0
5460

Империята трябва да умре

Откъс от историческата книга на руския журналист (изд. „Жанет 45“), превърнала се в световен бестселър.

„Империята трябва да умре“ излиза в Русия през 2017 г. и веднага се превръща в национален бестселър. Въпреки документалната ѝ точност, тя по-скоро наподобява криминале, отколкото исторически роман или учебник. Никой преди не е писал по толкова актуален и завладяващ начин за руската история. Американският сайт Kirkus Reviews определя англоезичното ѝ издание за една от най-добрите исторически книги на 2017 г.
Ето няколко отзива за книгата.

Необикновено увлекателна книга. Най-важният етап в историята на Русия става ясен благодарение на това, че хората, творили тази история, са показани удивително живи; понякога направо ти се иска да им кажеш: „Не, не трябва, това е грешка, вие погубвате Русия!“ Не мога да се сетя за нито една друга книга която така пълно, точно и мощно да представя на читателя смисъла на ключово историческо събитие.
Владимир Познер, журналист и телевизионен водещ

Странно, че такава книга не е била писана по-рано. Спокойно, умно, пределно увлекателно изложение на събития, случили се преди сто години. Тази книга разказва как се движат механизмите на властта, как се прави историята на страната и как можем да я загубим.
Текла Толстая, журналист и режисьор

Завладяваща книга. Зигар, журналист по професия, подхожда към историята, сякаш я интервюира – слуша какво има да кажат участниците в нея и умело поставя всичко в контекст. Ако ви е нужна книга, която няма нищо общо с лавината от други революционни заглавия, която е добре проучена и още по-добре написана, която превръща историческите личности във ваши лични познати, която ви дава възможност да усетите дъха на смъртта в епоха, отдалечена от нас на век разстояние – прочетете тази книга.
Foreign Policy

В забележителния труд на Михаил Зигар много подробно се разказва как Русия се е търкаляла към своя крах, поради какви грешки и престъпления този крах е ставал неизбежен. Добре е творците на сегашната история да я прочетат, да помислят и да си извлекат урок.
Владимир Войнович, руски писател

Изданието е осъществено с участието на Програмата за подкрепа на превод и на руска литература TRANSCRIPT на Фондация „Михаил Прохоров“.

Михаил Зигар (р. 1981 г.) е руски журналист и писател. Живее в Ангола, учи в Каирския университет (Египет), завършва Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). Десет години работи като военен кореспондент за вестник „Коммерсантъ“, пише и излъчва от мястото на събитието репортажи за военните конфликти в Ирак, Ливан, Судан, Палестина, Узбекистан и други горещи точки на света. Чете лекции в МГИМО по международна и аналитична журналистика. Бивш заместник главен редактор на „Русский Newsweek“, колумнист в OpenSpace.ru, Slon.ru, Gzt.ru, Forbes.ru, бивш главен редактор (2010–2015) на независимия руски новинарски телевизионен канал „Дождь“. Заснема документалните филми „Да погребеш Сталин“ (2013), „Кой тук е властта. Четири версии за разстрела на Белия дом“ (2013) и историческия мини-сериал „Былое и Дума“ („Минало и Дума“). Живее и работи в Москва.
Отличен е с престижната международна награда CPJ International Press Freedom Award (2014), присъждана на журналисти, показали мъжество в защита на свободата на словото, докато са били обект на атаки, заплахи или затвор. През 2016 г. Зигар основава „История на бъдещето“ – креативно студио, което създава нови жанрове и подходи за разказване на историята. Студиото стартира мащабния образователен мултимедиен проект „1917. Свободна история“ – своеобразен „документален фейсбук“ от 1917 г. Проектът има руска и англоезична версии и дава възможност да се проследи в реално време какво се е случвало в дните преди решаващите събития отпреди сто години – записки, мисли и преживявания на над 1500 реални исторически персонажи от онова време. Най-новият проект на студиото е 1968.digital – документален сериал за смартфони, в който действието се разгръща на екраните на мобилните телефони на участниците в различни събития през 1968 г.
Михаил Зигар е автор на книгите „Газпром. Новото руско оръжие“ (в съавторство с Валерий Панюшкин, 2008), „Цялото кремълско войнство“ (бестселър в Русия, издадена в България като „Владимир Путин. Неизбежните войни“, 2015) и „Война и мит“ (сборник с репортажи за войни, революции и преврати).

