Имитация на кошмар

Разказът „Разтопеният град“, който публикуваме, е част от сборника „Имитация на кошмар“ от Ана Бландиана, в превод на Румяна Л. Станчева, 2020 г., изд. „Панорама“.

„Бленувам за момента, когато няма повече да съм задължена нито от силните да бъда за, нито от съвестта си да бъда против, когато ще мога да си позволя върховната свобода на безразличието“, казва световноизвестната румънска писателка Ана Бландиана (род. 1942 г.). Носителката от 1982 г. на Наградата Хердер, член днес на Поетическата академия Стефан Маларме, на Европейската академия за поезия, на Световната академия за поезия на UNESCO, е позната с поезията си, с есета и един роман, както и с два сборника с разкази, публикувани през 70-те и 80-те години. В разказите ставаме свидетели на апокалиптични кошмари и на сатирико-фантастични сюжети, които иносказателно отхвърлят обществото без изход.

След 1989 г. Ана Бландиана е един от създателите на активно гражданско общество в Румъния, като първи председател на организацията „Граждански алианс“. Създава, заедно със съпруга си, писателя Ромулус Русан, Мемориала на жертвите на комунизма в Сигед. Така един зловещ затвор е превърнат в музей и център за исторически изследвания на близкото минало.

На български от Ана Бландиана са издадени, в превод на Румяна Л. Станчева: „Сън в съня“, Библиотека „Поетичен глобус“, 1986; романа „Чекмеджето с аплодисменти“, Библиотека „Писатели-дисиденти“, 1999; „Коридори с огледала“, поезия и есета, 2005 – Награда за превод от Съюза на преводачите в България; „Отлив на смисъла. Нови стихотворения“, 2010.

„Имитация на кошмар“, Ана Бландиана, изд. „Панорама“, 2020 г., превод от румънски Румяна Л. Станчева

РАЗТОПЕНИЯТ ГРАД

(Лято)

Някои хора, ако правят крачка, ако отхапват ябълка, наистина правят тези движения, изживяват ги и остаряват с всяко от тях, дните на един месец за тях са един месец, една нощ е една нощ и една секунда – една секунда. За мен времето услужливо тече малко встрани, хлъзгаво и безразлично, лишено от желание да ме владее и трудно или невъзможно да бъде овладяно. Движа се, говоря, напредвам като в гладка пара, която заобля контурите, изпилява ръбовете, оставя всичко да се плъзга, да се носи неопределено, при което се нуждая от мъчително напрягане на вниманието, за да сграбча някой миг и да го насиля да се настани в живота ми. Рядко ми се случва… По правило времето ми се изплъзва и аз му се изплъзвам, взаимно не си принадлежим. Не остарявам.

Това, което прилича на късмет обаче, е само продължителен сън, прекъсван от съновидения и събуждания, които толкова си приличат едни на други, толкова са неразличими помежду си, та самият сън съвсем не е сладостно съзерцаване на небитието, а оставя след себе си само мъгливо безпокойство, преследвано от опасения за объркване, гонено от паниката за фатално разминаване, върху което биха могли да бъдат градени предварително обречени светове. Болката, еднакво остра по двата бряга на съня, не доказва нищо. Времето не тече. Или си тече, но внимава да не ме докосва, с някакво свенливо, подло угодничество.

И все пак има едно място, където мога да го насиля да ми се подчини, където вниманието ми, върнало се от безкрайното си скитане из толкова необитаеми кръгове, се концентрира изведнъж и ми съобщава, че да, този миг преминава, ето, през мен, изживявам го, присъстващ и потвърден от всяка нервна клетка и от всяка фибра на тялото ми, което в тези редки случаи открива, че съществува.

Още от детството – странното ми детство, горящо между почти физически трусове от откритията и бурите в раздираните от дива ревност подранили влюбвания, странното ми и лакомо детство, забързано да изконсумира в неразбирани склонности и смешни замайвания запасите от страст и присъствие за цял един живот, – още от детството морето ми даваше изключителна острота на усещанията, почти халюцинационно чувство за изживяване на мига. Движенията на вълните, способни да хипнотизират погледа, да го направят еластичен, удължен или скъсен, притеглян навътре от постоянно повтарящото се тяхно отдръпване, прекъсвано и пляскащо през очите; цветовете, не красиви, а коварни, изтегнати сладострастно едни върху други във вечно плъзгане и несигурност; и особено миризмите, онези гнили и сложни миризми, миризми, смесили животинското и растителното разложение във всеобщите миазми на изчезването, което дълго след като се е отказало от живота, не се отказва все още от някакво отблъскващо и привличащо сладострастие, миризми, нашепващи толкова остро за възбуждаща смърт, за чувствено гниене, в състояние да смути и да смеси възвишената мисъл за небитието с горещи тръпки, разтърсващи кънтящите куполи плът на заровените у нас дворци…

Всички сетива, очите, ушите, езикът, замаян от вечната сол, кожата, почерняла от слънцето и събудена от вятъра, педантично откриваха времето като безкрайна пирамида от умело построени една връз друга секунди и всяка секунда беше объл плод, който избирах внимателно, за да не разруша пирамидата, и изсмуквах всичките му сокове, като се наслаждавах на цвета, миризмата, формата, вкуса му, докато останеше само прозрачната изтъняла люспица, малко мръсна, малко лепкава, която захвърлях в миналото, и избирах друга секунда. Към морето не ме привличат безкрайността, величието, мощта и всички метафори и символи, които бродират като пяна непроницаемото му лице, а способността му да ме превърне в наистина живо, внимателно тяло, което прекосява времето, и може би изостреното усещане за захлас идва от интуицията ми за съществуването на един по-висш смисъл, на извисена сила, чиято последна и неназована проява е магическата сръчност да накара да зазвънят пълноценно и продължително тънките връхчета на нервите ми, влезли в резонанс; може би скритото съществуване на един безграничен разум, чийто символ – защо не? – е морето, безграничният воден простор ме караше да се гмуркам щастливо без унизителната нотка на срама в света на размирните ми сетива, горди от съществуването си, от очевидността си.

