За фотографията, за клетвените девици в Албания и за малките чудеса, които се случват, когато работиш на терен – Оля Стоянова разговаря с Пепа Христова.
Пепа Христова (http://www.pepahristova.com) е фотограф, работи и живее в Германия. Родена е през 1977 г. в България, завършва комуникационен дизайн в Университета за приложни науки в Хамбург. Носител е на награди и стипендии, включително Talent Award на музея C/O в Берлин (2008), наградата Otto Steinert за субективна фотография (2009), стипендия от Берлинската академия на изкуствата, както и стипендията по програма Border Crossers на фондация Роберт Бош (2010 ). Нейни творби са показвани в Дома на фотографията, Дайхторхален в Хамбург, в музея C/O в Берлин, Берлинската академия на изкуствата, Центърa за изящни изкуства Bozar в Брюксел и др.
С нейната фотоизложба Sworn Virgins (Клетвени девици), която документира изчезващата, но съхранена традиция на клетвените девици в Северна Албания, беше открит фестивалът „Фотофабрика“, чиято тема тази година е „Конфликти“. Това бе първата изложба на Пепа Христова у нас.
Как попаднахте на историята за бурнешите – клетвените девици в Албания? Как открихте съществуването им и колко дълго продължи работата по този проект?
За бурнешите научих от моя приятелка – Юлия Панайотова, която е културолог, тя ми разказа за тези жени. Веднага разбрах, че това е моя тема. Заедно отидохме първия път там, заедно проучвахме, тогава все още нямаше много сведения – английският антрополог Антония Йънг беше работила по темата в края на 80-те, имаше и книга – Women Who Become Men: Albanian Sworn Virgins, издадена на английски, с която се потвърждава съществуването на бурнешите, които всъщност се намират не само на територията на съвременна Албания, но и на територията на Косово и Черна гора, но там се наричат по друг начин.
Две години продължи проектът, работата включваше три по-дълги пътувания. Но бяха много важни паузите помежду, за да осъзная какво точно правя и да се фокусирам изцяло, когато съм на място. Много е трудно да реализираш толкова документален проект, да го пречупиш през авторската си визия…
Кои са най-големите рискове при подобен проект: да бъде прочетен през екзотиката или дори по-лошо – през сензацията, а не през личните истории на героите?
Да. Точно това исках да избегна – сензацията, която повечето журналисти търсят, отивайки там. Беше ми важно да уловя тази история на времето, но през моя поглед. В началото ми беше важно да направя само изложба, като по-късно си мислех, че много лесно ще стане книга, но тя се оказа нещо коренно различно.
Труден ли беше балансът между текст и изображения?
Не, в нея няма много текст. Книгата е решена по-абстрактно. Както моят издател казва – това е книга за слепи. Буквите на корицата са релефни. Много важно за мен беше да не бие на очи, да не бъде точно сензацията, която очакваш да видиш. Исках да може да бъде открита темата по начина, по който аз я откривах – с повече чувственост, с продължително занимание с въпроса, с внимание и респект към тези хора. Книгата е работена със Сип, един холандски дизайнер, много нашумял през последните години, който проектира книгите си до голяма степен експериментално. Sworn Virgins е построена по следния начин – първоначално има един абстрактен текст, много поетичен, от който нищо конкретно не разбираш, но който те въвежда изцяло в настроението на времето. Подобно е на приказка, която започва с „Имало едно време…“ И после продължава с тринайсет книжки, вмъкнати между страниците, тринайсет отделни капитела, посветени на всеки от героите. Тези книжки съдържат малки истории, цитати, архивни материали за хората, които в началото снимах само за себе си. Но повечето герои бяха над 45-годишни и затова реших да интегрирам и архивите им, за да можем да се проследи развитието и промяната им във времето. Архивите са манипулирани от мен дотам, че съм взела само отделни аспекти от тях – например само лицата с течение на годините. Това са общи семейни снимки, на които е имало и други хора, но аз съм ги изрязала и съм взела само лицата им. След това книгата продължава с моите снимки от сегашно време – снимки, където работя с повторение на портрети, търсейки ту жената, ту мъжа в отделния човек.
Успявате ли винаги да откриете женското в тези лица? На мен в някои от портретите ми е трудно да разпозная жените.