Михаил Зигар, „Империята трябва да умре“, ИК „Жанет 45“, превод от руски Здравка Петрова, редактор Доротея Табакова, оформление Милена Вълнарова

ЕПИЛОГ

Октомврийската революция само в учебниците по история изглежда като решителен момент, след който страната се е променила веднага и завинаги. Повечето хора няма да забележат сериозни промени нито на 26 октомври, нито през следващите дни. Петроградската градска дума няма да признае правителството на болшевиките и ще сформира Комитет за спасение на родината и революцията – заместител на Временното правителство и алтернатива на болшевишкия Совнарком[1].

Никой няма да повярва, че болшевиките имат сили да удържат властта. Меншевиките и есерите са напуснали конгреса на Съветите именно защото са смятали своята демонстрация за най-лошото наказание за болшевиките, които без тях неминуемо ще рухнат. „Болшевиките могат да завземат властта, но не могат да я удържат повече от три дни – цитира американският журналист Джон Рид един от меншевиките. – Те нямат хора, които биха могли да управляват страната. Може би е най-добре да ги оставим да опитат: с такъв опит ще се провалят.“ Но на 29 октомври болшевиките ще разтурят Комитета за спасение на родината и революцията и ще се закрепят в Петроград.

Болшевиките са завоювали своята популярност благодарение на три гръмки обещания. Първото от тях е да сложат край на войната. Наистина, още на 26 октомври конгресът на Съветите ще приеме „Декрет за мира“ с призив към воюващите страни да сключат мир без анексии и контрибуции. Войната обаче няма да свърши. На 9 декември Троцки ще замине за Брест-Литовск за преговори с Германия, но ще откаже да приеме условията на германската страна. Германия ще мине в настъпление и ще завземе нови територии, в резултат на 3 март 1918 г. Бресткият мир ще бъде подписан при много по-тежки условия: Германия ще анексира около един милион квадратни километра руска територия, Русия ще плати контрибуция в размер на 6 милиарда марки (2,75 милиона рубли[2]). Но и това няма да бъде краят. Отново ще избухне война, този път – Гражданската.

Второто обещание на болшевиките е „земята – на селяните“. Фактически обаче те ще направят обратното: на 27 октомври конгресът на Съветите ще приеме декрет, отменящ правото на частна собственост върху земята. Към този момент една пета от земята в Русия вече принадлежи на селяните, сега държавата ще им я отнеме и ще им я дава за ползване. Но и това не е всичко: след по-малко от половин година, през пролетта на 1918-а, ще започне „продоволствената диктатура“, бедняшките комитети ще отнемат от селяните „излишъците“, тоест почти всичко, което те произвеждат.

Третото и главно обещание – фабриките да се предадат на работниците – също няма да бъде изпълнено. Власт та ще национализира всички предприятия, работниците няма да могат и да мечтаят за контрол над работата на предприятията или да получават част от печалбата.

Повече от половин година след Февруарската революция всички очакват свикване на Учредително събрание, което да определи облика на новата руска държава. Когато идват на власт, болшевиките веднага губят интерес към него, презрително го наричат „учредилката“.

И все пак дългоочакваните избори за Учредително събрание ще се състоят пет дни след свалянето на Временното правителство – на 30 октомври. След месец, още преди обявяването на резултатите, болшевишкото правителство ще уволни Централната избирателна комисия. За нов неин председател ще бъде назначен болшевикът Марк Урицки.

На 28 октомври Ленин ще подпише декрета за забрана на партията на кадетите като „партия на врагове на народа“; съгласно този декрет всички нейни лидери трябва да бъдат дадени под революционен трибунал. Кадетите Андрей Шингарьов и Фьодор Кокошкин, бивши членове на Временното правителство, избрани в Учредителното събрание, ще бъдат арестувани още същия ден. Те няма да доживеят до началото на заседанията – ще бъдат убити от моряци в затворническата болница в началото на януари.

Според официалните резултати от изборите болшевиките ще победят в Петроград и Москва, но като цяло в страната ще лидират есерите. На 5 януари Учредителното събрание ще се събере в Таврическия дворец. Същия ден войници от Петроградския гарнизон ще разстрелят демонстрацията на привържениците на Учредителното събрание, ще загинат десетки хора. На следващия ден депутатите ще се върнат в Таврическия дворец и ще открият, че той е затворен.