Бях пристигнала от два дена на морето в състояние на необяснима сънливост, вероятно произлязла от крайната умора на тялото ми, може би от продължителното изтощение на духа, вечно длъжен да се връща към себе си, след постоянни и безплодни рицарски атаки и отстъпления, защото винаги предпочита да не разбира, било то и престорено, пред това да разбере окончателно и да остане без надежда. Бях пристигнала на морето, очевидно знаех всичко това, бях видяла водата, пясъка, птиците, бях почувствала вкуса на соления вятър, но някак набързо и разсеяно, с полузатворени очи, едва склонили да гледат, копнеещи постоянно да се върнат в съня, в един матов сън, засенчил като облак дългите дневни и нощни часове, в ритъма на ударите на вълните, които едва отчиташе. Ставаше дума, разбира се, за истинския сън, за онова погребване в завивки и възглавници, в кълба пух и пластове вата, за онази необходима смърт, за онази временна смърт, но ставаше дума и за другия сън, за останалата част от съществуването ми, развиващо се сякаш по квази-каталептични закони, които променят пропорциите на света и правят слуха безразличен към воя на урагана, за да проследи обсебено как капе чешмата, и които ослепяват очите за суетенето наоколо, за да ги привлекат неудържимо към един процеп в щорите, през който лъч светлина открива блестящите присъствия на миниатюрните, бавно танцуващи из стаята прашинки. От време на време, разбудена за част от секундата, си казвах, че съм на морето, че трябва да направя само няколко крачки, за да вляза в него, за да се събудя. Но не бързах. Пропадах отново със сладостно отчаяние, с щастливо чувство за вина, в апатията, от която бих могла да се родя.

Нямаше нищо по-просто. Достатъчно беше да се събудя някой ден преди изгрева на слънцето, за да присъствам на тържествената церемония на появяването му. Знаех това. Съществува обаче и в най-дълбокия транс, в най-силните припадъци, в най-окончателната кома, една съзнателна нишка, която упорито се запазва незасегната, някакъв вид преценка, не на духа, а на материята, някаква хитрост на тялото срещу целия враждебен свят.

Тялото ми можеше да се събуди, знаеше да го направи, но оставаше в сън като в бърлога, като в предпазна капсула. Какво ли премеждие чувстваше то, което не успяваше да проникне в мисълта ми, каква ли заплаха от отвъд границата на разбирането достигаше до крайчетата на капилярите ми, като им заповядваше да се пазят? Дни наред часовникът, който звънеше в пет часа, биваше спиран от ръката ми, съзнаваща измамата, на която се оставя, докато полуотворените ми очи, старателни в лъжата, която изричаха, нашепваха на все още летаргичния ми дух, че небето изглежда облачно, че във всеки случай изгревът ще се състои на скрито и ще остане невидим, а цялото ми тяло, което познаваше все пак толкова добре еуфорията от събуждането в зори, подло си стоеше неподвижно, докато душата, неопитна, и самата тя виновна заради съмнението си, се връщаше в себе си и имитираше примирение. Когато най-накрая станах, като минах почти механично през слабата съпротива на умореното ми от очакването тяло, направих го със смътно чувство за тъга, с необяснимото предчувствие, че е късно, може би твърде късно.

Беше утро, обхванато от онази морава светлина, от онзи мрак, разреден до синьо от отблясъците на слънцето, което все още се намираше в отвъдната земя. Мръсното небе беше може би покрито от облаци или само от последната утайка на нощта. Беше доста хладно, но не си давах сметка дали лекото втрисане, което ме наелектризираше от време на време, се дължеше на студения въздух или само на трепетното очакване, което се носеше във въздуха и караше тънката трева да се поклаща без никакъв полъх на вятъра. Къщите с етажите и щорите им, с покритите им тераси и чадъри за слънце, затворените и заспали къщи не изглеждаха добре в тази неземна атмосфера – или може би твърде земна за тях, за тяхното разбиране, – в светлината, която засега имаше мъртвешката отсенка, присъща повече на съня, отколкото на живота. Морето беше почти неподвижно, толкова неподвижно, че крилата му, леко размахвани при докосването на брега, изглеждаха като задвижвани от външна и чудодейна сила. По сивия и топъл простор преминаваше от време на време, все по-често, някаква едва забележима стрела, бляскава, червеникава, някаква мисъл може би или само предположение като безпокойство. Изгревът беше близо. И започнах изведнъж да тичам покрай водата, на север, там, където знаех, че свършват и къщите, и палатките, там, където знаех, че има само ширнало се поле, пълно с боклуци, и малко по-надолу,  плажа, пълен и той с морски отпадъци, водорасли и миди, огладени и заострени камъни, останали на сухо медузи и парчета гнило дърво, изплюти от забравени крушения. Започнах да тичам и тичах все по-бързо, уплашена, че изгревът на слънцето би могъл да ме завари на разорания и внимателно загладен плаж, допълнен с чужд, мъчително пренесен с камиони пясък, тичах, сякаш ме беше страх, че слънцето ще ме сметне за представител на тези затворени прозорци и на тези изолиращи стени.