Ето, погледнете тук. На тази снимка Дранде изглежда изцяло мъж, а тук – на тази снимка, е по-скоро Венера, женската природа си личи. Когато се срещнах с нея за първи път, беше много вълнуващо, аз почти треперех. На втория път останах да спя при нея и през нощта се будех – трудно ми беше да си я представя като жена. Дранде е просто мъж с всяко свое действие – тя налага, тя властва, оставя майка й да чисти, да пере, да готви, тя говори само с мъже, не споделя чувствата си. Често майка й плачеше и разказваше какво хубаво момиче е била, а Дранде веднага я прекъсваше: „Млъкни!“. Защото това би нарушило репутацията й на мъж. Затова и когато бурнешите са навън, те са изцяло в тази си мъжка идентичност и са много истински, много автентични.
И това не е маска само за пред другите?
Да. Това не е прищявка. Тук става въпрос за оцеляване. Те живеят ролята изцяло. Усещала съм само в моментите, когато се отпуснат пред мен за снимки, когато сме изцяло сами, че изведнъж сякаш пада някаква маска и стават някак по-чувствени, по-раними и с това по-женствени. Ето и историята на Дранде е такава – тя изгубва ръцете си, когато е на шест години, играейки си с една граната, останала от войната. Намира я някъде на полето. И когато умира баща й, тя решава да стане мъж, но и недъгът й е част от причината да вземе това решение, защото без ръце няма да може да бъде пълноценна жена. Единствено като мъж, тя може да е силна и да оцелее.
Всички жени ли съзнателно са стигнали до решението да живеят като мъже?
Не. Например Хакие е родена за момче, защото един дервиш предрича на родителите им, че ще имат момче. И те приемат това решение. Тя също се примирява.
Без да се разбунтува?
Тя дори след смъртта на родителите си продължава да живее на мястото, където е родена, и се грижи за параклиса, където е погребан въпросният дервиш.
Означава ли това, че зад всяко решение на тези жени да станат мъже, се крият различни мотиви?
Да. Може някои мотиви да се повтарят, но всяка жена достига до решението по различен начин. През средните векове се приема, че жените се превръщат в мъже най-вече заради вендетата (кръвното отмъщение), защото много семейства остават без патриарх и така без чест. Тогава само един мъж може да стане отново глава на семейството и да му върне достойнството.
Но мотивите в сегашно време, на всяка една от тринайсетте жени, които съм снимала, са съвсем различни. На мен ми беше интересно как се променят причините, за да вземе една жена това решение. Едно са традициите и онова, което се е случвало в Средновековието, въпросът е сега, в модерните времена, защо съществува нещо подобно, толкова близо до западния свят? И как е възможно да продължи да съществува? Интересуват ме такива културни ниши в цивилизованите общества, и то в Европа. Това е една непозната Европа, интересуват ме покрайнините, които имат съвсем други ценности от западните части, които са загубили много от разбирането за общност, за семейство, за това да останеш лично на заден план и да не е толкова важна собствената ти реализация. На мен част от тези ценности са ми чужди и може би затова ги изследвам, затова дълбая там и опитвам да ги разбера и да не ги съдя.
Как ги издирихте тези хора? Предполагам, че повечето от бурнешите живеят в планински села, изолирани.
Точно така. Те не са мрежа помежду си, не са свързани, не общуват. Издирвахме ги на място. С питане. С интуиция. И това е хубавото на такива проекти, че отиваш там и точно това те води – тези малки чудеса, които ти се случват по пътя. Например, ние така започнахме – не знаехме нищо за Албания и бяхме предубедени, че там първо те ограбват и всичко лошо ти се случва. Купих дори една стара кола в Германия, която регистрирах в България, за да не бием на очи с немски номер, но всичко се оказа излишно. Пристигнахме в Тирана и първият човек, когото заговорих на улицата, за да попитам за хотел, се оказа професор по немска литература и половин час по-късно вече имахме изгоден хотел, седяхме с него на маса и той ни препоръча да отидем в Шкодра, където ще открием много студенти по немски и ще си намерим преводач. Там се запознахме с една австрийка, която преподава в университета, и вечерта тя ми предложи: „Защо не ни дойдете на гости, моят приятел е албанец и познава една такава жена?“. Това беше Дранде. Така всичко се подреждаше случайно. Срещаш случайни хора, те ти казват и така… Когато отидеш на място, ти се отварят врати.
