителката по химия от Шумен Мариана, дошла “за някакви езикови курсове” в София, той постепенно ще си даде сметка не само за “най-хубавото на тази възраст” (става дума тъкмо за жизнената енергия, с която човек никога вече няма да разполага в такава степен[2]), но и за нещо друго: че нещата в живота не се разгръщат само “линейно”, еднопосочно; че от изживяното тръгват нишки, които ще напомнят за себе си след години и ще покажат, че “следващата врата” може да се окаже някоя предишна.

Когато – на почти същата възраст – Иван Карамазов, известният персонаж от романа “Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски “ разговаря с Альоша и му казва, че иска да живее; че обича да живее “с вътрешността си, с утробата си”; че изпитва “екзалтирана и неприлична може би жажда за живот”, още по-младият от него манастирски послушник му отговаря, че, според него, “всички в света трябва да обикнат преди всичко живота”; че човек трябва първо да го обикне,“преди логиката”, и само тогава ще разбере смисъла му, което значи, че Иван е свършил “половината от работата”, остава му да “се постарае” за втората половина и ще бъде спасен[3]. И в разказите на Деян Енев като цяло животът е цèнен първо защото е живот. Тази ценност на живота се разпростира не само върху хората и техния свят, но и върху животните, върху всичко сътворено. Ако останем само в рамките на сборника “Мария”[4], вероятно е първо да ни дойде наум разказът “Щурецът”, който свидетелства красноречиво за това наблюдение: когато на финала му Лудия Макс, изписан от психиатричната болница в Курило поради изчерпания й капацитет, е пребит от полицаите, охраняващи един протест, и се озовава, подпрян “милостиво”, до някаква стена в столичния град, последната “все по-голяма и тревожна мисъл”, която го обзема, е, че неговият “домашен щурец” ще “пукне” от глад, защото няма да има кой да се погрижи за него в болницата. Дали този щурец е само във въображението на Лудия Макс, или не, това в случая няма особено значение – същественото е, че и животът на щуреца е важен – не само този на Лудия Макс, на лудия Венци, на доктор Делибалтов, на протестиращите столичани и на полицаите, които охраняват политиците от народната любов. Всеки живот е важен.

Какво е тогава това нещо “в повече”, откъдето тръгнахме, този смисъл, стигащ отвъд максимата “просто да (си) живея живота”, онази “втора половина от работата”, за която не само Иван Карамазов, но и персонажите на Д. Енев трябва да се постараят, без да бъдат непременно “философи” по душа като голяма част от героите на Достоевски? Нека да отбележа като начало, че при мнозина от Деяненевите персонажи забелязваме някаква трайна надежда – споделена по-ясно или по-“приглушено”, често конкретизирана в дълго лелеяна мечта, живееща някъде в дълбоките “води” на човешкото сърце. Като надеждата на Неделя, майката на гангстера с прякор Булдога, синът й Бенко да се задоми най-после, да си вземе някое свястно момиче, защо не например онова Миме, което е “остана[ло] стара мома заради [него] и сега пее в църковния хор”? (“Сватбата”); или като надеждата на замръзналия в запустелия и превърнал се в свърталище на “пропаднали типове” квартален параклис клошар – “арестуван” посмъртно и обискиран от полицая Юри, който открива в празния му, разпадащ се портфейл листче с трогателните думи: “Господин Слънчице, моля ти се” (и в този случай надеждата, в своята предполагаема “елементарност”, не би могла да бъде сведена с лека ръка до простото оцеляване). Не се забравя лесно и историята на Зорница от “Кукла на конци” – нейната надежда е “облечена” в конкретна мечта, обвързана със съдбите на “спътниците” й с изразителните имена Тиберий и Белинда, които тя учи на френски, защото преподавателката й във ВИТИЗ й е казала, че с куклите човек може да се разбере най-добре на този език; Зорница се надява да намери достойно занимание за себе си и за тях, отчитащо образованието й и любовта й към куклите, започнала още в детските й години. И така нататък, и така нататък.