Имаше вероятно три километра необитаем плаж, който все още пазеше заедно с боклуците от издигнатите преди и след него хотели нещо от дивото и от свободата на всевечния бряг. Странно е колко свободен можеш да се чувстваш в този отчайващ пейзаж между празни консервни кутии, изсъхнали водорасли и тръпчиво замирисали в черупките си миди. Това беше хаос, който не те задължава за нищо, нито дори да му се възхищаваш, нежно безразличие, приятелска запуснатост. С появяването си слънцето разкриваше, неутежнен от тайнственост, този пейзаж на радостно разложение, като ми го показваше в цялата му добронамерена грозота, която ме успокояваше и ми даваше странно чувство за безопасност. С неочаквано ускорение, ако се сравни с изключително бавното размиване на мрака досега, слънцето, предадено от хоризонта, който не смяташе повече да го скрива, се оставяше в плен на нервно нетърпение и започваше да се изкачва с очевидно бързане, сякаш завземаше неизкушавали го досега територии.

Отначало представляваше червеникаво кепе с морави сенки без блясък, после наситено червена, опитваща се да свети полусфера, но доколкото успяваше да гори само в себе си, подобно на твърде силен поглед, който не може да вижда навън, скоро след това стана цял глобус с мека и неотчетлива форма като напълнена с течност ципа, неспособна да изпъне равномерно съдържащата я мембрана. За няколко мига даже се разрази мълчалива битка между хоризонта, който упорстваше да запази малка точка за връзка с тази решителна, тръгнала нагоре сфера, и в сблъсъка на противоположни сили хоризонтът се огъваше инатливо, за да я задържи с последни сили, докато кръглата мембрана се удължаваше с риск да се спука от напрежението. Когато се отдели, силата на откат от вложеното усилие беше толкова голяма, че отървала се от вкопчването, сферата започна забързано да се търкаля по небето и да се изкачва все по-сигурно по траекторията, за която сякаш само беше подозирала дотогава. Друга битка започваше обаче, от друг вид, по-накъсана, по-изтънчена. Тънки облачни платна, разтопени допреди това във всеобщата сивота, започваха да се виждат на хоризонта и да преминават с някаква безсрамна срамежливост пред неподготвеното за обидата лице на слънцето. Защото това беше слънцето, нямаше никакво съмнение, въпреки че бледият му, по-скоро жалък образ се оглеждаше в мен като унизително откритие, като фрустрация. Слънцето преминаваше от облак в облак, без да се защитава, без поне да опита да се защитава, излизаше търпеливо от една завеса, поглъщано бързо от друга, сякаш беше игра на жмичка, игра на червено и сиво, без нещо наистина възвишено, без особено вълнение.

И все пак, сякаш без връзка с това донякъде тягостно боричкане, светлината нарастваше неумолимо и триумфално и без да издава източника си, загадъчно побеждаваше. Впрочем все по-често, измежду завесите от все по-прозрачни облаци, лицето на слънцето се измъкваше все по-бляскаво, все по-царствено, с фини бръчки, нарисувани от екстравагантни облаци, после се избистри, засили се, все по-трудно за обуздаване и за понасяне. Отначало очите го обгръщаха без затруднение, беше само оцветено в пурпур топче, след това постепенно цветовете се запалиха, станаха интензивни до загубване на отсенките във всеобща светлина. Дотогава обаче, в паузите между скриванията, морето се оставяше да бъде внезапно наводнявано от наситено розово, изгасващо също толкова неочаквано, за да остави място на сивото, което при това сравнение също изглеждаше по-наситено. Всичко се беше втечнило, всичко се разгръщаше в едно и също агрегатно състояние, подложено на загадъчни приливи, но оставяше мъчителното впечатление, че спазва някакви непроницаеми закони.

Случваше се сякаш ритмично съперничество между различно оцветените течности върху също така течната повърхност на морето. Пулсиращата светлина приличаше на изригвания, на онези извори с ритмично прекъсван дебит, и изтичаше като пурпурна вода, вдишвана и издишвана от гигантски невидим отвор, който постоянно и без шум я разстилаше и прибираше в себе си, по команди, които не се чуваха. После, след като премина и този праг, слънцето достигна вече доста високо, за да може цялото и ясно да се оглежда в морето, и морето го пое, прие го в себе си, като го обогати и увеличи блясъка му с магичните си, лечебни масла. Сравнено със слънцето във водите, слънцето във въздуха беше бледо и болно, безцветно и смъртнобледо. Очите се противопоставяха почти с жалост на едното, но от другото бяха пронизани, победени, сразени в битката. И все пак в странното присъствие на двете слънца имаше нещо нездраво, нещо, което не можеше да бъде трайно, в това несправедливо неравенство между тях имаше заплашително и смущаващо предзнаменование. Съдбата им беше противоположна, едновременното им съществуване заблуждаваше. Истината за едното яростно отричаше другото. Не преживявах ден с две слънца, а миг на дива борба, в която единият от съперниците щеше окончателно да бъде ликвидиран. И никога нямаше да науча дали истинският е останал жив. Резултатът от безмилостната им конкуренция обаче не зависеше от тях. Всеки се развиваше по свои закони. Всеки следваше собствената си съдба. Докато слънцето на небето се издигаше спокойно все по-бляскаво, макар и все по-малко разноцветно, все по-обективно триумфиращо над света, слънцето от водите се разлагаше бавно и прекрасно в хиляди течни и различни отсенки, трептящи, променливи, субективни, които се сливаха и разделяха, смесваха се в опита си да се разграничат и загиваха, защото не искаха да изчезнат едни в други, загиваха самостоятелни и горди, красиви. Слънцето от водите постепенно гаснеше толкова красиво, толкова болезнено, че докато го гледах, окото ми се изпълваше с една едра многоцветна сълза, дошла на този свят, за да го оплаче и да отрази цветовете му.

