0
3206

Информатизъм: светогледът на бъдещето?

В книгата си Homo Deus Ювал Ноа Харари говори за появата на нови религиозни учения, които нарича „технорелигии”. Нарастващият ентусиазъм от употребата на технически средства намира израз в разпространението сред все повече хора на тези нови „религии”. Харари посочва и анализира две такива религии: т.нар. „технохуманизъм“ и „датаизъм“ или религия на данните. Втората заслужава специално внимание, доколкото възможностите за нейното разпространение сред днешните и бъдещите хора е много вероятно с времето да се увеличават. Всеобхватното присъствие на информационните технологии в живота на съвременните хора ги прави явление от първостепенна важност. Зависимостта на почти всички човешки дейности от боравенето с информация по естествен път води до поява на вяра в нейните неограничени възможности. Поради огромното си и разширяващо се влияние в живота на днешните хора тя им изглежда вездесъща, като с това си качество тя прилича на традиционните божества, на които са се прекланяли предшествениците им. Тази религия е твърде привлекателна, тъй като подобно на всяка подобна доктрина, в нея се обещава спасение на хората от тегобите на съществуванието им. Накратко, тя е в състояние да завладее умовете и сърцата на много хора.

Все по-засиленото боравене с информация я извежда на преден план сред човешките ценности, а придобиването ѝ се превръща в първостепенна цел. Нейната важна роля в живота на съвременния човек създава предпоставки за раждане на нова идеология, в която тя заема централно място. Друг е въпросът дали тази идеология следва да бъде определяна като религия – напълно възможно е да придобие светска форма. Макар засега да съществува стихийно и да не е оформена, тя има потенциала да се превърне в основа на цялостен светоглед. (Самият Харари на места говори за „датаистичен светоглед”.) А порив за създаване на единна и подредена картина на света се наблюдава у много съвременни хора, които са объркани от присъстващия в живота им „коктейл” от разнообразни възгледи за устройството му.

Наричам нововъзникващия светоглед условно информатизъм, като ще се опитам да анализирам неговите характеристики, да посоча както примамливите му черти, така и опасностите от възприемането му. Засега информатизмът е в процес на избистряне като картина на света, която все още не е завършена, респ. не е изместила наследените светогледи. Макар влиянието и тежестта на нововъзникващото световъзприятие да расте, то все още е само един елемент от особената светогледна мозайка, която определя съзнанието на съвременните хора. Ала то бързо се разпространява, особено сред по-младите поколения, което изисква да бъде осмислено своевременно.

Основни характеристики на информацията

За да се разбере потенциалът и привлекателността на информатизма като възглед за устройството на света и мястото на човека в него, е нужно да бъдат посочени накратко главните черти на явлението, около което той се изгражда. Информацията е хетерогенен феномен, като природата ѝ е двойствена. От една страна, тя има идеално съдържание, а от друга, предполага физически носител, изразходващ енергия. Сама по себе си информацията не е сетивно възприемаема, а до нея се стига само посредством веществения ѝ представител. Нейното съдържание не зависи от типа на материалния му носител. Всеки обект – материален или идеален – може да е източник и потребител на информация, независимо от неговия вид или степен на сложност. От този битиен синтез произтича и потенциалната претенция на информатизма да предложи цялостен възглед за строежа на света. Този светоглед намира в информацията така лелеяната през вековете последна „тухличка на мирозданието”, от която са изградени всички форми на битието. Той дава вълнуваща перспектива за обединение на множеството днешни „светове” в единен универсум.

Информацията осигурява различни сетивно-веществени прояви на многообразните идеални форми, като с това предоставя удобство при боравенето с тях. Тя може да използва различни канали и разнообразни посредници за предаване на едно и също съдържание. Ценна е способността ѝ да съхранява и предава множество състояния от един обект на друг, който да ги включи в структурата си. При това всяко различно проявление (състояние) на обекта може да се разглежда като самостоятелен източник, т.е. той има възможност да излъчва разнообразна по вид информация.

