0
3273

Интелигентско кино: конфронтация с народа

Кадър от филма на Андрей Звягинцев „Левиатан“, 2014

През последните десетина години критичното руско кино изключително интензивно търси отговори на изконните въпроси на руската интелигенция – кой е виновен и какво да се прави.

Днешната руска интелигенция явно следва лозунга на Некрасов от по-миналия век: „Ти може де не си поет, но да си гражданин си длъжен!“. Но гражданската ѝ позиция е диаметрално противоположна на Некрасовата. Ето какво казва като гражданин кинорежисьорът Сергей Лозница:

[Еманципацията на Украйна от Руската империя] е като войната в Съединените щати между Севера и Юга против робовладелския строй. Това е дълбинно противоречие. Някои не искат да са роби, а други не разбират – тия как така няма да искат да са роби? Ние [руснаците] искаме да сме роби! И отстоявяме това наше право! А те [украинците] не щат. Ама как смеят, за какви се мислят? Те винаги са били наши роби. Ние сме роби на нашия цар, а те – ще си бъдат наши роби. [1]

Да, руският народ си иска царя. А интелигентът е явно против такъв народ и както ще видим, го казва и чрез киното си. Политически видяно, критичното руско кино в последните десетина години изключително интензивно търси отговори на изконните въпроси на руската интелигенция – кой е виновен и какво да се прави. Но дири по нов път нови отговори.

Сбогуване с народа

Проблемът с „народа” (понятие, което само по себе си е интелигентски конструкт) е основен проблем, защото поставя под въпрос самия смисъл на съществуване на руската интелигенция. През ХІХ век тя се създава като група граждани, които искат да помогнат на селския народ да започне да живее човешки. Помощта ще става чрез просвета и политически промени. В резултат, от интелигенцията автоматично се изключват всички образовани хора и интелектуалци, служещи на властта: те са политически поддръжници на нечовешкото статукво. Забележително е, че дори след революцията от 1917-1924 дисидентската интелигенция запази подобна програмна схема: народът е вече образован, така че да премахнем диктатурата (политическа промяна) и народът ще заживее човешки, той нали само това чака! Но персонажът на Дмитрий Астрахан (и постоянния му сценарист Олег Данилов), който се преживява като типичен руски интелигент, заявява (във филма Светът е населен с добри и хубави хораНа свете живут добрые и хорошие люди, 2008): „Аз мразя хората, с които трябва да живея. Както стана ясно, те са животни. Тъпа паплач, наречена обикновени хора“. И обобщава: „Ето я главната мечта на нашия народ: да получи пари, за които не е работил, и на аванта да се напие и наяде“. И още един пункт: руските обикновени хора искат освен това да станат герои в справедлива битка. (Битка, а не война – просто защото филмът не е трагедия!) Народът получава битката си, побеждава и продължава със скотското всекидневие. Последната отчаяна надежда е в Космоса – „Може би ще ни кажат какво да правим?“. От Космоса идват, нищо не казват и си отиват. Разказът е същностно трагичен, условно-комедийна е само формата.

Кадър от филма „Светът е населен с добри и хубави хора“, 2008

Какво да се прави

Но щом интелигенцията не знае, народът не иска, Космосът не казва – какво остава? Астрахан и Данилов дават отговор по обезпокоителна логика: остават децата. Щом ние за нищо не ставаме, да прехвърлим отговорността за Добрата Промяна върху децата си. Резултатът е филмът Дечица (Деточки, 2017) и от него настръхваш. Защото тук на Децата противостоят всички Големи, независимо дали са народ или интелигенция. Големите са редуцирани до основната си характеристика в сравнение с Децата – силата. Която постоянно използват, за да се гаврят със слабите – най-първо с децата, но и с други големи, които са се намерили в ситуация, в която са „слаби като деца”. Големите не прощават на слабите, затова слабите Деца си поставят за цел да овладеят силата. Не някаква мистична сила, а просто остри ножчета. С които „дечицата“ започват последователно да колят големите-насилници. Зер институциите на големите – полиция, съд, войска, граждански групи, изпълнителни и законодателни власти – не правят нищо. Но се задействат против децата с ножчетата! Те са посегнали на монопола върху насилието, а това традиционно силните Големи не могат да позволят. Това вече е чиста трагедия, но тя завършва с предизвикателство: „Пазете се, Големи!  Дечицата и ножчетата са много!”