Виждах през нея как неуморното и алтруистично море се опитваше да доведе последните кървави вълни до брега, в знак на благоговение и скръб, както вълна след вълна морето изтриваше следите от смъртта в далечината и разпиляваше доказателствата за престъплението. Аз бях на страната на мъртвото слънце. Всевишното ми беше безразлично. Не разбирах неговата самоувереност. Не разбирах желанието му жестоко да осветява всичко, начина, по който изтръгваше без милост меките и тайнствени сенки, а оставяше нещата голи и лишени от защита, смешни и като оскубани под жестоката светлина. Моето водоплаващо слънце беше умряло героично, защото беше отказало да смеси цветовете си в името на това да роди безличното и безмилостно бяло, тази светлина без идентичност и без чувства. Колко ли време беше продължила тази агония и възнесението, имитацията на борба, в която слънцето беше победило всичко красиво и умилително, уязвимо у самото него? Един час ли? Един сезон? Или може би по-малко? Във всеки случай достатъчно, за да може светът междувременно напълно да се промени. Когато се събудих от съзерцанието, плажът изведнъж изглеждаше чужд и враждебен наоколо ми, унизен, че виждах цялата му нищожност, дивата му окаяност, съставена от боклуци и остатъци, жалките му тайни, излезли на показ и станали отвратителни. С покачването си топлината предизвикваше безапелационна ферментация в нагрятата плът на раковините, в изгубващите консистенцията си секрети на охлювите, в блатната, почерняла от кисненето субстанция на водораслите. Виновна и отмъстителна смрад се издигаше под триумфиращото слънце, което сякаш садистично оркестрираше това гниене и даваше блясък на локвите, образувани от желатина на медузите и омазания от люспите на мъртви риби пясък.

Сякаш някаква победоносна триумфираща смрад се издигаше отначало от брега с неговата жалка и двусмислена подивялост, но беше достатъчно малко да се отдалеча от предполагаемия епицентър на зловонието, за да разбера, че както все по-непоносимото прежуряне, миризмата идваше отгоре, че като намяташе върху света прозрачни вълни от лава, металното слънце обявяваше убийственото си прииждане чрез това отблъскващо свойство на въздуха, чрез отравянето на кислорода. Не е трябвало да се събуждам, не е трябвало да си пожелавам подобна острота на сетивата, които въставаха срещу мен. Бързах да се върна в себе си, в сънливото ми несъществуване, но трудно напредвах и с усилие изтръгвах стъпалата си от пясъка, който беше станал по-гъст, леплив, всмукващ.

Трябваше да мине относително дълго време, трябваше да усетя, че дишането ми започва да става запъхтяно, че силите ме напускат, за да може всичко да ми се види най-накрая странно и анормално. Разбира се, зноят ме изтощаваше и ме обвиваше при всяко помръдване във вряла и потна мембрана, но не само аз, пясъкът също изглеждаше изпотен, плесенясал и лепкав там, където морето не успяваше да го достигне. Погледнах назад през станалия стъклен от жегата въздух и видях плажа, който бях напуснала; странна смесица от водораслите, медузите, раковините и боклуците му, разтопени в обща, чудновато оцветена каша, леко лъскава и едва забележимо движена от нещо като скрит пулс, като дишане. Не разбирах какво се случва, какво се случваше. Опитвах се да бързам и напредвах колкото мога по-скоростно, но изтръгвах всяка своя стъпка от меката захапка на земята като от гореща вендуза.

Стъпалата ми бяха олепени от тази непозната, хлъзгава субстанция, която, изглежда, покриваше земната повърхност в сгъстяващ се слой. Когато се доближих до жилищата, видях, че имаха влажна повърхност, многоцветно проблясваща на слънцето, че листата на дърветата също бяха сякаш намазани, бляскави и лепкави. Целият пейзаж имаше свой невиждан блясък, опасен, хлъзгав. Тревата изглеждаше неотдавна поливана, но по-тънка, ненормално тънка, зелена маса, в която вече не се различаваха стръкчетата и по която при стъпването ми оставях ясни, меко потъващи следи, като в тесто. Като се качвах към стаята си, усетих как краката ми леко хлътват в цимента, едва забележимо, почти приятно и оставяха зелени отпечатъци, следи от зеленото тесто на тревата. Всичко беше толкова нечувано, толкова невъзможно, че даже не се уплаших. Влязох в стаята си щастлива, че се връщам, че я намирам непроменена, и изтегнах на леглото освободеното от мен същество, способно да се възвиси към съня.

Само си мислех обаче, че е така. Липсваше ми сладкото и прозрачно безразличие, бях твърде изпълнена с впечатления и усещания, с идеи и предчувствия. По стъпалата ми съхнеше онази необяснима лепкава материя, дошла незнайно откъде и която ми пречеше да забравя преживяното преди малко. Не бях готова за сън, напразно си бях въобразявала, че пътят ми към него винаги е отворен, напразно бях вярвала, че независимо какво правя, аз съм измежду хората с талант за заспиване. Бях напуснала съня заради живота, не можех да се върна обратно, сякаш нищо не се е случило. Бях се осмелила да се изправя срещу съня, да съжаля, че имам най-чудесната от всички дарби, да поискам деградирането, остаряването в замяна на непознатото и ефимерно присъствие. Ето, присъствах. Секундите преминаваха през мен, чувствах как се отлагат в клетките ми, по кожата, в косата ми. Сънят беше далечно царство, като недооценен, почти забравен рай. Сама се бях изгонила, сама бях напуснала единствения заслон, който ме предпазваше от неразбрания примамлив свят. Чувствах как слънцето прониква заплашително през подпаления покрив.