Отвъд отделността на всички възможни примери от тези и други разкази общото в същността на надеждата на Деянеевите герои може да бъде определено така: тя е надежда за пълноценен живот, както и за достоен завършек на живота, който да е удовлетворителен за човешкото сърце. Тук ще използвам случая да се върна към предходното антологично издание на творби от същия автор, появило се през 2009 г. със заглавието “Всички на носа на гемията”. В тамошната подборка се намира разказът “Телескопът”, в който четем следните разсъждения на героя повествовател с име Георги, преживяващ смъртта, опелото и погребването на своя баща – по професия астроном, по престиж “доайен на астрономите в България”, а иначе природоверец (ако използвам една сполучливо намерена квалификация на Честъртън): “Това ли представлява животът на човека – помисли си Георги (мислите на Георги текат, докато “попът продължа[ва] да чете от окапания с восък требник”, б. м., К. М.). Та представата за баща му, всичко онова, което представляваше баща му за него, не свършваше с това тяло в ковчега. Даже напротив, тялото просто подчертаваше онова, другото, което сега се виждаше много по-отчетливо – сякаш го гледаше през телескоп.”[5]

Очевидно имаме работа с по-цялостен и единен образ на надеждата, отколкото може да ни се е сторило. Много от героите в разказите на Деян Енев се надяват, че животът не е само “това”, което се вижда на пръв поглед (или при бърз прочит). Че има повече. Когато тази тяхна надежда твърде дълго не става реалност, а се превръща в поредица от илюзии, търпящи крах и подслаждащи “иначе твърде суровия обикновен делник”[6]; когато от мечтата поникне отровният й, уродлив и подигравателно подсмихващ се двойник[7] (например в споменатия разказ “Кукла на конци”, в “Бялата лястовица” и “Коко”; характерен пример в това отношение ни дават също разказите “Лодката” и “Лястовицата” от сборника “Внукът на Хемингуей”[8]), тогава сякаш пред персонажите на Д. Енев се очертават два пътя – пътят на циничното отношение към живота[9], и другият път, който води към “Господи, помилуй” (а що се отнася до създателя на тези персонажи – и до християнските му разкази[10]). Няма как да се излезе и на двата пътя обаче, ако не се мине, поне за момент, през разказа “Мария”, неслучайно сложен като своеобразен “пролог” на сборника (добра интуиция на съставителя Светлозар Игов!).

Смятам, че ситуацията в “Мария” разпределя “ролите” между автор, персонажи и читатели в сборника по следния начин: седналата на пейката в градския парк Мария принадлежи на онова благодатно измерение на действителността, без което автор с чувствителното сърце на Деян Енев отдавна би последвал бунтовния жест на Иван с връщането на Бога на “входния билет” за един очевидно нехармоничен свят, изпълнен със страдания. На пейката срещу Мария можем да си представим да “присядат” за малко или за повече не само човекът със силното главоболие или скараните момче и момиче (да не забравяме впрочем и за гълъбите, които тя храни), но и останалите Деяненеви персонажи – споменати и неспоменати досега, от този, а и от други негови сборници. Майката и момченцето й, прекосяващи парка след поройния дъжд, на който преди това Мария се радва по детски, оставяйки се да я мокри цялата, “сочат” към нас, читателите, раздвоени между детския и възрастния поглед, между вярата и неверието, между доверието и усъмняването. Там някъде, по-близо до момченцето, отколкото до майка му, трябва да се намира и самият автор на сборника. Мисля все пак, че е по-близо до момченцето, а не до майка му, защото той вярва безусловно, като него, че следите от присъствието на Мария на пейката не са въображаеми. Вярва, че чудото с постоянно излъчващите се от това благодатно измерение на действителността “лъчи” са предназначени за всички хора, населяващи света на книгите му, добри и лоши, грешници и светци, разбойници и каещи се разбойници и на първо място – за самия него. И че съществената граница между едните и другите минава през въпроса дали те ще си дадат сметка за тези благодатни лъчи, дали ще благодарят някога за тях и ще се оставят да бъдат помил(у)вани; дали очите им ще се отворят и сърцата им ще трепнат в почуда и възторг; дали ще пожелаят да тръгнат към промяната…