През зимата на 1918 г. болшевишкото правителство ще се премести в Москва, по-далече от фронтовата линия и несигурния, опасен за всяка власт Петроградски гарнизон.

В цялата страна, включително в Петроград, през зимата на 1918 г. ще настъпи глад. Въпросите на политиката ще отстъпят място на въпроси на оцеляването: как човек да спаси себе си и своите близки? Да остане вкъщи и да чака? Да бяга на Дон при казаците, където се събират противниците на болшевиките? Да се опита някак да стигне до границата? През първата зима от Петроград – от глада и студа – ще избягат около един милион души.

Впрочем не всички ще имат избор. През март 1918-а Зиновиев и Урицки ще наредят от Петроград да бъдат изселени останалите членове на семейство Романови. През лятото на 1918 г. Свердлов и Ленин ще вземат решение да бъдат убити членовете на царското семейство, интернирани в Урал. Пръв ще убият брата на императора, великия княз Михаил – ще го откарат (заедно с личния му секретар, англичанина Джонсън) в гората и ще го разстрелят. След месец в Екатеринбург в мазето на къщата на Ипатиев ще разстрелят Николай ІІ, Александра, петте им деца и четиримата слуги. На следващия ден на 150 км от Екатеринбург ще хвърлят във въгледобивна мина осмина, в това число сестрата на императрицата Ела, и няколко князе с императорска кръв. В мината те мъчително ще умрат от раните си.

На 30 август в Москва членката на партията на есерите Фани Каплан като отмъщение за разтурването на Учредителното събрание ще стреля три пъти по Ленин и ще го рани тежко. Същия ден в Петроград ще бъде убит Мойсей (Марк) Урицки, бивш ръководител на Централната избирателна комисия, а сега председател на градската Чрезвичайна комисия[3]. В отговор съветското правителство ще вземе решение да започне „червен терор“: „За смъртта на един наш борец трябва да платят с живота си хиляди врагове“ – ще напише петроградският „Красная газета“.

На 5 септември в Москва, в Петровския парк, ще се състои първата публична екзекуция: ще разстрелят чиновници от царския режим и видни членове на Съюза на руския народ: в това число бившите министри Николай Маклаков, Алексей Хвостов, Иван Шчегловитов, заместник-министъра Степан Белецки.

Вестниците ще публикуват списък на заложници, които ще бъдат разстреляни, ако бъде убит дори само още един съветски служител: на първите места в списъка са четирима велики князе, в това число либералът Николай Михайлович. За него ще се опита да ходатайства Горки, та нали великият княз е известен историк. „Революцията не се нуждае от историци“ – според легендата ще отговори Ленин. В края на януари 1919 г. четиримата велики князе ще бъдат разстреляни в Петропавловската крепост. Когато научи за тяхната смърт, Юлий Мартов ще напише статията „Срамота!“.

Членовете на царското семейство, които към този момент се намират в Крим, ще успеят да се спасят: британският крал Джордж V ще изпрати линейния кораб „Марлбъро“ за леля си, вдовстващата императрица Мария Фьодоровна и останалите си роднини (сестрите на покойния император Олга и Ксения, шурея си Сандро, бившия върховен главнокомандващ Николай Николаевич, „черните жени“ – черногорките, и семейство Юсупови). Корабът ще ги откара в Британия.

В този момент вече ще съществуват две Русии: едната „червена“, със столица в Москва, втората „бяла“, със столица в Омск. Именно тази „Руска държава“, ръководена отначало от Временно правителство начело с есера Авксентиев, после от извършилия преврат адмирал Колчак, фактически е призната от световната общност – а не правителството на болшевиките.

Гражданската война ще продължи почти шест години и ще завърши с победа на болшевиките. През тези години ще загинат над 10 милиона души – това е пет пъти повече от загубите на Русия в Първата световна война, която болшевиките са обещали да прекратят. От тези 10 милиона два и половина ще бъдат убити непосредствено в сражения, други два милиона ще станат жертви на червения и белия терор, шест милиона ще умрат от глад и епидемии. Около два милиона души ще емигрират. Значителна част от страната ще бъде разрушена: особено силно ще пострадат въгледобивните предприятия на територията на съвременната Донецка област и нефтените находища в Баку.