Познавах ли друга отвъдна земя, в която да изчезна също толкова обратимо и толкова спокойно? Въздухът в стаята ми стана гъст, почти видим, горещ и свистеше остро при най-малкото движение, при най-слабото помръдване. Поисках да взема книга от рафта и ръката ми се повдигна трудно като през вода и срещна невидимо, но несъмнено съпротивление, някаква странна и упорита враждебност на материята. Книгата също отказваше да се отдели от останалите и когато се опитах да я изтръгна, се оказах с наполовина вкаменена и повдигната ръка; залепена за пръстите ми, книгата не се отделяше и от библиотеката и се разтягаше като еластична каша, удължаваше се, като мек и безформен ластик, като лепливо вещество. Дърпах хипнотизирано парчето топъл пластилин, което, удължавайки се, губеше цвят. Теглех, без да спирам, с любопитството на разпалено животно и виждах как буквите на корицата се удължават, разширяват се, изтъняват, докато останаха само някакви чертици, които накрая също изчезнаха без следа. Мисля, че тогава ме обхвана страх, в момента, когато разбрах, че буквите са изчезнали окончателно, преди да успея да ги прочета. Започнах да крещя ужасена, да намотавам в абсурдно кълбо това меко въже, което бях разтегнала през стаята и което е било допреди няколко мига нечия мисъл.

Опитвах се да поставя на мястото му в библиотеката това безформено кълбо с абсурдната надежда, че като си заеме мястото, би могло да възстанови и формата си, напусната по толкова необясним начин. Като натиквах обаче това парче материя между книгите, другите томчета, които изглеждаха все още толкова сигурни за размерите и ъглите си, се поддадоха неестествено на натиска, започнаха да изтъняват и да стават по-високи, за да направят място на топката, която изглеждаше, че разпознават, и този израз на странна солидарност беше само пагубното начало на едно абсурдно явление. Отпечаталото се от натиска на ръката ми движение сякаш се предаваше от книга на книга, от рафт на рафт, както хвърлен във водата камък изтласква все по-далече нови кръгове.

И така както тези почти нематериални кръгове, представляващи самото движение на материята, като стигнат до брега, изчезват, за да породят движение на кръгове в обратна посока, с друга причина и друг център от първоначалния удар във водата – вълните, които напредваха към стената, щом стигнеха там, се блъсваха в нея и разкрояваха нови епицентрове, от които сякаш се разпространяваха все по-абсурдно нови кръгове, през все по-необяснимата материя на книгите. Цялата библиотека скоро се превърна в странна лепкава маса, подчинена на законите, които управляват течностите, и това рязко и заплашително преминаване от едно в друго агрегатно състояние изглеждаше, че се случва по-скоро в съня, отколкото в живота, който толкова смело и лекомислено бях избрала. Беше плашещо точно защото беше необяснимо. Дали беше бунт на материята или естествен резултат от закони, с които никога не съм се запознавала, за които дори не съм подозирала?

Приличах на смешния герой от приказката, напуснал младостта без старост и живота без смърт, за да се върне в един междувременно променен свят, който вече не си спомня. Какво не си спомнях аз? Имаше ли в паметта ми нещо, което с малко късмет бих могла да открия и да го приложа, за да разгадая отвратителната енигма, която се разиграваше наоколо ми? Знаех къде да търся доброто и къде злото и никога не се бях питала какво би се случило, ако не ги намеря по местата им. По тази причина вероятно дори не ги бях търсила. Сега обаче имах нужда от тях. Не можеше да са изчезнали, да се е смесило всичко, преди да разбера какво губя. Не можеше всичките тези книги, за които знаех, че е достатъчно да ги отворя, за да разбера всичко, да изчезнат, преди да са ми предали това, което беше посланието им…

Библиотеката беше започнала бавно да тече по килима или по-добре казано, в килима, защото подобно на спокойна водна повърхност, която приема в себе си някой бавен приток, килимът приемаше течната лава на библиотеката и ѝ позволяваше да се изгуби кротко, дифузно в собствената му каша, а тя, почти без да се забелязва движение, бавно повдигаше равнището си. Вълните по кревата нарастваха също, постепенно, но без прекъсване и ме обгръщаха котешки, като незалепваща, леко маслена течност. Още не бяха решили да ме покрият, известна срамежливост или предпазливост ги караха да се съсирват леко при доближаването до тялото ми, да се колебаят все още да ме залеят, гъстата и гладка повърхност на течността се наежваше и правеше мехурчета, като се опитваше да ме избегне. Не биваше да я подлагам твърде дълго на проверка. Изумлението и безнадеждността ми бяха толкова големи, че страхът не успяваше да ме обхване. Едно злонамерено любопитство, насочено преди всичко срещу мен, ми създаваше нещо като болестно нетърпение да видя какво ще последва, да разбера този свят, поне откъм начина, по който изчезва.

Светът обаче не изчезваше. Само се беше променил. Улиците още не бяха започнали да  го правят. Бяха само малко влажни, както ако беше валяло наскоро. Заради припека асфалтът се беше размекнал. Както всяка година. Никой не изглеждаше разтревожен от нещо. Очаквах продължението с някаква болезнена възбуда. За по-малко от половин час тротоарите се разтопиха дотолкова, че обувките се впиваха в тях, отказваха да помръднат. Беше невъзможно да не забележиш нуждата от усилие, за да се движиш напред. И все пак хората вървяха с напрягане, но естествено, като при разходка. Нищо не им се виждаше по-нормално от това.

