0
1174

Империята (не) трябва да умре

Новые товарищи, старая дорога.

ДДТ „Кладбище“

Татяна Толстая разказва този виц от брежневската епоха, когато връчването на ордени и медали предвид страстта на Леонид Илич се беше превърнало в същински разгул: „В детството ми беше популярен анекдотът, че Николай Втори посмъртно е предложен за ордена „Октомврийска революция“ – „за създаването на революционна ситуация в страната“. И продължава да изяснява интереса към фигурата на последния император:

Във всеки случай странната обломовска пасивност на този тих синеок семейственик, покорността пред съдбата в съчетание със самоубийствен инат и егоизъм, съдбоносните семейни обстоятелства (властна, истерична съпруга и смъртно болен наследник), съдбоносните исторически обстоятелства (война с Япония, война с Германия) и, разбира се, страшният край в подземията на уралското имение – всичко в неговия живот не престава да вълнува въображението на писателите и читателите по целия свят. И колкото повече приказни мотиви и митологически клишета могат да се видят в историята за живота и смъртта на последния руски цар, толкова по-охотно се хващат за перото писателите и толкова по-жадно разграбват книгата читателите.   

Оттук вече е ясно, че творението на Михаил Зигар „Империята трябва да умре. История на руските революции в лица 1900-1917“ (ИК „Жанет 45“, превод Здравка Петрова) просто е обречено на успех. И макар че корицата на руското издание на книгата на Зигар спекулира тъкмо с образа на Николай ІІ (леко разпарчетосан и поразместен), 1000-страничният том се е захванал да обезсили точно онези патетики, срещу които Татяна Толстая роптае – приказните митове и митологичните клишета. Книгата не е поредното превъртане на времето преди ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция – така в годините на социализма бяхме учени да наричаме преврата от 1917 г.) с ахкания и охкания колко е било красиво то и какво са загубили руснаците, помитайки го от лицето на земята (Станислав Говорухин, руски журналист и режисьор, създаде през 1992 г. филм – „Русия, която ние изгубихме“, в който – при всичката му фактичност и добре построен разказ, се промъкват всъщност именно тези клишета), а е една интересно скроена и подкрепена с любопитни факти история, която показва реално, че империята наистина е трябвало да умре. Но е трябвало да умре не защото такава е историческата необходимост (марксистките мантри), нито защото никой не е искал и да я погледне (народническите вярвания), а защото начело ѝ стоят хора без качества, без никакви управленски и държавно-конструиращи способности – безволеви или деспотични, объркани или догматични, фантазьори или фанатици, а понякога и то не чак толкова рядко всичко това наедно, които праволинейно, методично и без да искат тласкат Русия към гибел. Всъщност Зигар показва, че императивът „Империята трябва да умре“ в действителност не е никакъв императив, че империята умира, защото няма човек, способен да я спаси; тоест няма заложби, няма дарба, няма умение, няма талант – нищо няма; империята умира от хорско бездарие… Не е лесно да се извърши демонстрацията, периодът е наситен със събития и личности. Известната руска литературна критичка Галина Юзефович сравнява книгата с фейсбук:

Едва отгръщайки деветстотин-страничния труд на Михаил Зигар „Империята трябва да умре“, наследник на неговия онлайн-проект „1917“, читателят сякаш се оказва в твърде шумно задимено помещение, където множество хора разговарят едновременно на висок глас, безкрайно се преместват от място на място и бурно жестикулират. Русия от края на ХІХ-началото на ХХ век Зигар превръща в нещо като ретро-фейсбук: десетки прекосяващи персонажи, у всеки от които ще се намерят достатъчно количество общи познати – преплитащи се съдби, скандални раздели, горещи примирия. Първоначално текстът и истината създават впечатление за наелектризиран и пращящ хаос от гласове, имена и емоции; примерно същото, каквото би създал фейсбук у някой неподготвен за него човек.

Подсказва го и българската корица на книгата, според мен по-сполучлива от руската (Милена Вълнарова), върху която в гъст порядък са показани различни действащи лица от епохата. Ако се вгледаме, някои може да разпознаем, други са само символни обозначения, но идеята на Михаил Зигар е хваната перфектно: случват се страшно много неща, появяват се страшно много лица, кръстосват се страшно много събития и във всички тях е почти невъзможно да се ориентираш. Затова журналистът-публицист е избрал един много стойностен и упътващ подход при представянето на периода: къси материали – колкото за вестникарска страници, някои и по-малки; 1000-страничният том заприличва на течение на вестник, което може да четеш включително оттук-оттам. Тръгва с отлъчването на Лев Николаевич (Толстой) от православната църква и завършва – не броим епилога, с думи на Владимир Илич (Ленин) към Лев Давидович (Троцки):

„Знаете ли – казва Ленин на Троцки, – веднага след преследвания и нелегалност – на власт… – Ленин се опитва да подбере дума и не може да си спомни как е това на руски, – es shcwindelt (това опиянява – нем.)…“ И показва с жест, че му се вие свят. С Троцки се гледат и се подсмиват.