При боравенето с информация се извършват множество и различни по вид  дейности: създаване, преобразуване, предаване, съхранение, измерване, използване (широк набор от приложения), унищожаване. Информацията позволява структуриране на отделните обекти, както и подреждане на връзките между тях. Заради качеството си дискретност – обособеност на информационните единици, информацията позволява да бъде ползвана на части, като способства действителността да се представя фрагментарно. Съществуването на информацията предполага осъществяване на взаимодействие, тъй като съществува като процес на обмен между различни обекти. Информацията позволява формализиране на дейността на всякакви обекти от процесуален вид.

При боравенето с информацията обектите са подложени на идеализация, като се свеждат до поредици от абстрактни единици (битове). Най-често употребявана система за изразяване на информацията е двоичната – създаден от човека способ за редуциране на разнородни по същината си обекти до две цифри (1 и 0) чрез абстрахиране от конкретното им съдържание. Основна характеристика на информацията е нейното количество, тъкмо количеството осигурява възможност за изчислението ѝ. Информацията има потенциал за неограничено нарастване. Всеки човек потребява информация съобразно своя капацитет да я възприема и съобразно своята способност сред океана от данни да подбира онези, които са значими за него.

Чрез информацията разнообразното качество на явленията се свежда до абстрактна математическа форма – изразява се чрез краен брой абстрактни символи в кодове и формули, позволяващи преодоляване на многообразието на човешките езици и създаване на универсален човешки език. Тази редукция открива перспектива за отъждествяване на природата на информацията с начина на измерването ѝ, като се пренебрегва нейният съдържателен аспект. Информацията за свойствата на явленията допуска обработка със статистически методи.

Информацията е нещо добре познато, достъпно и подлежащо на обработка от всеки човек, като боравенето с нея е лесно и удобно. Нейната пластичност позволява моделиране на процесите на протичането ѝ. Нейната гъвкавост ѝ открива огромни възможности за преобразуване и съчетаване по множество начини (преподреждане) на определени сведения и интерпретирането им от различни перспективи. При това често се забравя първоизточникът на данните и контекстът, в който те са били създадени.

Информацията се произвежда постоянно, което създава усещането, че тя се самовъзпроизвежда. Тя поражда илюзията за самодостатъчност, като че ли представлява естествена даденост, а не продукт на нечия дейност. Създава се впечатлението, че заложената в нея цел е умножаването, независимо от това дали някой ще я използва. Всяко съобщение, независимо от неговите природа, съдържание и предназначение, обаче има своя източник, който го изпраща с някаква цел, воден от определени ценности.

Информацията никога не свършва, а може да расте във всички посоки. Притежава висока скорост на оборот и е лесно заменима. Отговаря на стремежа за постоянно новаторство и отхвърляне на всяко повторение, водещ днес за все повече хора. По правило има мимолетна стойност – макар да се съхранява „вечно” и се натрупва (нищо от нея не се губи). Рядко предизвиква появата на ново знание-убеждение у своите ползватели. Почти винаги тя само укрепва техните схващания, защото те съзнателно или не търсят в нея потвърждение за възгледите си.

„Обратната страна” на информацията

При боравенето с информацията възникват специфични проблеми. Поради математическата природа на информацията при определяне значимостта на явленията, както и при всички дейности, извършвани от човека, се използват количествени показатели, изразявани чрез числови стойности във формули, алгоритми, модели (матрици). Това абстрахиране от качеството на нещата, за които се ползва информация, води до фаворизиране на формалния за сметка на съдържателния подход при тяхната оценка. Оттук и заключението, че информационният подход е подходящ за решаване на технологични проблеми чрез рационализация на опредметени битийни форми. Ала той е неприложим в оценъчната дейност на хората – морална, познавателна или естетическа, където критериите са съдържателни, а не формални.

Разглеждането на информацията като единствено търсен тип знание оказва негативно влияние върху менталното развитие на човека, доколкото го прави едностранчиво. При създаването на информацията основно се използва разсъдъкът като низша, нетворческа форма на теоретичното мислене, обща за човека и сложните информационни устройства. Той осъществява понятиен синтез в границите на крайния опит, който зависи от конкретните условия и е фрагментарен. Чрез него се създава илюзията, че е възможно изцяло да се алгоритмизира мисленето чрез пренебрегване на неговото съдържание. Разсъдъкът е несуверенен вид мислене, който се отличава със страдателност, стандартност и сляпа нормативност. Той е подчинен на външно наложена целесъобразност, като при него индивидуалното „аз” формулира съждения според предварително зададени правила. Лишен е от творческа функция – фиксира крайните резултати от мисленето, явяващи се под формата на обособени фрагменти (комплекси от „готово знание”), като пренебрегва процеса на постигане на знанието.