Стените на къщите започваха да се огъват леко, образуваха едва забележими вълни, накланяха заплашително стрехите си. Колоните ставаха спираловидни и се отпускаха уморено към земята като оплетени въжета. За около час пейзажът се беше променил и не можеше да съществува око, което да твърди, че не вижда. Очевидно всички виждаха всичко. Може би дори разбираха. Дали бяха твърде много лишени от жизненост, за да могат да се изплашат, или случващото се влизаше в сметките им, на които предварително знаеха резултата? Във всеки случай изглеждаха обхванати от някаква странна неподходяща екзалтация. Газеха почти весели, опитваха се да се движат и не успяваха, но ненапредването не ги тревожеше. От време на време падаха и се изправяха олепени, мръсни, неразпознаваеми, но с някаква странна гордост, че участват в това странно събитие. Очевидно те знаеха много повече от мен за случващото се. Един прекалено надвесен над тротоара корниз се отдели в крайна сметка като голяма капка, като огромна, плътна, матова сълза (материята виждах как заплаква!)* и притисна под тежкия плясък от падането си двама души, чиито тела се виждаха неподвижни, вдървени за няколко мига, преди плътната каша на асфалта да ги покрие съвсем. Изчезването им се изгуби в безотговорната шумотевица от огромния хор развълнувани крясъци, които следяха със затаен дъх трепетния момент на пропадането на една импозантна многоетажна сграда, изглежда, сградата на телефонната палата. Стотици, хиляди се бяха насъбрали наоколо, на необходимото за наблюдаване разстояние, без да помислят, че могат да бъдат смазани под натиска на образувалите се вълни и очакваха с хипнотизирани зеници развитието на спектакъла. Колосът от камък и мрамор беше изгубил ъглите и ръбовете си, беше омекнал, беше се закръглил и почти незабележимо се стичаше надолу.

Прозорците бяха започнали да губят симетрията си, накланяха се, теглени надолу от невидимия поток, някои на една страна, други на друга, напускаха редовете си, струпваха се едни в други. През единия се виждаше надиплен като хармоника цял етаж, полегнал настрани вътре в сградата, която все още запазваше отвесната си линия, макар да ставаше все по-ниска и да надебеляваше с всяка секунда. Не се случи никакво впечатляващо, внезапно сгромолясване. Всичко стана постепенно, бавно, сякаш договорено, палатата се отпусна все по-широка, все по-обла, сплеска се доброволно, остана само един хълм, една мека купчина, подобна на гърбица, която продължи да се всмуква бавно, докато, с последен въздъх като стон, беше окончателно погълната от общата магма. Влудяваща врява съпроводи това невъобразимо представление, врява от крясъци, кикот, резки викове, по-скоро отделни срички, отколкото думи. Звуците изглеждаха прилепени един за друг, все по-трудни за различаване, гърлени, в тромави извивки, идващи от свити гърла. Чувствах, че се случваше нещо по-странно и по-страшно от срутването на стените и разтопяването на улиците. Тези звуци, които не успявах да различа един от друг, не бяха деформирани от врявата, не ставаха неразбираеми заради наслагването им, а така се раждаха, по абсурден начин, неразбираеми.

Бяха знаци за неартикулирана радост, бяха знаци за разложение. Отчаяно напрягах вниманието си да разбера все пак, да доловя нещо, но когато успявах да свържа две срички, третата пропадаше и разрушаваше клетия, предполаган с мрачна добронамереност смисъл. Слушах и напрягах цялата си прозорливост, цялата си воля, за да се убедя, че не беше възможно. Беше топло, разбира се, беше ужасно топло, но не беше възможно все пак говорът, мозъкът на тези хора да се разтопи подобно на камъните, не беше възможно изреченията да се разпаднат, мислите да се разтегнат и да увиснат меко, не беше възможно да няма към кого да изкрещя предупреждението, което допреди един миг все още не вярвах, че аз трябва да отправя. Весела лудост оркестрираше развихрените крясъци на минувачите, които се затичваха от едно място към друго, като си показваха сред звучен смях с протегнати ръце разрушенията и постоянно търсеха още едно зрелище, още по-невиждано и по-всеобхватно. Не е възможно по-всеобхватно зрелище от тази тълпа същества, която се държеше като недосегаема за болка и страх, дори за смърт, неосъзната до степен да превърне безпътицата в ликуване. И все пак много от тях умираха, освен ако случайно не откриваха друг начин на съществуване долу, под безформените вълни на материята. Просто изчезваха без следа и без отчаяние, смееха се и отворените им усти се пълнеха с проникващата навсякъде магма, прегръщаха се, сношаваха се, оставяха се доброволно да пропаднат, сред спазмите на насладата и на истерията, в течния колективен гроб.

Над тях за секунда калта правеше мехурчета и кръгове, после се успокояваше окончателно. Какви ли чудовища щяха да се родят в отвъдния свят от тези чувствени и отвратителни копулации, какви ли същества, приспособени към тази кал без име, към това тесто на апокалипсиса, щяха да се появят, за да го населят като ларви, способни да чакат милиони години, за да родят нова фауна, кой знае, нов човешки вид?… Последните оцелели се стопяваха като призраците, разпръсвани от полъха на утрото. Косата им започваше да се стича, ръцете им ставаха дълги, безкрайни, плътта се изхлузваше от костите им, останали миг по-дълго изправени, за да се разпаднат и те в лепкавия океан. Това наистина беше зрелище, чието съзерцание ме държеше като увиснала във въздуха, далече от чувствата, заплашена да падна върху него.

Вероятно градът беше построен на стръмно, защото разтопената материя беше започнала да се плъзга като голяма река, бавно течаща към кой знае какви бездни, между не много високи брегове, предишните къщи, те самите проядени и меки, готови мълчаливо да се предадат. Откривах по този начин, като се движех напред, като почти плувах през този пейзаж в процес на втечняване, необикновеното разположение на града с улици като някакви панделки, вързани на върха на катедралния хълм и пърхащи оттам към полите на хълма в симетрична свобода. Изненадващо, катедралата все още устояваше, наистина – с разтопени кръстове, с гротескно усукани кули, – но във всеки случай все още притежаваше някакви форми, странни, смешни, но чудодейно съществуващи в безформената и почти спокойна пустош. Не за дълго, очевидно.