През февруари 1919 г. в Сергиев посад ще умре от глад публицистът Василий Розанов. През 1920 г. в болницата при Бутирския затвор ще умре Дмитрий Шипов, най-умереният лидер на руската опозиция, бившият председател на московското земство. Ще го обвинят в антиболшевишка дейност и участие в тайната организация „Национален център“. През април 1921 г. по присъда на ВЧК ще бъде разстрелян основателят на Съюза на руския народ Александър Дубровин. Юлий Мартов отначало ще се бори за реформиране на съветската власт отвътре, но през 1920 г. ще замине за Берлин и там ще умре от туберкулоза.

Творческата интелигенция ще се отнесе различно към победата на болшевиките. Например Александър Блок ще приветства Октомврийската революция. Много от приятелите му ще престанат да общуват с него. През 1919 г. Блок ще срещне в трамвая Зинаида Гипиус. „Ще ми подадете ли ръка?“ – ще попита той. „Лично – да. Обществено – между нас мостовете са взривени“ – ще отговори тя.

Много хора ще мечтаят да напуснат Петроград – но това ще бъде забранено. Семейство Мережковски ще извадят късмет – ще се разберат с властите да ги изпратят в Червената армия да четат на войниците лекции по история на Древния Египет. Но вместо да четат лекции, Гипиус, Мережковски и Философов ще се измъкнат в Полша. Там трибратството ще се разпадне завинаги: Философов ще остане във Варшава със Савинков, за да се борят против болшевиките, а семейство Мережковски ще заминат за Париж.

Блок ще поиска разрешение да напусне страната. За него ще ходатайстват Горки, Луначарски и дори Каменев. Ленин на няколко пъти ще откаже. През август 1920 г. Блок ще умре от сърдечно заболяване, така и без да научи, че се е получило разрешение за заминаването му.

Самият Горки ще стане един от главните критици на болшевиките, но заради предишните му заслуги ще му позволят да замине на лечение в Берлин. Мария Андреева, сега вече бивша негова спътница в живота, заедно с любовника си, агент от НКВД, ще замине с Горки в качеството на шпионка, командирована от съветското правителство. Те ще контролират всички разходи на Горки, ще следят новите му публикации и ще докладват за действията му на Москва. Едва през 1924 г. той ще се избави от техния контрол и ще се премести да живее в Италия.

През 1922 г. Ленин ще получи два инсулта, след които ще изгуби способността си да участва в управлението на страната. Въпреки неговото завещание, в което той определя Троцки като „най-способния човек“ в партията, властта ще се озове в ръцете на Йосиф Сталин. Ленин ще прекара последните си години в подмосковското имение Горки – заради него от там ще изселят предишната стопанка, вдовицата на Сава Морозов Зинаида. Партийното ръководство ще избере за Ленин именно нейната къща, защото там е инсталиран телефон.

Ленин ще умре през януари 1924-та. Зинаида Морозова ще го надживее с 33 години. Цялото ѝ имущество ще бъде национализирано. Отначало тя ще изпадне в пълна нищета, но после МХАТ ще започне да ѝ изплаща скромна пенсия – заради заслугите на покойния ѝ съпруг пред театъра. До 1924 г. Зинаида ще живее в Москва, после ще замине за село Илинское в Ярославска област.

Павел Рябушински, както и почти цялото му семейство, ще емигрира във Франция. Той ще умре от туберкулоза през 1924 г. През 1925 г. в Париж ще умре първият премиер на Временното правителство на Русия княз Георгий Лвов – през всичките си последни години той ще помага на руските емигранти да уредят живота си в изгнание.

През 1928 г. Горки по молба на Сталин ще се върне от Италия в Москва – засега само на гости. Той ще отседне в жилището на своята първа и единствена законна съпруга Екатерина Пешкова, която по това време оглавява единствената в СССР правозащитна организация „Помполит“[4]. През 1932 г. Горки ще се върне да живее в Русия окончателно – съветските власти ще му отпуснат голямата къща, която преди революцията е принадлежала на по-малкия брат на Павел Рябушински Степан. Горки изцяло ще подкрепя Сталин и неговата политика, ще умре през 1936 г.