Тази „външна рефлексия” върху действителността убива особеното като единство на абстрактно и конкретно. Тя поставя прекомерен акцент върху различието между нещата. Според този начин на мислене разделението е висш символ за научност, а приликата между явленията се пренебрегва в името на търсенето на уникалности на всяка цена. Чрез това „огрубяващо” действителността мислене създадените от разсъдъка връзки заменят реалните връзки между нещата.

Разсъдъкът се опитва да подмени същинския разум като висша мисловна форма, чрез която е възможно да се види светът в неговата цялост, пълнота и единство. (Ясното разграничение на разсъдък и разум се прави в рамките на немския класически идеализъм от И. Кант и Г. Хегел.) Разумът, за разлика от разсъдъка, притежава суверенност на мисленето, тъй като сам си създава целесъобразността на действието. Годен е за откривателство на същностните черти на явленията. Той е активна способност за пораждане на нови битийни форми, въплъщавани в предмети и идеи. Притежава творческа способност, като не изключва и други подобни способности, като интуицията и въображението. Той предполага обединение под своя егида на всички познавателни способности, вкл. разсъдъка. Разсъдъкът подпомага съхранението на полученото чрез разума знание и осигурява неговото репродуциране.

Чрез разума се достига до важни прозрения за смисъла на човешкото съществуване, което е непостижимо за разсъдъка. Достигането до високо ценената житейска мъдрост става посредством разумно осмисляне на личен и чужд житейски опит. Нейните създатели притежават проницателност, т.е. способност за вникване в същината на нещата, благоразумие, както и знание за доброто и правилното (редното). Мъдреците дават отговори-образци, които могат да служат за правила в живота на другите и сами живеят по начин, който ги прави пример за останалите хора от общността. Опитът техните прозрения да бъдат изложени под формата на информация е абсурден, тъй като тя се базира върху стремеж да се създаде разсъблечено от ценности „неутрално” знание, а мъдростта е ценностно натоварена. Информацията се предполага да е способ за констатиране и предаване на факти, а мъдростта е лично изстрадано знание. Разбира се, „обективността” на информацията е илюзорна, тъй като конструирането на условията, при които се създават, регистрират и обработват данните, е резултат от човешки избор. В начините, по които се работи с информацията, са въплътени ценностите, целите и интереси на конкретни човешки индивиди или групи.

При боравенето с информация трудно се установява авторството на дадено съдържание, а и рядко се проявява интерес към него. В огромната част от случаите информацията се взема наготово от потребителя ѝ, като се пренебрегва чуждият труд по нейното създаване. Информацията като че ли се появява отникъде – субектът на нейното създаване се е загубил в процеса на предаването ѝ. Нещо повече, тя изглежда съществуваща сама по себе си, а възползването от нея става без задръжки, като е морално допустимо да се използва резултата от чужд труд. Днес се разгръща мощен процес на търговия с информация, вкл. лични данни.

Информацията досега е имала своя източник у човека, който при създаването ѝ е повлиян от своите предразсъдъци, нагласи, интуиции, навици. Твърди се, че занапред ще се появят и други нейни създатели, еманципирали се от хората. Ала така или иначе голяма част от съвременните хора с лекота подминават въпроса за източниците на информацията. За своя потребител тя сякаш няма автор, като за него е важна само личната полезност на информационната единица, а не първоначално вложения в нея смисъл. Така се насърчава невежеството на хората, тъй като липсата на собствени знания и убеждения улеснява възприемането на нова информация от тях. Хората, чието съзнание е „чиста дъска”, са информационно всеядни и подходящи за безкритично потребяване на всякакви причудливи възгледи.

