1
3990

Истината, братя!

Историята се оказа неумолим екзаминатор. Тя ни връща към нерешените проблеми толкова пъти, колкото е необходимо, докато не получат задоволително решение. Така нерешеният македонски въпрос отново се изправи на общия ни път в обединена Европа.

Родовата памет връща почти всеки трети българин към факта, че потеклото му идва от Македония; че в сянката на опасаната от политически граници и идеологически митове най-нова история на тази изстрадала земя стои разпната българската история, част от която е и собственото ѝ минало. В това нашите деди не са се съмнявали, защото собственият им житейски път бе незаличимо белязан от борбите за освобождението на Македония.

„Родила съм се, когато чичо ни Георги (Георги Скрижовски, водачът на Яворовата чета в Македония, б.а.) е излязъл харамия. Майка ми понечила да го изпрати, но той я спрял на портата, за да не се простуди, защото била лехуса. Когато съм прохождала, турците арестували баща ми (Костадин Караманов, б.а.) заедно с други скрижовалии по подозрение, че са участвали в акцията за взривяването на моста на р. Ангиста. Върнал се е от Солунските зандани след близо две години, а аз още не съм могла да ходя добре, защото за мен се грижела сестра ми, докато майка по цял ден се бъхтела из къра за прехраната ни. Тогава татко наковал саръци покрай стените в голямата одая, за да се държа за тях и да проходя. При бягането питахме старите къде отиваме? Всички казваха: „В майка България!“ Така начеваше разказа за своето детство баба ми Магдалена.

Ала страданията на македонските българи не свършват с бежанските неволи. Ще си позволя да приведа още един спомен вече за времената на отродяването. Сподели ми го Е. Шаламанова, моя добра позната и колежка. През 40-те години на миналия век баща ѝ се установил в София, а родителите и брат му останали във Вардарска Македония. При гостувания братята старателно избягвали да обсъждат пред родителите си един въпрос – въпроса за етнокултурните различия между „българина от Македония“ и „славоезичния македонец“. Въпреки старанието в крайна сметка винаги се стигало и до този разговор, който приключвал с отрезвяващите думи на майката: „Деца, аз две нации не съм раждала!“

Е добре, тогава откъде и как само за броени години се появява втората нация? Казано кратко и ясно – „ображдането“ ѝ е осъществено по формули и с методи, типични за Socialismo Asiatico. При това през 50-те години на миналия век както „бащите“ на македонската нация, така и техните опоненти спекулират с едни и същи ленинско-сталински доктринации. Известно е, че идеята за автономия на Македония първоначално е обсъждана като възможна тактическа стъпка по пътя към нейното освобождение. По-късно тя е обсебена идеологически от геополитическите цели на Коминтерна и облечена в Сталиновото схващане за нацията, е превърната в основно поле на дискусиите по македонския въпрос. Имам на ръка непубликувана докладна записка от 26.05.1958 г. на акад. Тодор Павлов, най-изявения по онова време „марксист-ленинец“, до първите партийни и държавни ръководители на НР България, озаглавена: „ОТНОСНО: Македонския въпрос“. След катастрофалното родоотстъпно съучастие на БКП в македонисткия социален експеримент той „громи“ идеологически „югославските ревизионисти, шовинисти и асимилатори“, категорично заявява, че „старият лозунг за федерацията е вече надживян“ и въпреки това препоръчва политиката ни по македонския въпрос да се базира върху същите постулати, чиито горчиви плодове вече са вкусили, а именно: първо – върху тезата, че „националният въпрос е подчинен на социалния“; второ – съгласно „Сталиновото определение на нацията и нейните четири основни черти или елемента“; трето – с условието „да има съгласуваност между нашата Партия и КПСС, за да не направим нещо, за което сетне могат да ни обвиняват, че съзнателно или несъзнателно сме изострили ненужно положението между нас и Югославия и по този начин сме дали възможност на Тито да държи още по-здраво в шовинистически и асимилаторски юзди народите на Югославия, в това число и преди всичко народа от Вардарска Македония“. Как посочените идеологически мантри са били претворявани в практически действия?

Изследването на тези процеси в Югославска Македония е професионален дълг на „историчарите“ от Повардарието. Красноречиво свидетелство за неволите на българите от Егейска Македония са непубликуваните спомени на Андон Л. (Спомени от моя живот, Скопие, 1977 г. По обясними причини не изписвам изцяло фамилията на автора. Той изпраща ръкописа на свой роднина в България, помолил ме да го предам в архива на Македонския научен институт, което и направих през м. февруари 1992 г.). Те са своеобразен обвинителен акт срещу насилието в историята, което особено релефно изпъква в разказа за поведението на гръцката администрация към българите в Егейска Македония след 1913 г.; поведението на ГКП към директивите на Коминтерна по националния въпрос; отношението на отечественофронтовската власт у нас към изтеглящите се за трети път от родните си места македонски българи, които са изпратени в сръбските лагери за превъзпитание на „гръцки“ политемигранти преди да бъдат върнати вече като нови „македонци“ във Вардарска Македония; за кастово-партийното, сталински тип, разделение на политемигрантите в сръбските лагери и пр. А как за непокорните са протекли събитията в Пиринския край ще се убедите, ако посетите с. Влахи – родното място на Яне Сандански. На тесния мегдан до манастира на това почти запустяло селце ще ви посрещнат две паметни плочи. От плочата на „победителите“ ще научите, че няколко дни преди 09.09.1944 г. те са успели да установят „народно-демократичната“ власт в селото. Другата ни известява имената на екзекутираните селяни, дръзнали да се противопоставят на осъществяваните от новата власт „активни мероприятия“. Изброени са над две дузини имена, което ще рече, че практически в селото не е останала къща неразплакана!