Приятелят на Горки, оперният певец Фьодор Шаляпин, през 1922 г. ще замине на гастроли в САЩ и няма да се върне. През 1927 г. ще го лишат от званието „Народен артист на СССР“ и от правото да се връща в родината си. Ще умре през 1938 г. в Париж.

Сергей Дягилев така и нито веднъж няма да отиде на гастроли в Русия – и изобщо нито веднъж няма да стъпи на руска земя. Ще умре във Венеция (тоест както му е предсказала гадателката, сред вода) през 1929 г. 42 години по-късно до него ще бъде погребан неговият приятел, композиторът Игор Стравински, който ще прекара по-голямата част от живота си в САЩ.

Много предишни опозиционери няма да се примирят с властта на болшевиките. Бабата на руската революция Екатерина Брешко-Брешковская, която е прекарала по-голямата част от живота си в заточение, през 1918 г., на 74-годишна възраст, ще замине за Япония, а после за САЩ. Тя ще продължи своята политическа борба до самата си смърт през 1934 г. в Прага, на 90 години.

Виктор Чернов ще живее в Париж до 1941 г., а след началото на войната ще се премести в САЩ, където ще пише мемоарите си. Ще умре в Ню Йорк през 1952 г.

Ираклий Церетели и Николай Чхеидзе заедно с други социалисти грузинци ще се опитат да създадат независима грузинска република, но след успешното настъпление на болшевиките ще емигрират. Чхеидзе ще се самоубие в Париж през 1921 г. Церетели ще надживее Сталин и ще умре през 1959 г. в САЩ.

Бившият монах Илиодор, сега мирянинът Сергей Труфанов, през 1918 г. ще се върне в Царицин и ще се обяви за „патриарх Илиодор“. През 1922 г. ще замине за САЩ, ще стане баптист и ще работи като портиер в хотел. Ще умре в Ню Йорк през 1952 г.

Отношенията между емигрантите от Русия ще бъдат много сложни. Между либералните монархисти и черносотниците ще избухне истинска война: последните ще обвиняват първите за случилата се революция. През 1921 г. в Берлин ще пребият Гучков. Година по-късно черносотниците ще открият стрелба по време на реч на Милюков – като отмъщение, задето е оскърбил императрицата в своята реч в Думата „Глупост или предателство?“. Самият той няма да пострада, но ще загине Владимир Набоков-старши, още деветима души ще бъдат ранени.

Самият Гучков ще умре през 1936 г. от рак в стомаха. Преди смъртта си той ще бъде крайно разтревожен от неминуемата според него война между СССР и хитлеристка Германия.

Повечето членове на руската императорска фамилия ще останат във Франция. Синът на Михен, великият княз Кирил, през 1924 г. ще се обяви за император в изгнание, но няма да го признаят нито вдовстващата императрица Мария Фьодоровна, нито великият княз Николай Николаевич, нито великият княз Дмитрий.

Николай Николаевич ще умре в Антиб през 1929 г. Великият княз Дмитрий ще умре в Швейцария през 1942-ра, а Феликс Юсупов – в Париж през 1964 г. През 40-те години на XX век дъщерята на Феликс Ирина ще се запознае и дори ще се сприятели с дъщерята на Распутин Матрьона.

От героите на тази книга най-дълго ще живее Матилда Кшесинская. През 1921 г. тя най-сетне ще се омъжи за великия княз Андрей, вече ще се нарича „светлейша княгиня Красинская-Романовская“, ще надживее съпруга си с 15 години и ще умре през 1971 г. на 99-годишна възраст в Париж.

Ана Вирубова през 1920 г. по чудо ще избяга от ареста благодарение на нехайството на конвоиращ я червеноармеец. Тя дълго ще се крие в Петроград, а после заедно с майка си ще стигне до Финландия. Ще доживее до 80 години – ще умре през 1964 г., няколко месеца преди Брежнев да оглави СССР на мястото на Хрушчов.

Повечето от останалите в Съветска Русия и оцелели през Гражданската война представители на дворянството и интелигенцията някак ще уредят живота си: ще намерят работа в съветски институти и ведомства. През 20-те години много от тях ще имат чувството, че всички сътресения са останали в миналото. Тяхното мирно съществуване ще трае десетина години – до началото на големия сталински терор от 30-те години.