Беше започнало да се стича самото небе, разтопено синьо, на дебели цветни струи, които шуртяха върху целия пейзаж. Като по даден знак под този пороен дъжд, катедралата, толкова силна, започна бавно да потъва, без да губи очертанията си, смъквана надолу от тайнствено сценично пропадало, което действаше сякаш под тежестта на синьото, облякло куполите във впечатляваща ризница. След това последно и доброволно предаване нищо повече не пресичаше безкрайното лепкаво поле, чийто единствен жител бях аз. Мисля, че тогава започнах да плача. Не беше точно казано страдание това, което се чуваше във все по-невъздържаните ми въздишки и в сълзите ми, които вече не ми принадлежаха. Беше освобождаване на нервите ми, вкопчени в отчаяното желание да направят нещо, да спасят нещо, безкрайно отпускане сега, когато нищо повече не можеше да бъде спасено, несравнимо съжаление за цялата тази фантастична и лишена от смисъл красота.

Небето го нямаше. Беше изтекло на земята. Или може би само цветът, който го скриваше. На мястото му над главата ми се виждаше някаква огромна празнина, безцветна и безгранична празнина, която умът не беше в състояние да си представи и в която слънцето плаваше – подобно на огнен жълтък – сред стъкловидната безкрайна плазма. Наближаваше залезът. Краят на един ден, през който лицето на вселената се беше сменило, ден, който завършваше спокойно, със спокойствието на изпълнен дълг. По лицето на морно течащата материя успокоеното слънце се оглеждаше разбиращо, виждаше себе си. Цветовете, които денят беше разтопил, беше унищожил, беше смесил, за да придобият ужасяващото му бяло, се появяваха отново под действието на сенките, разделяха се един от друг, започваха да съществуват. Гигантската течна степ ги оставяше да си играят, да тичат, да се крият, да се разгръщат върху кожата ѝ, смущавана само от дишането на земята, и цялото това плъзгане на нюансите около отразеното в материята лице на слънцето, около слънцето, което се подготвяше да умре, като се раздвои, като се омекоти, ме покоряваше с безграничната си и безвъзвратна красота. Плачех, докато плувах в лепкавия и блестящ от цветове поток, плачех и плувах отчаяно, без да знам дали ще мога да стигна някъде, дали съществува някакво място, където все още може да се стигне. Разбирах обаче най-накрая, че разтопената материя не ме омазваше и цветовете не се осмеляваха да ме докоснат, че не бях полудяла и не бях изчезнала и аз, защото така беше поискала злотворната сила, дирижирала този епизод на апокалипсиса, за който ме беше избрала, беше ме предназначила да бъда свидетел. Съществувах, за да мога да виждам, съществувах, за да придам смисъл на зрелището.

Бях опазеният жив зрител, за да аплодирам чудесата и който аплодира по простата причина, че е бил запазен жив. Аз обаче не желаех да аплодирам. Не желаех да бъда очарованият свидетел на прекрасните и отвратителни катаклизми. Огромната красота, която предизвикваше да ми текат тези смешни сълзи от възхита, ме караше да се гърча от болка и от безсилен бунт. Единствената ми надежда беше да обърна гръб на това дивно представление на унищожителната красота, да не го призная, да се отдалеча, да го забравя, да прекъсна всички чувства, които ме свързват с него, да не му се възхищавам, да не го мразя, да не се оставям да ме хипнотизира, да не приемам предложения ми с толкова жестокост живот, да плувам срещу тази неразбрана сила, срещу живото ми тяло, което вече не можеше да ме слуша, да плувам, да плувам. Плувах с всички сили, без да знам накъде, в последен и окончателен жест на отказ; плувах с последните си трохи енергия, докато очите, чрез чиито клепачи проникваше все още нежна червенина, се затваряха и тялото чувстваше как се отпуска без сили надолу, към непознатите дълбини на материята.

Опомних се на същия плаж. Нищо не бях забравила. Свечеряваше се. Водораслите изглеждаха черни, а разхвърляните боклуци имаха контури и сякаш съдържаха тайнствен смисъл. Морето дишаше бавно, с някаква виновност в начина, по който не искаше да привлича вниманието, с тайна, съдържаща се в твърде равномерното и предвидимо негово движение. Въздухът се оцветяваше и сгъстяваше в наситено синьо. Лежах изпъната по гръб, с широко разперени ръце, с мускули, пронизвани от парещи болки, които продължаваха към крайниците и сякаш изтичаха в земята през инертните връхчета на пръстите и през напуканата кожа на петите; косата ми беше преплетена с парчета от миди, пълна с пясък и с миниатюрни охлювени черупки, издувана от време на време от някой полъх на вятъра, като ситно разнищено корабно платно, способно все още да се повдигне, но не и да помести живия товар, който съпровождаше; главата ми се подпираше почти нежно, сякаш отделена от тялото и олекнала, върху една квадратна кутия, наполовина прегъната и с неразгадаем етикет. Някоя по-дълга вълна достигаше до мен и облизваше с опасно уважение ръката, до която можеше да стигне, като мокреше връхчетата на разпилените ми дотам коси и като ги полагаше под фин, почти невидим пясък; някоя вълна докосваше лицето ми, разтваряше солта от сълзите и после рязко се оттичаше в земята в израз на някакво подозрително съучастничество. Звездите започваха да се виждат, все още редки и бледи, нищожни, готови сякаш при всяко примигване да се откажат, да се оттеглят. Лежах изпъната по гръб, с лице към тях, към огромното нищо, в което те изцеждаха срамежливото си мигане, и чувствах как земята, с клатушкани в коритата им морета и океани, се върти бавно, внимателно, предпазливо, увиснала над бездната, както бях и аз, едва закачена за един плаж над безкрая, който ме привлича, в който бих могла във всеки момент да се изтърколя, да падна без надежда между тези непознати звезди. Не се боях, знаех, че е падане, което изглежда като полет, но без да искам, хипнотизирана и готова да тръгна нагоре, пръстите ми се вкопчваха отчаяно в пясъка, в боклуците, във водата. Клетките ми, съставени от същите химически елементи като молекулите на тези отпадъци и на тези камъни, и на тези растения, се чувстваха свързани тук и отказваха да ме последват…

Болните ми от умората и усилието клетки бяха проникнати от безнадеждност, която някога беше душевно състояние, а сега ставаше някакъв вид органична плазма, някаква нагласа на целия ми организъм, отдаден на погнусата и на бунта, но твърде изтощен, за да може да ги изрази, за да може да ги освободи от вътрешността на тялото, в което втасваха. Нищо не бях забравила. Изумлението продължаваше да се наслагва във все по-гъста утайка, с всеки необясним час, който преминаваше над мен.

