0
4261

Интересно време с две пандемии

Светът беше изненадан от атаката на неизвестния Ковид 19. Здравните системи не бяха подготвени за борба с неизвестното, камо ли нашата. У нас отрано Професорът и Щабът за борба с вируса призоваха да стоим вкъщи. Извънредното положение се оказа единствения спасителен пояс срещу буреносния вирус. Странно съвпадение, обявиха го на същата дата, на която българската армия превзе непревземаемия Одрин. Но сега с „Идем, идем, сган проклета, срещай ни и трепери“ и „ура“, не можем да победим невидим враг. Лекарите поели в името на Живота ударите на Ковида се нуждаеха от нашата подкрепа. И правителството, независимо дали ни харесва или не, а то се заблуди, че подкрепата е доверие, но тя е граждански дълг. А доверието е въпрос на гражданска позиция.

Хората разбраха какво се крие зад флирта с „освобождаването“ им от изолацията и с маски или без маски казаха „оставка“. Най-тежкото проклятие било да живееш в интересно време. Като аксиома. Проклятието е функция на интересното във времето и силата му е толкова по-голяма, колкото по-интересно е то. А то е Ковид плюс власт, две пандемии с изгрев, пик и залез. При залеза едни ще викат „ура“, а други, язък за митологизирането с джипката, но с надежда пак да изгрее. Заради такава вероятност поколението на прехода с искра любородна тръгна на протест. Защото не искат живот в последна в класациите държава и „полумърша“ като „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели. Писна им от питомците на симеоновската висша школа с милиционерски представи за що е то правова държава. Не им е по аршина Алма Матер. Ама хората не виждали доброто. Напротив, виждат. Виждат също, че не са възприели моралния пример Левски, а мъдруват: чиста и свята ли, окей, каква е далаверата. А той написал „Народе“ с четири питанки, та народът да се запита кому поверява власт. И той се запита като видя как охранителите на неохраняем по закон държавен плаж захвърлят националното знаме в храсталака. Запита се и като видя въоръженото нахлуване в президентството и му писна властта да си развява байрака. Палатата на Темида е зад решетки и над тях към полицаите полетяха каскети, символ на обвинителя. Но не обвинител като Зола, защото някои, добили знания от джобно издание на Монтескьо, смачкаха ведно трите власти. Заради каскета и разгула на властта се развя националното знаме от хиляди с различни възгледи.

Властта казва, че не може улицата да иска оставка хем на мин-предс., хем на прокурор, но те подтикнаха младите да носят плакати „мразя ви безплатно“. И образованите са на площада в държавния триъгълник, обграден от пазещата го „со кротце и со малце кютек“ полиция. Редом до знамената на поколението на прехода, на площада се веят знамена на тийнейджъри, родени като европейски българи, до техните плакати държат знамеца хора с побелели коси, въпреди риска от Ковид. А щом и майки с бебешки колички са на площада, един ден тези деца ще знаят каква е „Мати Болгария“. Двете политически дами бяха блокирани в телевизията не от улицата, а заради нейния шеф, продуктово позициониран от същите, заради които мин.-председателят реши да уволни трима.

Тъй че протестиращите искат само едно: невъзможното да стане възможно, да живеят в демокрация. А ако пак попадне в ръцете на същите, или на онзи с инициалите в тефтерчето, или, или, или…? Какво ще стане, Ковидът ще покаже, но ще е интересно време.

Явор Милушев е роден през 1948 г. в София. Следва радиофилмова и телевизионна техника в Чехословакия. През 1972 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Желчо Мандаджиев и Кръстьо Мирски. Първите си роли създава в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Играе в театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Малък градски театър „Зад канала“. Работил е с режисьорите Любен Гройс, Младен Киселов, Крикор Азарян, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Станчо Станчев, Красимир Спасов и др. Сред големите му роли са: Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън (над 600 представления), Язон в „Медея“ от Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ от Август Стринберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ от Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи и много други. Ярки образи прави във филмите „Необходимият грешник“ на режисьора Борислав Шаралиев, „Пикник“ на Стефан Димитров, „Игрек 17“ на Вили Цанков, „Децата на капитан Грант“ на Станислав Говорухин, „Копнежи по белия път“ на Никола Корабов и др. Ролята му на Яворов във филма „Дело № 205“ на режисьора Киран Коларов е сред най-добрите и сложно изградени образи в съвременното българско кино.