Бившият председател на масонския Върховен съвет, вицепремиерът на Временното правителство Некрасов ще смени фамилното си име на Голгофски, ще работи в съветски министерства, ще преподава в университета, но през 1930 г. ще бъде арестуван и изпратен на Беломорканал. Но и там ще постигне успехи: ще работи в конструкторското бюро и дори ще получи орден „Трудово червено знаме“ за предсрочно предаване на канала. Ще го разстрелят през 1940 г.

Освен него още седем бивши министри от Временното правителство ще бъдат разстреляни през годините на големия терор, останалите ще прекарат в затвора значителна част от живота си в СССР. Владимир Лвов, виновникът за „корниловския пуч“, ще умре в затвора в Томск през 1930 г.

Борис Савинков, за ужас на приятеля си Философов, ще се съгласи да работи с болшевиките и през 1924 г. нелегално ще се върне в Русия – ще попадне в капана на ОГПУ[5], ще го арестуват, ще го осъдят на разстрел и той ще се самоубие в сградата на „Лубянка“. Дмитрий Философов ще умре в самота във Варшава през 1940 г.

Когато в края на 20-те години в Русия започнат репресии срещу „старите болшевики“ – противниците на Сталин, много хора ще възприемат това като вътрешни разправии на „паяци в буркан“. Отначало след смъртта на Ленин Зиновиев, Каменев и Сталин ще се обединят против Троцки, за да му попречат да стане наследник на Ленин. После Сталин ще започне борба срещу опозицията. Например ще изпрати Каменев посланик в Италия.

През 1927 г. Зиновиев и Троцки ще се опитат да организират митинги на опозицията против Сталин, посветени на десетгодишнината на революцията, но тълпи привърженици на Сталин ще ги разгонват с викове „Долу чифутите опозиционери!“.

През 1929 г. Троцки ще бъде екстерниран от СССР, през 1940-а агенти на НКВД ще го убият в Мексико. През 1936-а ще осъдят, а после ще разстрелят Лев Каменев и Григорий Зиновиев, след тях – няколкостотин души от висшето ръководство на страната. Големият сталински терор ще бъде пълна изненада за всички, които той ще унищожи.


За много напуснали страната в изпитание ще се превърне Втората световна война. Великият княз Сандро, приятел от детството на Николай ІІ, ще хвали Сталин, задето е пресъздал Руската империя. Действията на Сталин ще одобри и Милюков – живеейки във Франция, той ще подкрепя войната против Финландия: „Жал ми е за финландците, но аз съм за Виборгска губерния“. А Струве ще се ядосва, че Николай ІІ е бил прекалено мек – трябвало е да унищожи физически всички революционери, включително самия него, ще каже бившият марксист и бивш либерал. Павел Милюков ще умре през 1943 г., Пьотър Струве – през 1944 г.

В Париж през 1941 г. Мережковски ще произнесе по германското радио антиболшевишка реч (никой няма да я чуе, но тя бързо ще се обгърне с легенди), ще го обвинят в симпатии към фашистите, Мережковски и Гипиус ще останат в пълна изолация сред руските емигранти. Той ще умре през декември 1941 г., тя – през септември 1945. В момента на смъртта си всеки от тях ще бъде на 76 години.

Александър Керенски няма да доживее до 90-годишния си юбилей с по-малко от година. Ще живее в Британия, Франция, Австралия, САЩ. През 1968 г. ще се опита да отиде в СССР, ще поиска разрешение от Брежнев, ще заяви, че не съжалява за случилото се и че смята Октомврийската революция и всички последвали събития за закономерни. Но завръщането му няма да се състои – ще попречи Пражката пролет, на съветското ръководство няма да му е до Керенски.

До 95 години ще доживее любимата дъщеря на Лев Толстой Саша, същата, която е получила по завещание от баща си авторските права върху неговите произведения. През 20-те години в СССР тя ще се занимава с правозащитна дейност, на няколко пъти ще бъде арестувана от ЧК и през 1929 г. ще емигрира. Ще умре в САЩ през 1979 г.

Империята, създадена от болшевиките, ще умре през 1991 г. От историческа гледна точка онези, които са предричали бърз край на болшевиките, ще се окажат почти прави: 70 години за историята са миг.


