0
2345

Импресия

В Деволската страна има едно място, което на албански се нарича Билищ. Името му по славянски е Билища. Мястото (използвам думата тук в значението, което тя почти е изгубила денотативно в българския, но което продължава да е основно за нея в западнославянските езици ) е доста малко и в околностите му бункерите – онези, които все още позволяват да бъдат определени като такива, а не като останки от разбити и натрошени железобетонни цялости – са много. Много.
Малко не биха и могли да са, като се има предвид, че Смърдеш, където Сарафов и Чекаларов са обкръжени в края на март 1903 г. и водят жестоко сражение, е само на няколко километра от същото това място.
Връзката, разбира се, не минава през Сарафов и Чекаларов, а през факта, че в наши дни официалното име на Смърдеш е Кристалопиги, и че това е мястото, на което се преминава границата между Албания и Гърция по тези краища от около почти един век насам.
Ще рече, че властта на Енвер Ходжа не би оставила Билищ и околностите му без поне малко повече от заплануваните по принцип бункери. А принципът е бил този: по едно такова бомбоубежище на всеки трима от населението. Та, жителите на община Билищ са били облагодетелствани с повечко бункери, бидейки гранични единици от населението.
Сега Билищ е градче, което позволява с просто око да бъдат установени общите за Албания от последните петнайсетина години белези на бърз и стихиен растеж. На амбиции, замогване и показ на това замогване. Намерило израз в изграждането на частни и кооперативни домове с размери, архитектурна форма и цветове, които със своята причудливост и преднамерена индивидуалност на стила крещят не само за вътрешната потреба от скъсване със спомена за бункерите, но и за придобито отпосле самочувствие.
Бункерите ги трошат заради желязото. Някои прибягват за целта до тротил. Ако се гръмне това нещо отвътре, се изважда добро количество желязо после. Затова общинските власти в Билищ гледат да оградят бункерите, да ги защитят, значи, като ги обикалят с телени мрежи. Не бункерите пазят хората, тоест, а хората пазят своите бункери. Запазват ги.
Нищо от последно казаното не бих искал да се разбира като иронично или гротескно. Грижата за тези обекти е продиктувана в Албания както от общите законови положения за опазване на публичната собственост, така и от съзнанието, че бетонните куполи, увенчаващи подземни укрепления, вече представляват културно-исторически паметници. С туристическа стойност, разбира се.
Веднага ще призная, че не съм чел актуалния албански закон за културното наследство, поради което не се наемам да го обсъждам, а още по-малко да правя сравнения с действащия у нас. Съвсем не такава е и целта на онова, което искам да споделя.

На около седем километра от Билищ се намира едно село, Връбник, жителите на което (българи, според самите си тях ми разказаха много за бункерите. Как са били строени, как после децата са си ги намерили като място за игра, как после в Албания земята е била върната на хората по силата на закон, който е предвидил новото оземляване да стане не на принципа на реституцията, а по един друг начин.
Дава се земя с размери, съразмерни на броя на хората в домакинството, а после мястото на тая земя се определя с жребий. Така станало връщането на земята на хората Билища, както и на тези в българското село Връбник. На седем, осем километра по-високо в планината.
На входа на Билища, като идваш от пункта при Кристалопиги (защо ли навремето гръцките власти са пожелали мигновено да преименуват Смърдеш на Кристален извор, е друг въпрос), се вижда поставен един мемориал.
Цветът на паметника на входа на Билищ е тъмносив. Нещо, което идва естествено от гранита, явяващ се материална основа на този паметник.
На първия от несъединените помежду си гранити пише Албания. Средните два съдържат имената на загинали хора. Списък с имената на люде, загинали през Втората световна война в защита на родината. Най-отдясно на наблюдаващия е гранитната плоча, на която е изписано United States of America. Над целия мемориал се веят знамената на Албания, Съвета на Европа и това на Съединените щати.
Едва ли можете да си го представите в целостта му този мемориал. Аз и не описвам картинно. Поради умора.
Видяното, казвам, го видях в Деволската страна.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияКазусът с Дарина Такова не е само частен
Следваща статияСтарият свят и световната история (II)