Авторът на “Мария” е далеч от намерението да съди своите персонажи, защото тогава би трябвало да осъди първо себе си. Но той държи да посочи към името на милостта, което превъзхожда далеч различните имена на надеждата, с която живеят героите му, дори най-благородните и романтичните сред тях. Защото знае, че да се потопиш в лъчите на един милостив, благодатен и радостен поглед към теб и към другите, поглед благ дори към неблагодарните и към злите (ср. Лука 6:35), прави така, че и сам ти да пожелаеш да бъдеш благ, да не съдиш “чуждия слуга” (виж Римл. 14:4 ) и да живееш в онази сърдечна простота, която характеризира смирения човек. Не просто да (си) живееш (живота), а да живееш просто, което са две различни неща. Само когато започне да се случва второто, има как да се случи и преходът от живеенето като “даденост” към живота като дар, от случайността – към промисъла, от това, което ми “се полага” или “дължи” “по подразбиране”, към онова, което ми подарено незаслужено, по благодат. Затова мисля, че разказът “Мария”, заедно с едноименния сборник на Деян Енев, би могъл да помогне на читателя в (по)стигането на сърцевината на живота, “отвъд” или, по-точно казано, от която да се живее е просто, понеже си се приближил до самия източник на живота – Бога, стигнал си там, където временният наш земен живот влиза в досег с непреходния, вечния, за да се преобрази и да се “изтече” в него (ср. Йоан 4:14)[11]. Или, както го е изразил поетично един читател на книгата, малко след като бе вкусил от нея и от зеленината на оцелялото все още недалече от дома му безблоково пространство, увенчавано често на върха си с просторна гледка сутрин и с великолепни облаци при залез слънце:

*   *   *

Не стига просто да живея –
така животът се изтърква
и всеки ден е само кръпка
на излинялата му дреха.

Но ако гмурнал се дълбоко
очи отворя и прогледам,
солта му ще усетя – строга
и милостива едновременно.

И ще изплувам в простотата.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор e на книгите “Стихотворения” (1991), “Тихи трипове” (1998), “Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта” (2006; с версия на френски език от 2011), “Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти” (2007), “Християнство и идентичност” (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата “Вяра и литература” във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация “Кацаров”, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на “Академичния кръг по сравнително литературознание” (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

 


[1] Софроний (архим). Писма до Русия. Прев. от руски В. Дякова. С., Омофор, 2015, 206.

[2] И “разходването” на която, в крайна сметка, се оказва, “по неизбежност” безогледно, безотговорно.

[3] Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в десет тома. Том девети. Братя Карамазови. Прев. от руски Д. Подвързачов и С. Андреев. С., Народна култура, 1960, 279–281.

[4] Енев, Деян. Мария. 55 разказа и 2 новели. Подбор и послеслов Св. Игов. С., Рива, 2016.

[5] Енев, Деян. Всички на носа на гемията. Избрани разкази. С., Сиела, 2009, 273.

[6] По думите на героя разказвач от “Моят Великден”, разказ, също включен в сборника “Всички на носа на гемията”, цит. съч., 19.

[7] В добрия случай от мечтата остава нещо съществено, за което персонажите си дават сметка и са благодарни: тя не се е “загубила” изцяло с времeто, нито се е обезсмислила напълно. Ср. напр. “съдбата” на следната метафора, задаваща перспективата на случващото се в разказа “Писмо до Камелия” – в началото на историята тя звучи така: “Далечните сребърни планини, които гледахме в младостта си, отблизо се оказаха железни скали”, а в края й “останалото” от нея се е побрало в следната констатация: “Добре, че са твоите разкази за нашия живот (става дума за жената на героя разказвач, б. м., К. М.). Когато ги слушам, наистина започвам да си мисля, че не всичко е желязно в живота ни. Че има и нещо сребърно. От онова сребро, което видяхме в далечината преди 22 години.”

[8] Виж Енев, Деян. Внукът на Хемингуей. С., Сиела, 2013, 40–41 и 50–51.

[9] То е формулирано най-кратко и изразително от преквалифициралия се набързо в кръчмар клоун от разказа “Цирк “България”, който на тревожните думи на своя някогашен колега и най-добър дресьор на лъвове в България за предстоящата смърт на това изкуство в нашата страна, отговаря “с жестоката си клоунска усмивка”: “На кого му дреме. […] Кого го брига? И аз бях най-добрият клоун. И какво от това.”

[10] Тук оставям настрана разглеждането на един трети възможен път – към утопичното мислене и вярване, мисля, че на него трябва да се отдели по-специално внимание. Ще отбележа само, че творчеството на Д. Енев като цяло все повече и все по-основателно затваря достъпа към света на утопията.

[11] И тогава най-логичното, най-естественото е да продължиш с прочита на “Християнски(те) разкази”.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).
Предишна статияТранскрипция на очакването
Следваща статияПренареждане