Когато се изправих, мракът се беше вплътнил, морето вече не се виждаше. Чуваше се само как чувствено пляска, как диша страстно, почти възбудено, почти плашещо, наблизо. На само няколко метра, на брега, непрогледността беше пресечена от бяло петно, въздълго, нещо като димно-сив остров, който леко се поклащаше. Какви ли нови и налудничави изненади ми бяха подготвени? Какви ли нежелани чудеса се организираха срещу мен? Едва успявах да различа нещо, дори и когато стигнах в непосредствена близост до тайнственото същество. Защото беше същество, доста дълго, леко лъскаво тяло, което вероятно блести ослепително на дневна светлина, щом беше в състояние да запази в обгърналите го мрачини тази матова, поразителна лъскавина. Същество, със сигурност присъствие, макар и да не знаех към кое царство принадлежи, нещо страдащо и изгубило надежда, което съвсем не ми вдъхваше страх, а ме привличаше, караше ме да чувствам странно родство с него. Изведнъж усещах, че с опознаването на това същество за мен е свързано голямо разкритие, че зависех внезапно от тази все още неразгадана форма, от тази още непозната съдба. Тогава изгря луната, неочаквано, забързано, сякаш беше закъсняла, като изведнъж озари всичко и обхвана всичко в един-единствен поглед на голямото ѝ отворено над света око. Беше дете-делфин, мъртъв, изтегнат в окончателната си елегантност върху плажа, с бяла като дим кожа и пепеливо розова плът, леко разтворена, за да покаже старателно разположените красиво като в макет органи. Беше прорязан по дължината на чистото тяло, мъртъв не от дълго време вероятно, защото клетките му все още запазваха пречистващото изражение на болката. Почти неописуем, без миризма, едва забележимо полюшван от морето, което го докосваше ритмично, без да се реши да си го вземе. Стоях до него и го гледах в плен на успокоително просветляващо преклонение. Беше красив, по-красив, отколкото може да бъде животът понякога, и благо излъчваше двусмислена смесица от привличане и отблъскване, която придава самата смърт. Лежеше на пустия плаж, на отчетливата граница между водата и сушата и се полюшваше неуверено между два свята, които сега бяха за него еднакво чужди: лежеше в смъртта, красив с белия си гръб, обърнат към вълните, които го бяха експулсирали и бяха поднесли на непознатия бряг върховен дар, разкъсаните му вътрешности. Какви ли катаклизми в морето бяха обрекли това морско същество да предпочете страшните тайни на сушата?

Никога нямаше да науча отговора, както никога нямаше да науча дали морето, в което аз щях да го заместя, и дали земята, в чиито дълбини то щеше заеме моето място, ще бъдат еднакво безмилостни и към странните гости, каквито бяхме ние. Луната се беше издигнала и добронамерено очертаваше бляскава пътека от мен до нея: разбирах най-накрая. Моментът беше изпълнен от бистра, почти музикална тържественост. Размяната на пленници се извърши просто, без думи, без сълзи. На мястото на делфина, експулсиран заради кой знае какво тайнствено подстрекателство, морето беше готово да приеме мен. Не се противях. Пристъпих по водната пътека и както подозирах, тя не ме остави да потъна, стана плътна под стъпките ми. Беше ли знак за обич или ново плашещо чудо? Не се питах. Имах доверие, изведнъж, необосновано и благотворно, в непонятния, но безграничен разум, на когото поверявах себе си; изведнъж чувствах как всяка клетка на олекналото ми тяло и всеки атом на невидимата ми душа се успокояват, стават благи и лишени от гордост, сънливи, готови да се оставят на волята на една непроницаема сила. Вече нищо не ме болеше, след много време и за първи път не се учудвах. Вървях тихо, без да бързам, без емоции. Струваше ми се, че се движа по хлъзгаво и гладко на пипане огледало. Не мислех за тайнствените, възхитителни и може би заплашителни бездни, които, толкова укротени, ме оставяха да стъпвам по тях, да ги пресичам. Не се питах на какви фантастични представления съм доведена да бъда свидетел. Чувствах се добре, чувствах се у дома. Усещах как, без да искам, устните ми изпробват нова, непозната усмивка. Пристъпвах по нарисуваната от луната пътека, плаващото отгоре ѝ олио от светлина намазваше напуканите ми пети, които издаваха на всяка крачка, по детски, лек плясък. Да не се събуждам, молех се, още малко, да не се събуждам.

Докато напредвах, луната ставаше все по-голяма, невъзможно голяма. Като порта. Искаше ми се да се затичам, но движенията ми бяха бавни, рееха се и всяка секунда беше едно дълго щастие. Да не се събуждам, молех се, още малко, още малко, умолявах с усмивка, да не се събуждам… И чувах гласа си още, след като бях разбрала, че вече не ме е страх от това…

* Стих от румънския символист Джордже Баковия (1881-1957), известен с мрачните си, черно-бели представи за света. – Бел. прев.