4
970

Иосиф и Ирод

Типология на властника

KYanakiev

В Библията ни е разказано за двама души, които по най-типичен начин въплъщават земната („политическата”) власт. Единият е Иосиф, другият – Ирод.

Съдбата и типът на двамата са съвършено противоположни.

Иосиф, най-общо казано, е човек, чиято стихия е упражняването на властта. Иосиф може – нека се изразим така – да прави неща: да вижда и да тълкува вещи сънища, да начертава планове за спасяването на Египет от сполетелите „седем гладни години”; да строи хамбари и да раздава запасите им.

Точно обратното е с Ирод. Известно е, че Ирод прави всичко за придобиването и за запазването на властта си. Прави даже това да избие „всички младенци, във Витлеем и във всичките му предели от две години и надолу” (Мат. 2:16), за да се предпази от възвестения му от мъдреците на Изтока „цар Иудейски”.

Най-общо казано, ако типът на Иосиф е типът на човека, комуто властта е необходима, за да направи нещо с нея, то типът на Ирод е типът на човека, който е готов да направи всяко нещо за нея.

За единия – Иосиф, властта е дар, за да се потруди в този свят; за другия – Ирод, властта е труд, за да я придобие в него.

Фигуративно казано и в духа на библейската символика, Иосиф получава своята власт „отдясно” – от Бога като дар, за да напълни с нея хамбарите на Египет, за да умножи, раз-множи ресурсите на страната. Ирод получава властта си „отляво” – опитвайки се да отнеме, да присвои Дара на Бога, сиреч – Родилия се във Витлеем истински Цар и прави това като умалява изтребва ресурсите на страната (нейните порождения, децата й).

Иосифовата власт почива на талант: трябва просто да го имаш, за да направиш нещо с властта си. Иродовата власт почива на умение – да направиш всичко, за да се сдобиеш с властта, която нямаш.

От определена гледна точка някой би могъл да каже, че както Иосиф, така и Ирод имат талант. Защото нима не именно качествата („талантът”) на Ирод му позволяват да се сдобива с властови ресурси, да „стяжава” власт? Би могло да се каже също, че именно защото „е” нещо, Ирод придобива и все повече „има” властта.

Но от друга страна, той е така страстно устремен да „придобива”, да „натрупва”, да „има”; толкова силно се нуждае от своята власт, че пред гледката на тази страст ние не без основание се усъмняваме, че той изглежда и „не е” без да „има” тази власт; че неговото „съм” е безусловна функция от „имам”; че властта при него е същински субститут на таланта.

С други думи, ако и двамата имат „талант”, то Иосиф има нужда от власт, защото има талант; Ирод обаче, има талант, защото има нужда от власт. Ако има власт обаче, когато има власт – какво би осъществявал Ирод с нея? Ние не знаем нищо за това. Ние познаваме само „таланта” му да придобива и да пази властта си.

Иосифовият тип властник би могъл да бъде определен като аскетичен.

Симптоматично е, че Иосиф попада като роб в Египет – в него той няма семейство, което да го поддържа, няма наследство, лишен е от „първородството” си, отнет е от дома си. Иосиф няма предварителен „ресурс”, няма „статус” в Египет. Има само таланта си, т. е. – само Божия дар.

Затова и получава властта си в страната на фараона като чист дар от Бога, а не „работи” за нея. Той служи в дома на Потифар и главата му бива въздигната в този дом само благодарение на това, че той може – може да го управлява и да увеличава благосъстоянието му. Но отказва връзката с жената на Потифар, която би могла да съдейства отвън за издигането му.

Дори и когато, взет от преизподнята на тъмницата той се превръща от безименен затворник в онзи, който е „наместо фараона”, той пак властва без статус. Защото и тогава Иосиф е роб, на когото властта е връчена като повинност. И когато е на мястото на фараона, той не е фараон, а си остава роб – роб натоварен с фараонова власт.

Би могло да се каже, че Иосиф рабства на властта. Властта е рабството на Иосиф.

Напротив – Иродовият тип властник е точно противоположният. Той би могъл да бъде наречен анти-аскетичен.

Неговият „талант” е, както се каза, да търгува и да трупа „ресурси” и „имущество” с цената на всичко. До там с цената на всичко, та да се реши да посегне на Божия дар, който няма – на Богомладенеца, Чиято „душа търси” (Мат. 2:20) като пределен и най-безумен начин да спаси властта си отнемайки на страната си Спасението.