Лесно ли ви допуснаха до себе си? Трудно ли беше да спечелите доверието им?
Дори в Германия, когато снимам за медиите, често съм избирана заради способността ми да общувам с трудни хора. Отдава ми се. Не започвам да снимам веднага. Може би хората усещат, че съм истинска в намеренията си и съм заинтересувана какво точно се случва. И оттам вече беше лесно с бурнешите – имаше диалог, хората ми се доверяваха изцяло.
Бурнешите имат ли мъжки имена? В общността сигурно се обръщат към тях с мъжките имена?
По паспорт всички те са с женски имена и пол, но семейството или приятелите им често преобразуват женските имена в мъжки род. Например от Рахмани става Рахман, Диана пък се превръща в Джими.
Диана, която става Джими. Това звучи като разказ.
Да, Диана, която става Джими. Приятелите й рибари са го измислили това име. Всъщност тази традиция там на север е нещо нормално. На нас ни звучи екзотично. Ние имаме проблем с това.
Само външният наблюдател открива конфликт, така ли?
Да, в нас е конфликтът. Бурнешите нямат конфликт. Те живеят според законите на общността и са приети от всички, останалите хора се отнасят с респект и им се възхищават. Бурнешите са горди с решението си, а общността гледа на тях като на нещо повече от мъже. Това е репутация. Това е достойнство за семейството, отдаване на собствения живот заради авторитета на фамилията. Затова и всички жени, с които говорех, казваха – може да съм живяла самотна, но има нещо много по-важно – да съм живяла с чест.
Как беше приета тази изложба на Запад?
Аз много внимавам къде я показвам. Как я показвам. И когато е в сериозно приета институция, и показвайки работата по начина, по който аз съм решила изложбата и рамкирала нещата, нямам опасения от това, че показвам сензация. За мен беше много важно да бъде като обект, като нещо, до което не можеш да се докоснеш директно, а да имаш автоматично респект – затова избирам специална хартия, особени рамки с висококачествено музейно стъкло, за да може всеки детайл, всеки нюанс да излезе. Изображенията не са просто принтове, закачени на стената, както често би била една журналистическа изложба.
Бях изненадана от пейзажите. Каква е ролята им тук? Имам усещането, че тези красиви и студени пейзажи дават баланс на историите. И в същото време ни показват, че всичко това не може да се случи някъде другаде, а само тук – сред високите планини на Албания.
Пейзажите по-скоро ни дават настроение и усещане за мястото, където сме. Те са като някакво продължение на портретите, където работя с понятия като суровост, твърдост, мъжественост, но и непримиримост, непокътнатост…
Каква трябва да бъде фотографията днес? Бързите темпове на живот налагат ли други изисквания и към документалната фотография?
За мен е важно една картина да е многопластова, да съдържа различни нива на размисъл по определена тема. Днес фотографията е по-силна от всякога, колкото и да говорят за края на фотографията покрай социалните мрежи. За мен тя е като един друг език, който трябва да научиш и да развиеш. Особено в художествен контекст е много важно съзнателно да се говори за фотография, как може да се разкодира всяка картина. Една е фотографията, която съществува в социалната мрежа или медиите – там трябва да работи много бързо и да се схваща директно. Този начин на работа е различен. Авторската, документалната, концептуалната фотография е различна. Там процесът на заснемане е много малка част от всичко. Равностойни, ако не и по-важни тук са изборът, редакцията, представянето, идеята.
Разгледах и другите ви фотографски проекти, над които работите – интересуват ви все болезнени теми като пазара на ромски булки, животът в сиропиталищата, мюсюлманското малцинство в България. Вярвате ли, че този тип документална фотография има силата да промени нещо?
Виждам я като шанс да се говори за тези неща. Като възможност да докосне, дори да повлияе. Това е друг, недиректен начин да се говори за една тема. Но да промени – не вярвам.
Защо това е първата ви фотоизложба в България?
Ами защото никой не ме е канил. Не знам. Може би не е бил дошъл моментът.
