0
559

Информацийки

Толкова много информация изпълва и насища дните и нощите на съвременния човек, че той вече не обръща толкова много внимание на информацията. Често става така в информационното общество, че някоя информацийка убягва от публичния взор и бива бързо удавена в буйните води на информационния поток, който прилича по-скоро на реките вавилонски, нежели на поток. Така съвременното общество, пропускайки покрай себе си или подминавайки някои информации, си почива по силата на една естествена своя икономика от агресивния и задушаващ насрещен марш на Информацията.

Разбира се, информациите, които остават встрани от обществения интерес и които водите на мейнстрийма избутват – подобно на ненужни информационни отпадъци – встрани, към бреговете на осведомителната река, са сведения, които не се възприемат от реципиентите на информацията като особено значими. Това са съобщения, чиято маргиналност може да се обясни с тяхната недостатъчна значимост и важност в очите на потребителите на информацията.

Такава една информацийка излезе вчера например. Тя наистина намери място в основния информационен свод, но на повечето места представянето на съдържанието ѝ беше пестеливо и стегнато като кройката на нов хусарски боен мундир. А освен това бързо ще бъде забравена, убеден съм, тази информацийка, ще бъде изтласкана в ъгъла на Информацията и в прашните кътчета на информационното Съзнание.

С две думи съобщението е следното: за месец ноември България се е наредила на второ място в Европейския съюз по брой продажби на нови автомобили. Следва и сведението, че ръстът в това отношение в сравнение със същия месец на 2016 е 55 процента. В тази информация няма нищо особено значимо несъмнено, както не е значителна и значима цифрата 28 хиляди нови автомобила, продадени в България за период от единадесет месеца. Всъщност тези цифри не ни казват кой знае какво освен това, че в момента България е на второ място по купуване на нови коли в Европейския съюз, както и че през последната година тенденцията в това отношение е била устойчива. И че същото обстоятелство е наредило страната сред първите по този показател в Съюза. Казва ни още цитираната информация, че за една година продажбите на нови коли са скочили само с 55 процента. Толкоз ни казва и нищо повече.    

Въпросното известие ще потъне бързо във въртопа на стрийма. Но не така става с информации, които обичаме да привеждаме като показателни примери и красноречиви обяснения: че в България въздухът е много замърсен до голяма степен заради старите ни коли, че България е страната на автомобилите втора ръка и т.н., и т.н. Цяла една есеистична традиция по темата за живота втора ръка имаме вече от години в България. Есеистична и белетристична традиция, отвеждаща неизбежно в разгръщането на своята логика до заредената с алегория въздишка европейци втора ръка

А информацията за динамиката в продажбите на нови автомобили в страната ни казва, че ако преди година съотношението нови автомобили към коли втора ръка е било едно към десет, то сега това рацио вече е едно към шест.

Несъмнено по-внимателното вглеждане във фактите, свързани с темповете на растежа при придобиването на нови коли у нас, ще ни изправи пред възможността за интерпретации, които се отнасят по-скоро до социокултурни характеристики и дори до културноантропологически особености, отколкото до социалноикономически релевантни индикатори. Защото, ще каже някой, желанието за придобиване на чисто нов автомобил е знак по-скоро за стремеж към демонстриране на финансови възможности и свързаното с него трупане на социален престиж в една не съвсем модерна като възприятия по темата социокултурна среда, отколкото за реални икономически дадености и динамики. Афинитет към показност в условията на скромен и дори направо беден социален пейзаж – това е същинският двигател на потребителската активност на пазара на нови коли в България. Така най-вероятно ще прозвучи някое критически зряло и проникновено обяснение с вкус на предпочитания към хуманитаристиката.                          

Но как да си обясним тогава една друга, също така и също толкова незначителна информацийка. Тази за 70-те милиарда лева банкови депозити на българските домакинства и българския бизнес, взети заедно. Добре, да го оставим бизнеса настрана. Направим ли го, ще останем насаме с близо 50-те милиарда лева, оставени от българските домакинства да трупат лихви в българските банки. Какво да правим, питам се, с тази информация, речем ли да я съберем с установената вече в резултат на критически анализ социално- или културноантропологически фундирана склонност на съвременния българин към изхвърляне с ненужни и несъответни на благосъстоянието му харчлъци? Какво да правим на фона на тия 50 милиарда лева с извода си относно така присъщото на българина икономическо поведение от типа на-гол-тумбак-чифте- пищови, намерило израз и в покупките на нови автомобили?

На гол тумбак?!

Информацията за ръста в придобиването и регистрирането на нови автомобили в България ще си остане, убеден съм, една незначителна информацийка в големия, в релевантния поток на информацията. Една информационна тресчица наред с онази, дето се отнася до нивото на икономическия растеж за миналата година и прогнозата за числото, което ще достигне той в настоящата. Мъничко информационно петънце като това с ръста на заплатите и приходите от туризма, като статистиката за почивките на българските граждани зад граница и равносметката за парите, изхарчени от българите за луксозни стоки. Все относителни величини.

За разлика от културноантропологическите рефлексии и интереса към вещите втора ръка. Интерес, който сега е на мода и е обективен знак за приобщаваното на българина към най-новите културни стандарти.                                                              

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияПо време на диктатура всички са деца
Следваща статияДа преоткриеш Ван Гог