Ирод се бори за властта си – той всъщност само това и прави. Той прави всичко за властта и дори онова, което бихме решили, че прави с нея е пак единствено за нея – за запазването й.

Има нещо дълбоко справедливо в това, че Иосифовият тип властник не е политически виртуоз. Той е ярък, но яркостта му не винаги съблазнява. Сред братята си един Иосиф често е дори ненавиждан – предизвиква опасения, а не симпатии. Когато дойдат „гладните години” той ще спаси, но в по-спокойните не желаят да се поставят в ръцете му.

Иосиф, следователно, не е „политик” в състезателния, популистки (и опортюнистичен) смисъл на тази дума. Властта му, както бе казано, му я дава Бог, тя му се връчва по същество винаги свише. Неговият същински и изначален „електор” е Богът. Не случайно в пределната си, собствено богословска дълбочина, Иосиф е един от праобразите на Месията, на Помазаника Божий.

Напротив, Ирод и Иродовият тип властник често има онова, което наричат „политическа харизма”. Той може да се окаже любимец на тълпата, да я подлъже с блясък. Ирод строи не хамбари, а дворци и за определени периоди може да влезе в милостта на „кесаря Августа” – „княза на тоя свят”. Той е човек на политическото изкуство.

Ирод е човек на спокойните години; годините, в които е възможно да работиш за себе си, да присвояваш натрупаните ресурси, да ги овладяваш. Годините, казвам, в които може да се живее за властта, защото не е ултимативно важно да се действа с власт.

Иосиф е милост Божия – тогава, когато е нужен най-способният, какъвто и да би бил той (дори роб), откъдето и да би бил (дори от „чуждата” Палестина) и не може да се разчита на избора и съзнателността на „народа”.

Ирод е напротив – илюзията на народа; онзи, който олицетворява и се храни от страстите му.

Защото накрай – да имаш власт, за да направиш нужното с нея, това пред-полага да знаеш точно какво трябва да направиш. Означава да се ръководиш от определеното – от ценността, от истината.

Обратно – да правиш нещата, за да имаш власт, предполага да си готов да направиш всичко: да се ръководиш от нужното за момента, да си опортюнист – да презираш ценностите и истината.

Властта на Иосиф, както бе казано, е „дясна” – тя е нужна за осъществяването на ценности. Тя е нужна, за да се обогати страната – тя е рабстване на властника, което умножава.

Властта на Ирод е „лява” – на нея са й нужни всички ценности във вид на притежание. Тя е цел, гонена с всички средства. Тя е власт, която изтерзава страната и убива децата й.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНищо за нас без нас
Следваща статияЗиятин Нуриев: лаконично

4 КОМЕНТАРИ

  1. Ха така. Левите са на власт заради самата власт. Десните са на власт защото я заслужават. Дясната власт е от Боговете а лявата власт е от кесара, цезара, цара. Консервативно мислене базиращо се на еврейско самопохвалване за умно еврейче оправило свръхдържавата Египет. И на еврейската омраза към проконсул пратен от Рим. Забавни истории. Трябва да внимаваме особено с консервативните напеви защото Чингис Кан също се оповава на неоконсерватизма. Бог и Путин, в каквато подредба е удобно. Божествената власт дадена на способния за да оправи богопонасящ народ. Консерватирните рефрени на степните се чуват повече. Те са болше вики. За това трябва да внимаваме. Европейския консврватизъм трудно може да се различи от нашенеца. Който на последък разбра че е православен. А не ортодоксален. Ако консервативната идеология е практикуване на миналото то нашето минало е комунизма – руската колонизация. Царското ни минало е прекъснато от колонизаторите. Ние не го знаем. Нямаме го като наратив. Първом него трябва да възкрасим и сетне да консервираме. Да слагаме в килера за да вадим при нужда… Консерватизъм. Да не би да бъркаме? Агаряните са консервативни. Руснаците са консервативни. Ние не сме те…

  2. Вижте сега, има история само, когато Калин се произнесе. Не каже ли нещо по въпроса, няма история и това е! Йосиф е „раб на властта“, и е „аскетичен властник“! Представяте ли си как поколения наред ще се позовават на тези твърдения, които веднъж са написани тук, а след това ще излязат в книга?
    Калине, проумей: нищо не се превръща в истина, само щом го изречеш!