При използването на информацията възникват специфични инструментални трудности, които влияят на човешкото отношение към нея. На първо място, обработката на информацията предполага унифициране на дейностите, чрез използване на общи модели за нейния анализ и оценка. В процеса на протичане на информацията е нужно потребителите ѝ да използват един и същи език, както и съвместими технически устройства. На второ място, в системата за обмен на информация често възниква „шум”, т.е. злонамерени намеси, чрез които съзнателно се изкривява, манипулира, фалшифицира или измисля информация. Това поражда големия проблем за достоверността на информацията и готовността на хората да ѝ се доверяват.

Не на последно място следва да се споменат и трудностите по осигуряване на достъп до информация. Тъй като често информацията е с деликатен за индивидите, групите, организациите и държавните институции характер, то възниква въпросът за нуждата от поставяне на препятствия при нейното ползване от недоброжелатели. За целта се създават специални места за съхранение на такъв тип данни и технически препятствия, блокиращи възможността за кражбата им. Това пък стимулира склонните към шпиониране недобросъвестни лица, които се амбицират да преодолеят преградите за опазване на чувствителната информация. Тази „игра на котка и мишка” изглежда безкрайна и лишена от перспектива за окончателна победа на някой от „играчите”.

Поради своята процесуална природа информацията предизвиква нетраен интерес към себе си. Тя култивира кратковременно любопитство и повърхностно осмисляне на съобщенията – те преминават през сетивата на онзи, който я възприема като обикновено не оставят дълбоки следи. Поддържането на вниманието към непрекъснато променящия се информационен поток предполага лесна забрава на „старата” информация. А това води до специфична разсеяност към текущите събития и бързо насочване към следващите „актуални” съобщения. Резултатът е отслабване на мисловната способност на хората и делегиране на алгоритмите на направата на заключения вместо тях. Те са по-ефективни и бързи при обработката на информацията от умовете-чипове на хората, когато става дума за сведения относно еднотипни неща и големи масиви данни. Стига се до банализиране и уеднаквяване на вида знание, с което боравят хората – информацията. Чрез нея те виждат един прозаичен („разомагьосан”) и лесно познаваем свят, който след като е лишен от тайни се превръща за тях в подръчна суровина за практическа употреба. Така се насърчава суетата, гордостта и високомерието на хората, повярвали, че могат да направят света изцяло прозрачен за себе си.

Опростена картина на света и възглед за човека

Информатизмът предлага просто обяснение за устройството на сложното битие, в което е потопен днешният човек. Той се отличава с всеядност, тъй като в информацията се поглъщат чрез превод всички битийни проявления: духовните явления (ценности, идеи, интуиции, фантазии от всякакъв вид), другите живи същества и материалните обекти, както и самите хора. Всички те са разглеждани като източници, ползватели и предаватели на информация. Иначе казано, в рамките на този възглед за света информацията от универсален език за предаване на съобщения (сведения, данни) се превръща в единствено битийно измерение. Това стимулира възраждане на митологичното светоусещане, при което се наблюдава слабо разграничение между битийните форми и тенденция към тяхното сливане. А с него се отварят вратите за навлизане на ирационалното в световъзприятието на съвременните хора.

Информатизмът признава за съществуващо само това, което има количествен (числов) израз. Свеждането на качеството на различните видове явления до количество води до оплоскостяване на действителността. В информатизма като възглед за строежа на света последният няма единна подредба: център и периферия, йерархия и полюси. Този „многополюсен свят” е хаотичен, в него се редополагат по същност и ценност разнообразни по своята същност явления. Той изглежда като потенциално безкрайно разширяваща се мрежа от преплетени нишки, в която постепенно се поглъщат всички явления („интернет-на-всички неща”). Тази мрежа-октопод няма друга обща посока и цел освен собственото си безгранично разгръщане. Самото човечество се разглежда като част от световната информационна мрежа, редом с другите нейни елементи. Отделните човеци се мислят като „микрочипове” в нея. Основен критерий за оценяване стойността на отделния индивид става производителността, ефективността и надеждността му като добре работещ човек-процесор, който произвежда и потребява информация. Този функционален подход към хората се отличава с безчувственост, той е лишен от всякакъв интерес към техните емоции и преживявания. Важен е интелектът в качеството на създател и ретранслатор на информация, а не богатото разнообразие на човешките духовни способности, обединени в съзнание.

