0
4044

Императорът

Тоя, дето яде от хляба, върви по-напред. Издълбал е хляба като хралупка, яде от меката среда, върви, тъпче в устата си и яде. Наметалото му се вее след него. Наоколо няма никой с такова наметало, пурпурно, императорско.

Другият след него е наметнал ямурлук, корав, пада до долу като скала, личи си, че не е купуван от магазин за конфекция. Той носи голяма пластмасова бутилка с вино.

– Чакай – вика от време на време към другаря си. – Много бързаш! Къде бързаш толкова?

– Върви! – късо се озъбва предният и от устата му хвърчат трохи и падат по дългата му оплетена брада.

Вижда се, че на оня с виното ямурлукът му тежи, плете крака, спира се от време на време и надига бутилката. После тревожно отправя поглед напред, където другарят му вече почти не се различава сред другите минувачи. Но добре, че е наметалото. То святка с къси пурпурни отблясъци сред гърбовете и лицата на хората и той пак се забързва, преплитайки крака. На ръст е висок, лицето му е кьосаво, някак постоянно учудено, но за сметка на това има гъста къдрава коса, която стърчи нагоре като калпак на главата му.

Първият свива в една уличка, поглежда в листчето, което стиска в ръка, бута портичката и влиза в двора на една стара къща, с капещи стрехи.

През железните орнаменти на оградата е изскочило като шупнало тесто, което после е замръзнало, стъблото на една много стара глициния. Той стъпва на разклатената пътечка. Човекът с виното също пристига не след дълго. Диша тежко, измъчен от ямурлука си, който го е оковал като гранит.

Другарят му с хляба го чака, седнал на един камък.

– Тук няма никого – казва той.

– Няма ли? – продумва високият и бързо се съгласява. – Няма.

– Нали каза, че на този адрес живее брат ти.

– Казах, ама ето, вече не живее.

– И сега?

– Сега не знам.

– Не може да не знаеш. Висиш ми два бона. Каза, че ще ги вземеш от брат си. Каза, че брат ти живее тук. Какво правим сега?

Високият надига виното и пие. Но бутилката е голяма, двулитрова, виното не свършва.

– Не знам какво да правим.

– Не може да не знаеш.

– Аз ти казах вчера да не ходим в казиното. Помниш ли? Казах ти – хайде да си купим едно вино и да седнем да си го изпием.

–Това не ме интересува – кой какво казал. Висиш ми с два бона. Защо дойдохме тук? Каза, че брат ти живее тук. Къде е брат ти?

– Няма го.

– Ти си знаел, че го няма.

– Да. Ето къде е брат ми – и високият почуква с кокалчетата на пръстите си на вратата на къщата. Върху нея има забоден с габарчета избледнял некролог. – Ето къде е брат ми.

Брадатият събира с ръка полите на наметалото, да не се цапа в тънката калчица. После изведнъж, като пружина, се изправя и застава близо до високия, много близо.

– Ей, какво е това – почти изписква високият и се дърпа назад.

Брадатият стои широко разкрачен, с искрящи от наметалото широки рамене.

– Не виждаш ли какво е? Нож.

– Ама ти ме намушка бе!

– Лъжеш. Още не съм те намушкал. Само ти показах как ще те намушкам.

– След няколко дни вземаме заплати от театъра. Ще ти я дам цялата.

– Не стига.

– Ще взема и заем. Ще ти върна тези пари.

– Откъде ще вземеш заем? Никой няма да ти даде. Хората те знаят.

– Искаш ли малко вино?

–Дай.

Императорът надига бутилката и дълго пие. После си обърсва устата и казва:

–Ще направим така. Ще отидем и ще заложим наметалото и ямурлука. Това са дрехи, които не могат да се намерят никъде. Скъпи дрехи. От реквизита на театъра. И отиваме в казиното. Моли се да спечелиш.

– Представлението е утре. Ако не спечелим, как ще върнем дрехите в театъра?

– Значи лошо си се молил.

След час двамата стигат до казиното. То е до пазара. Огромните цифри на видеостената изскачат като огромни горили досами теб. Наметалото и ямурлукът ги няма. Без тях двамата изглеждат тихи, смалени, като мухи без глави. До брадатия се приближава някакъв. Прилича на огнеупорна каса.

– Ела, че ми трябваш – казва му и го дръпва в безистена наблизо. И там, в тъмнината, продължава да му говори:

– Парите трябва да се връщат, нали знаеш.

Брадатият кима с глава – знае, така е.

– Дадохме ти достатъчно отсрочка.

Брадатият кима – дадохте ми.

– Четири бинки. Носиш ли ги?

Брадатият върти глава – не, още не ги носи.

Мъжът прави късо движение с ръка. Сетне завърта ръката си, сякаш навива стенен часовник. Брадатият пада на земята. Онзи се навежда, избърсва хубаво ножа в дрехата му, а после все в сянката изчезва.

Само на метри, пред осветения вход на безистена по тротоара, като на сцена, се щура насам-натам високият.

– Императорче, къде си? – чува се гласът му, който ту глъхне, ту еква високо.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа творчеството и технологиите
Следваща статияДарът на дядо Добри