Дотук обаче ще да е била свършена половината работа – има СФР Македония, населявана от нови македонци. Но за да бъде една нация пълноценна, дори според Сталиновото определение на нацията, тя трябва да има „общ език“ и „обща историческа съдба“. Езикът се оказва общ, но вече с друга нация. Димитър Талев например, който вярвам добре е познавал македонските говори, числи последните към българския книжовен език, защото: 1) Българският език единствен между всички славянски езици има член при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и причастия; 2) Той единствен между другите славянски езици е станал аналитичен – няма склонения и падежи, освен именителен, звателен и твърде рядко винителен; 3) Единствен образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателни, някои съществителни и глаголи с частиците „по“ и „най“; 4) Единствен има т.нар. двойно лично местоимение; 5) Единствен няма неопределено наклонение/инфинитив (Вж. Талев, Д. Македонските славяни са българи, С., 1939 г.) – особености, присъщи и на македонските говори. Може би това му убеждение е било едно от „прегрешенията“, за които минава през лагерите „Бобовдол“ и „Куциян“. Разбира се, не са малко примерите на различни нации с общ език, но за всеки случай са взети спешни мерки да бъдат максимално отделени диалектите в Повардарието от българския книжовен език.

За „общата историческа съдба“ – вече съм споделял, че народът на Вардарска Македония нито има нужда от чужда история, нито от фалшифицирана история (Срв. Народът на Вардарска Македония няма нужда от чужда история. Казано още в притчата за Соломон… в-к „Македония“, бр. 10, 13.03.1992 г., с. 6). Обикновено поправките са „невинни“ и най-често се свеждат до подмяната със задна дата на етническите атрибуции. Вижте пак Битолския надпис – Йоан Владислав (1015–1018) ли не знае над кой народ царува, какви са по род неговите предшественици и той самият? Или Йоаким Кърчовски, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, братя Миладинови, Йордан Хаджиконстантинов и много други дейци на Възраждането са се заблуждавали, че са българи, та трябваше колишевци да определят етнокултурната им принадлежност? Нека спрем дотук с фактите!

Явно властимащите в Скопие не виждат проблем в това, че се опитват да внесат в общоевропейския процес рецидивите на коминтерновските фалшификации и съпътстващи ги практики, без да ги преосмислят, без да се дистанцират от тях, превръщайки го в техен заложник. По думите на г-н Буяр Османи, външен министър на Република Северна Македония, върху България трябва да се оказва постоянен „натиск“, тя трябва да бъде държана под „напрежение“ с поставянето на все по-кратки срокове за започване на преговорния процес, докато бъде принудена да отстъпи.

Но това би значело да замълчим за истината и да станем съучастници в лъжата. Да не бъде – защото е казано, че „ако тия млъкнат, камъните ще завикат“ (Лук. 19:40). А казаното се сбъдва! Нима докато ние мълчахме, Битолският „камък“ не проговори? Освен това не ми се струва разумно която и да е от двете страни да бъде принуждавана да отстъпи под външен натиск. Повече от век македонският въпрос е бил решаван някъде другаде и от някой друг. Убеден съм, че до трайно и справедливо решение може да се стигне само в пряк диалог, като първо всяка от страните трябва да извади гредата от собственото си око, преди да понечи да вади „сламката от окото на брата си“ (Мат. 7:5). Ако все пак в този диалог има място за принуда, то това може да бъде единствено принудата на истината. И ползата от нея ще бъде взаимна, защото знае се, че „който се крепи на лъжа, той пасе ветрове“ (Прит. Сол. 9:12).