В мисления по този начин свят силно въздействие имат случайни влияния и връзки, което означава, че събитията могат да свърнат във всяка посока, т.е. бъдещето му е непредвидимо. Какофонията от информационни източници обърква човека, който се загубва в информационната мрежа. Той се скита и лута (броди, странства) в нея без ориентири и опори. От този лабиринт като че ли няма изход – веднъж влязъл в мрежата, човек става неин пленник. Отказът от включване в информационната мрежа води отделния човек до изключване от съвместния живот с останалите хора. Съществуването извън нея е път към социалното небитие.

„Информационният Левиатан” подчинява не посредством пряка и явна принуда, а чрез изкушението на любопитството. Той дотолкова увлича оплелите се в мрежата му хора, че те попадат в ментална зависимост и биват обсебени от него. Нещо повече, присъединявайки се към тази вездесъща мрежа у отделния човешки индивид се създава илюзията за включване в многолико „колективно божество”. Той придобива самочувствието на участник в едно дело, което е по силите само на свръхестествени сили. Приобщаването към него е способ за самообожествяване на хората.

На пръв поглед възприемането на информатизма като светоглед представлява тържество на хуманизма, защото умножава възможностите за развитие на хората в един огромен по мащабите си „информационен свят”. Възможностите за образование и самообразование са несравнимо по-големи от когато и да било по-рано. Чрез интернет невероятно много хора имат лесен достъп до общочовешки културни ценности: книги, филми, музеи, галерии, театрални и оперни спектакли и пр. Посредством интернет можем да общуваме свободно през национални и континентални граници. Благодарение на него хората биват лъгани и манипулирани, но чрез интернет те лесно могат да разберат, че са подвеждани и заблуждавани, стига да искат. Изброяването може да продължи.

Ала информатизмът внася съществен принос в процеса на дехуманизация на хората, който протича през последните десетилетия. Чрез него се насърчава отчуждаването между тях, доколкото информацията ги отдалечава един от друг – уж тя е посредник, а всъщност е преграда пред пълноценното им общуване. Споделянето на чувства и мисли от разстояние, както и предаването им във вид на информация, убива живеца в отношенията между хората.

Информатизмът тласка хората към еднообразен начин на живот, максимално обвързан с все по-засилващо се потребление на информация. Самият човек се мисли инструментално като елемент от глобалната мрежа за протичане на информацията, в която той е приравнен към всяко друго информационно средство, вкл. предмети, растения, животни. Той е ценен не сам по себе си, а само доколкото като източник, проводник и потребител на информация е брънка от информационната верига. Човекът не се разглежда като личност със свободна воля, тъй като поведението му се определя от външен източник. Въпросът за идентичността на личността се обезсмисля, тъй като индивидуалният облик е пречка за безпроблемен обмен на информация. Частното пространство вече не е неприкосновено, а свободният избор е спънка за пълното поглъщане на човешките индивиди от информационния поток.

Лесното боравене с информацията създава у днешните хора впечатлението, че светът е играчка в техните ръце. Тази игра на човека с различната от него действителност формира игрово отношение към живота и прави поведението му полусериозно. Според холандския мислител Йохан Хьойзинха съвременните хора са се отдали на „полудоброволно оглупяване”, доколкото изповядват нов вид инфантилизъм, пребивавайки в „перманентен пубертет”. Съответно начинът, по който виждат света, започва да прилича на детинския с всички възможни последици от това – от симпатичната наивност до безотговорните постъпки.

Възприемането на информатизма като светоглед има редица важни социални ефекти. Чрез него се узаконява ново обществено деление, при което мястото и ценността на всеки човек се определят както от достъпа му до важна информация, така и от неговите способности за създаване и боравене с нея. Тези, които по някаква причина не могат или не искат да се включат в информационната мрежа, изпадат от обществото и доброволно се оттеглят в самота. Те вече не принадлежат към активните слоеве на населението. Съответно водещи позиции в обществото заемат имащите достъп до максимален обем и разнообразна информация, както и управляващите информационните канали.

