0
973

Импресия върху скеле

Радостин Седевчев

„Пъхнете пръста си в почвата и помиришете къде сте“, Ларс Нордби заедно с Йон Бенджамин Талерос, Аудар Кантун, Беатрис Алексанян, Радостин Седевчев, 15 декември 2022–15 февруари 2023 г., Бял куб, Топлоцентрала

„Пъхнете пръста си в почвата и помиришете къде сте“ е инсталационен въпрос, провокация към авторите и задача, която Ларс Нордби поставя в „Топлоцентрала“. В този смисъл това е не толкова изложба, колкото моментна картина от процес, груб строеж на идея, поредица от възможности. В основата си питането търси екзистенциалните основания преди самата екзистенция чрез медията на фотографията. Скелето е носеща опора, концептуална основа за заданието на Нордби и водещ конструктивен елемент в изграждането на инсталацията.

Върху три не особено големи скелета са поставени парчета фотографска хартия, върху която съотношението между принтираните фотографии и негативното пространство, изглежда, носи уравновесено значение за общия замисъл. Международният състав от автори включва Аудар Кантун, Радостин Седевчев, Беатрис Алексанян, Йон Бенджамин Талерос и самия Нордби. Позната за визуалната сцена е дървената конструкция на Радостин Седевчев от изложбата „Този чист свят се ражда и умира, без да оставя гробници“, която от обърната арка в подземието на Квадрат 500 е превърната в конструкция за зеленчуков парник на село. До известна степен това е и отговор на често задавания въпрос какво се случва с художественото произведение след неговото представяне. Седевчев предлага реинвестиране на естетическия обект в полезна за земеделието конструкция. Буквален отговор на питането за екзистенциалните основи дава Беатрис Алексанян, която дублира една зад друга фотографии на недовършена сграда. Прякото транспониране на масивната конструкция е без следа от критичност за предстоящия или изоставения статус на постройката, която служи единствено като твърде познат символ за бетонните основи на занемарената, оставената или дори изоставена, често по корупционни причини, инвестиция на очакванията. Сред други познати структури на екзистентното са увисналите въжета на рибарска лодка и структурата на индустриална машина – топоси на всекидневното, вписващи се в сивия празен фон на белия куб и носещите скелета (Аудар Кантун). И макар екзистенцията като че ли по намерение да е оставена встрани, тя все пак присъства във втория огледален дублаж на човешки ръце, захванали се за въже (Ларс Нордби). Напрежението създава илюзия за изкачване или спускане, но най-вероятно в този контекст именно са застинали във фотографията, провесени на металното скеле, неспособни на движение.

Аудар Кантун

Макар съпътстващия текст да прави езикови еквилибристики чрез градиращи се въпроси за мястото, ролята ни в него и способността ни за съвместимост със средата и другите, въпроси, на които синтетично само прави опит да отговори с кратък опис на включените фотографии, замисълът на инсталацията остава на чертежно ниво. Дори краткият цитат от Киркегор, излишно отпечатан върху цяла страница, не дава по-ясна насока за цялостния прочит на поставената задача и е по-скоро само внушение, част от изграждането на идея. Пестеливостта по отношение на използваните скелета не успява да компенсира липсата на структура или нейното съзнателно отхвърляне, оставяйки единствено художествен декор, неспособен сам по себе си да създаде драматургия или обосновано визуално пространство. Подбраните фотографии са по-скоро случайни хрумвания на авторите си, отколкото резултат от рефлексия върху основанията или съмненията в съжителството на отделни елементи. На този етап „Пъхнете пръста си в почвата и помиришете къде сте“ е скица сама на себе си.

Ларс Нордби

По-силно впечатление от всичко дотук ми направи охранителят на „Топлоцентрала“, който смутен влезе в залата, за да провери дали има някой. Попитан какво мисли за изложбата, той повторно се смути от сложността на текста, който намираше за възхитително творение на художника, недостъпно за самия него. Беше дошъл само да провери дали има човек, след което се извини и излезе. Така в белия куб, който повече приличаше на почистена работна площадка, художествена сценография, типична за Нордби, остана само един посетител, питащ се има ли тук човек. Художествената намеса не беше успяла да създаде среда, от която да произтече събитие.

На този ранен етап от съществуването на белия куб на „Топлоцентрала“ може би това е един от съществените екзистенциални въпроси, който продължава да търси отговор.