Кадър от филма „Дечица“, 2017

Посланието е емоционално разтърсващо, замислящо… Но политически е ялово. В Русия има постоянно детско насилие – и спонтанно, и организирано (това е отделен голям проблем), но то съвсем не е с цел справедливост. Просто реалните деца подражават на реалните големи и насилничат над слабите. Натам реален изход няма.

Каква е непоносимата реалност

Аналитичното мислене на Астрахан и Данилов върви по традиционната интелигентска схема: действителността е непоносима, да търсим „движещите сили“ на промяната към по-добро. Но може би намерените по тази мисловна схема сили неслучайно не вършат работа? Търсенията на Наталия Кудряшова (Пионеры-герои, 2015) стигат до гротеската: персонажите ѝ са  днешните 30-40 годишни, те държат страната на плещите си, но съветското им детинство искат от тях да са герои. А те не умеят. Научили са само да стигат до оргазъм (буквално) щом получат обществено признание. Василий Сигарев е по-снизходителен, той нарича филма си Страна 03 (2015) „забавна етология“. Това е пародия на иконичния интелигентски соцфилм на Рязанов Ирония на съдбата, но тук вместо интелигентска е разказана народна новогодишна история: езикът е псувня, животът е пиене, а хепиендът е, че героинята изобщо оживява след случаен куршум в главата. А в документалния филм Този див, див плаж (Дикий, дикий пляж, Александър Расторгуев, Сусана Баранджиева, Виталий Манский, 2005) също има крива усмивка, обаче снизхождение категорично липсва. Документираните се държат така, че явно не го заслужават.

Кадър от филма „Пионери-герои“, 2015 г.

Но има и трима, които давам като пример за поглед към реалността и без снизхождение, и без опит за усмивка: Алексей Мизгирьов, Андрей Звягинцев и горецитирания Сергей Лозница. Те са се отказали да търсят „движещите сили“ на доброто просто защото не са ги видели и са заключили, че не ги виждат, защото ги няма в реалността. Тогава – те ще изследват движещите сили на злото.

Мизгирьов (например в Конвой, 2012) разказва в почти документален, спокоен стил за всекидневната жестокост, посрещана с всекидневно равнодушие. Звягинцев (например Елена, 2011) нарича филма си „апокалипсис“ – апокалипсис на океана от души, видян през една душа. Тази разрушена душа кара тялото на една жена и майка да убие мъжа си с цел да въведе „народа”, въплътен в непрокопсаното семейство на сина ѝ алкохолик, в „евроапартамента” на убития… за да го превърнат в същата кочина, в която са живели и дотогава в „многоетажката”. Това е реалността! – казва Звягинцев – а не старата интелигентска илюзия за добрите „малки хора“, мачкани от комунисти, чиновници или олигарси. А Сергей Лозница не е мистичен, а приказен, но Щастие мое (Счастье мое, 2010) е страшна приказка – сигурно такива приказки разказва на лошите големи големият брат на Андерсеновия Оле-Затвори-очички. Филм-кошмар – в него реалността е настойчива, от нея няма измъкване, накрая или те убиват, или ти убиваш: в тази реалност се слува това. Режисьорът Алексей Герман беше повторил формулата на Бунин: „Аз не съм лекарството – аз съм болката“. Болка са и за тези трима, взрени с нов орлов поглед в руския живот. Посланието им е: „Първо да обгледаме колкото можем повече с този нов поглед. В резултат – ще видим нова реалност. Пък чак тогава да мислим как тя може да бъде променяна към по-добро“.

Кадър от филма „Елена“, 2011

В цялото съветско кино знам само един случай, в който народът е субект на злото – във филма Дървото на желанията (Дерево желаний, 1976) на Тенгиз Абуладзе, който после направи Покаяние. Но там все още можеше да се приложи интелигентската (и съветската) схема: народът е същностно добър, а ако стори зло, то е от необразованост. Днешният руски народ знае четмо и писмо, може да учи чужди езици и има интернет. Извинение няма. Двестагодишната интелигентска програма за помощ на народа се срива пред очите ни – заедно с програмата на Просвещението изобщо. Вероятно интелигентите разбират, че в днешна Русия са застрашен вид и първо трябва да помогнат на себе си. И да се организират – не като интелигенция, а като интелектуалци. Което важи не само за Русия.

На главната страница: кадър от филма на Сергей Лозница „Щастие мое“, 2010 г.

[1] Виж интервюто на Лозница в електронното списание Satori, 2014, интервал 18:52–19:21. https://www.youtube.com/watch?v=07Jlh6McU1I

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.
Предишна статияРаната „Странджа”
Следваща статияНе трябваше да става така