Руската революция се оказа явление от планетарен мащаб. Разместване на литосферните плочи, тектоничен разлом, заради който огромна високоразвита цивилизация е рухнала в ада. В Москва, днешната столица на Русия, от предреволюционния период се е запазило приблизително толкова, колкото в днешната столица на Италия от Древния Рим или в Мексико – от империята на маите.
Тази катастрофа е имала не природен произход, тя е била причинена от хора. Мисля, че няма да бъде твърде голямо преувеличение, ако я нарека най-мащабната ръкотворна катастрофа в историята.
Колосалната разлика в нивото на заможност и образование е правела страната крайно нестабилна, както е нестабилна всяка система, основана върху сегрегация. Рано или късно, благополучното малцинство винаги се оказва не в състояние да сдържа натиска на неблагополучното мнозинство.

Царското семейство, дворът, членовете на правителството, черната сотня – хиляди хора не са могли да се отрекат от своята вяра в средновековния догмат за божествения произход на царската власт. Тяхната архаична убеденост не е позволявала на Русия да се променя, всички тези хора до последно са се съпротивлявали на политическото развитие на страната. Те са отхвърляли един след друг всички умерени еволюционни сценарии.

Най-трагичният сценарий е бил далеч не единственият. Идеята, че такава е съдбата на руския народ, неговата карма, и сега е много популярна в Русия. Надявам се, че тази книга ще накара хората да се усъмнят в нея. Нищо не е известно предварително, нищо не е предопределено стопроцентово. Двигател на историята е една грешка. Героите на тази книга постоянно кроят планове, правят прогнози, действат, убедени в нещо, което всеки път им се струва точно преценено. И почти винаги това се оказва заблуда. Но минава време и всички тези заблуди се забравят. И самите герои, и изучаващите ги историци започват да вярват, че от самото начало е имало план. Че всичко, което се е случило, изобщо не е случайност, а плод на нечий замисъл.

Докато пишех тази книга, неизменно ме смайваха спомените на участниците в събитията. Стотици герои са написали извънредно подробни мемоари за тези събития – и върху повечето от тях са работили след двете революции от 1917 г. Авторите на мемоарите вече са знаели как е завършила тяхната история и почти никой не е променил гледната си точка. Всеки е бил сигурен в правотата си. Почти никой не е обвинил себе си, задето историята е завършила с трагедия. Тези хора заедно са потопили своята Атлантида, но всеки смята, че не той е виновен, а всички останали. Жандармът смята, че е бил прав, когато е мачкал – и съжалява единствено, че не е досмачкал. Революционерът е сигурен, че е бил прав, когато е взривявал, и се ядосва, че малко е взривил. Всеки смята, че е спасявал – но уви, не е спасил.


1917 г. е родова травма на обществото в Русия. Дори след сто години средната класа неосъзнато очаква, че събитията може да се повторят. Началото на ХХІ век не прилича на началото на ХХ век: обществото в Русия е несравнимо по-образовано и благополучно, отколкото преди сто години. Въпреки това психологическата травма не минава толкова лесно. Опитът от Гражданската война и последвалия терор кара новите поколения граждани на Русия отново и отново да си задават въпроси: Не е ли време да потегляме? Дали после няма да стане твърде късно?

Както и преди сто години, днес много хора споделят ценностите на черната сотня, други оправдават репресиите и „червения терор“. За тях заминаването на несъгласните е избавление от баласт, което ще бъде от полза за страната. И сега различни части от обществото в Русия продължават да воюват и помежду си, и със своите исторически предшественици.

За страната като цяло това е трагедия. Изритването на интелектуалния и деловия елит я прави по-слаба. В Русия още няма сдобряване с историята, травмите не са излекувани, комплексите не са изживени. Самата руска история е болест, която се обажда на всяка крачка. Ние сме болни от своята история. Аз не искам да умра от тази болест.

[1] Съвет на народните комисари. Б.пр.
[2] Приблизително 33 милиона евро (към 2017 г.). Б.а.
[3] Чрезвычайная комиссия (ЧК) – Извънредна комисия. Б.пр.
[4] „Московски комитет на политическия Червен кръст“ или „Московско дружество на Червения кръст за помощ на политзатворниците“ (1918– 1922). От 12 юни 1922 г. – „Помощ за политзатворниците“. Б.пр.
[5] Обединено държавно политическо управление при Съвета на народните комисари (СНК) на СССР (1923–1934). Б.пр