В самия епилог Зигар си позволява доста по-едри обобщения за т.нар. Октомврийска революция вместо простото проследяване на събитията (макар че и последното го има, подробно описва съдбите на някои от най-дейните актьори на епохата след фаталната 1917 г.): „Мисля, че няма да бъде твърде голямо преувеличение, ако я нарека най-мащабната ръкотворна катастрофа в историята“. И като финал – нещо като заклинание:

В Русия още няма сдобряване с историята, травмите не са излекувани, комплексите не са изживени. Самата руска история е болест, която се обажда на всяка крачка. Ние сме болни от своята история. Аз не искам да умра от тази болест. 

Тъкмо защото Михаил Зигар не иска да умре от тази „руска болест“ в хода на повествованието той си позволява в бележка под линия паралели с тогавашната и сегашната ситуация в Русия. Това обаче раздразва до кокал неговите критици; цитираната вече Галина Юзефович в критически текст, симптоматично назован „Какво не е у ред в книгата „Империята трябва да умре“ на Михаил Зигар“, негодува:

Смисълът обаче, редът и структурата вътре в този хаос се открива още на двайсета страница – веднага, щом се появят авторските бележки. Зигар пише как споменатият вече Победоносцев е уговарял Александър ІІІ в никакъв случай да не отменя смъртното наказание за убийците на своя баща, Александър ІІ, позовавайки се при това на „желанието на обикновените хора“. И веднага акуратно пояснява: да-да, ето и днешната власт е узурпирала правото да съди от името на народа. [] Именно тази дидактическа изостреност представлява основния недостатък на „Империята“, от който израстват всички останали. Настойчивият стремеж да се оглеждаш в миналото като в огледало поражда безкрайна редица от дребни, но дразнещи неточности. 

Любопитното е обаче, което критиците на Зигар изглежда не забелязват (или предпочитат да не забелязват), че колкото повече напредва той с историята, толкова повече тези негови така ядосващи ги вметки намаляват. Ще рече, че днешната власт в Русия със своите действия прилича повече на началните периоди от господарството на Николай ІІ, тоест онова, което е последвало заради неговата безхарактерност, слепота и буквално некадърност, тепърва предстои. Като трябва, длъжни сме да отбележим, неговите неблагоприятни и отровни паралели се отнасят не само за хората на власт, но и за хората срещу тази власт. Галина Юзефович е вбесена например, че е нарекъл Зинаида Гипиус, съпруга ѝ Дмитрий Мережковски и присъдружният им Философов „хипстъри“, отделно стрелите му към Александър Керенски, който по-скоро бил индивидуалист, отколкото екипен играч. Но тъкмо в деянията на Керенски откриваме може би най-големия пропуск на Михаил Зигар – пропуск, който е слабост не само на властта в Русия, но и на нейната опозиция и интелигенция; пропускът, че в Русия империята никога не умира.

Всъщност в това е големият проблем на огромната северна държава, в обсебеността ѝ от империята. И не само на държавата – и на населението ѝ. Няма значение в какъв образ ще се изяви тази империя – дали като самодържавие, дали като сталинизъм, дали като путинизъм – империята е винаги на първо място. „Вехите“ след революцията през 1905 г., както и „Новите вехи“ след революцията през 1917 г. потвърждават напълно думите ми. Прочее, казвал съм го и друг път: като държавно формирование Русия е просто последният остатък от империята на Чингис хан, която в хода на историческото развитие се е преляла в порядките на Московското княжество, впоследствие царство, след това в империята на Петър І и т.н. до днес. Затова там всеки, който по някакъв начин се опита да се отклони от императивите на имперското, бива низвергнат: съдбата на Александър Керенски е подобна например на съдбата на любимия на някогашната Велика господарка княгиня София (1657-1704) Василий Голицин (1643-1714), който много преди Петър І започнал да ориентира страната на запад. Но го правел меко, без насилие, демократично, за разлика от великия Петър, за когото казват, че изсякъл прозорец към Европа. Но забележете! – изсякъл: Петър І всъщност подгонва Русия и руснаците към Европа с азиатски бич; пише за това и в своята многотомна „История на руската държава“ небезизвестният Борис Акунин, тоест Григорий Чхартишвили, който – за разлика от Галина Юзефович (водена вероятно от неосъзнат имперски импулс) – казва добри думи за „Империята трябва да умре“. В действителност обаче цялата книга на Михаил Зигар изявява друго – в Русия империята (не) трябва да умре, което значи: докато тя, идеята за Руска империя, е жива, дотогава държавата Русия все ще си боледува от своята история. Или, както пее Юрий Шевчук:

Нови другари, стари пътища…     

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКука Розета: За душата на фадото
Следваща статияАбсурди на световната политическа сцена