Информатизмът утвърждава нов източник на власт: контролът върху информацията. Законно избраните управляващи все повече го губят за сметка на неизбрани чрез демократични процедури субекти. Съвременната политическа борба в голяма степен се свежда до овладяване на информационните източници и удържане на контрола върху тях. На политическата сцена се появява нов политико-социален властелин – кастата на „информационните мандарини”. Тя се формира както от собствениците на информационните мрежи, така и от допуснатите до тях говорители („инфлуенсъри”). Съревнованието между различните по вид – формални и неформални – създатели на обществено мнение е възможно само ако те се изявяват в съвременната информационна среда.

От перспективата на информатизма, свързана с идеала за свободна конкуренция между създателите на информацията, няма нужда от регулация (създаване на рамки) и управляване на процесите на нейното производство и потребление. Неговите агенти са запленени от желанието за максимална откритост при придобиването на информацията и премахване на всякакви препятствия и забрани пред свободното ѝ движение. Идеалът на активните потребители на информация е неограничен достъп до информационните масиви, т.е. пълна прозрачност и споделимост на данните. Те се противопоставят на обществения или държавен контрол при нейното разпространение. Този наивен възглед има опасни социално-политически и екзистенциални последици. Отхвърлянето на управлението на информационния поток от хората, въвлечени в него, означава легитимиране на хаоса в живота им. От друга страна, липсата на озаптяване на произвола при използването на информацията води до насърчаване духа на прекаляване, който и без друго придобива масово разпространение сред съвременниците. Пресищането с информация има за резултат широкото разпространение на безразличието и апатията в мисленето и поведението на мнозина сред днешните хора.

Вместо заключение

Казаното дотук ясно изразява моето критично отношение към информатизма като светоглед, претендиращ да определя мисленето и действието на настоящите и бъдещите хора. Смятам го за повърхностен и подвеждащ, доколкото предлага опростена картина на многопластовата реалност, в която живеем. В него собствено човешкото битие губи своята специфика и се приравнява до това на всички останали обитатели на света. Той създава предпоставки за максимално развитие на една от човешките духовни способности – разсъдъка, за сметка на останалите: интуиция, въображение, разум и пр., които отслабват с тенденция да закърнеят.

Тук си струва да припомня ключовите въпроси, поставени от Ювал Ноа Харари, възникващи около „технорелигията на данните”, доколкото те атакуват и най-важните проблеми на информатизма като светоглед:

„1. Наистина ли организмите са просто алгоритми, а животът – просто обработка на данни?” (Може да се разшири до въпрос за уместността на редукцията на всички битийни форми до информация.)

2. Кое е по-ценно – интелектът или съзнанието?” (Би могъл да се обобщи като въпрос за това от какви духовни средства се нуждаят хората в познанието и живота си освен от интелекта.)

3. Какво ще се случи с обществото, политиката и ежедневния живот, когато несъзнателни, но високоинтелигентни алгоритми ни познават по-добре, отколкото ние се познаваме?” (Може да се разшири с питането за евентуално бъдещо подчинение и дори изтребване на хората от създадени от самите тях, но еманципирали се устройства, произвеждащи информация.)

Критичното ми отношение към информатизма като светоглед не означава, че отхвърлям значимостта на неговата основа – информацията, в човешкия живот. Тя вече има и вероятно ще има още по-голяма роля в него. Ала на нея не бива да се гледа като на панацея за решаване на човешките проблеми – тя е и следва да си остане полезно средство, но не и цел на човешкото съществуване. Още по-малко възприемането на информатизма е съдба за човечеството. Хората не са обречени да бъдат обсебени от информационния поглед към света. Ако те изобщо имат нужда от съграждане на „нов” светоглед, то в основата му има смисъл да се поставят добре познатите „стари” ценности: истина, добро, красота, справедливост, обич и свобода. Те могат да послужат на днешните, а и на утрешните поколения като ясен ориентир и здрава опора в световъзприятието им: така, както са го правили през вековете за техните предходници.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2020), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2020). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012, 2016–), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).