Историята се оказа неумолим екзаминатор. Тя ни връща към нерешените проблеми толкова пъти, колкото е необходимо, докато не получат задоволително решение. Така нерешеният македонски въпрос отново се изправи на общия ни път в обединена Европа. Първата необходима стъпка в правилната посока е преодоляването на трупаните от десетилетия политико-идеологически лъжи и предразсъдъци, насаждани с езика на омразата. Нека заменим езика на омразата с езика на фактите! Тази стъпка е необходима не само защото в семейството на европейските народи не се толерира езикът на омразата, но и защото употребата му е абсурдна между хора родствено близки, нерядко братя в буквалния смисъл на думата. Ето защо общата ни история и родова памет няма как да бъдат разделени – те могат да бъдат само споделени. И това не би било нито заплаха, нито ущърбно за македонската държавност, суверенитет, идентичност, формиращи се при демографската и културната дифузия между различните етнически групи в страната. От общото ни историческо минало трябва да градим мостове към общото ни европейско бъдеще, а не барикади на омразата. Имам съмнение, че дори официално Скопие може да представи без „българския логос“ историографски коректно и историологично убедително формирането на „македонската идентичност“. Бъдещето е на съвместните научни изследвания, ориентирани единствено към установяване на историческата истина, съгласуване на общ исторически, културен календар и пр.

Често в хода на преговорите между двете страни се чуваха взаимни упреци за несъблюдаване на „европейските ценности“. Ала в термина „европейски ценности“ страните видимо влагат различно съдържание – от правната рамка и адаптацията към принципите на управление в Европейския съюз, до проблема за мястото на етнокултурните и националните идентичности в процеса на европеизация. Когато обаче в хода на една дискусия се изгуби посоката, логично е да се върнем към първите принципи, а що се отнася до европейските ценности и ценностна система, те се основават на индивидуалните човешки права, свободи и отговорности. Едно от първите е правото на всеки човек свободно да изявява своята етнокултурна религиозна, национална и пр. идентичност. Факт е, че има македонски граждани с българско етнокултурно самосъзнание. Те тачат и пазят родовата памет, паметта на дедите и искат достойно да присъстват в обществения живот, а не да бъдат остракирани в собствената си държава. Следователно не против, а именно по силата на европейските ценности България е длъжна да постави този въпрос на обсъждане.

Решаването на тези три проблема ще отмести историческата сянка на македонския въпрос от преговорния процес, ще го изведе от задънената улица, в която е попаднал. Те следва да бъдат изнесени пред скоби и да се дискутират и решават приоритетно. Дори бих нарекъл ситуацията уникална, доколкото за пръв път този въпрос има шанс да получи отговор в пряк диалог между двете страни; има шанс с разум и добра воля да се превърне от спекулативно родена и политико-идеологически маркирана бездна между двата народа в мост към общото ни бъдеще. Дипломацията би могла да стъпи на вече постигнатото в Декларацията от 22.02.1999 г., подписана от министър-председателите на двете страни Иван Костов и Любчо Георгиевски, и в Меморандума от 22.01.2008 г. Ако се налага, постигнатото съгласие може да се оформи в самостоятелен документ, за да бъде снето българското вето и Република Северна Македония незабавно да започне преговори за присъединяване към Европейския съюз. Този път обаче може да бъде успешно извървян, ако е пътят към истината. Нека се върнем още веднъж към тези три проблема:

* И двете страни следва да се ангажират, че съвместно ще работят за преодоляване на езика на омразата и замяната му с езика на фактите.

* И двете страни следва да приемат, че общата ни история съгласно автентичните извори може да бъде споделена, но не и разделена; че тя е фундаментът на общото ни бъдеще в Европа.

* В съгласие с европейските ценности и норми и двете страни следва да гарантират правото на всеки свой гражданин свободно да декларира и изявява самосъзнанието си за етнокултурна и национална принадлежност.

Вместо заключение ще си позволя един кратък послепис. В изложението предпочетох разказите от първо лице на участници в събитията, защото едрите исторически панели и квалификации обикновено са анонимни. Те попиват живия живот и създават предпоставки проблемите да се мислят и решават по правило в идеологически ключ и геополитически схеми. Знам, че ще прозвучи наивно, но в конкретния случай дипломацията може да потърси и намери решения на проблема в съгласие с десетилетните въжделения на хората от двете страни на Огражден. Останалото ще си дойде естествено и постепенно на мястото чрез мирната народна дипломация; чрез интензифициране на свободните икономически, културни, битови контакти помежду ни. И в този опит нека не забравяме думите на Спасителя: „…и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан. 8:32).

Проф. Атанас Стаматов (род. 1953 г.) е преподавател по история на българската философска култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на историята на философията, историографията, философия на историята и културната антропология. Автор е на книгите: „Памет без давност – болка без лек“ (1994); „Европейски проекции върху българската философска култура“ (1996); „Tempora incognita на ранната българска история“ (1997); „Идеи за историята в българската културфилософска книжнина: 1878–1948“ (2000) и др. Съставител, редактор и автор е в редица колективни издания като: „Философията на историята в България: 1878–1948 (2002); „Избрани извори за българската история, Т. 1 – Древните българи и земите на Балканския полуостров до VІІ в.“ (2002); Атлас „Българските земи в европейската картографска традиция: IІІ–XIХ в.“ (2008); Атлас „Българските земи в средновековната арабописмена картографска традиция: IX–XIV в.“ ( 2011); „Философският ХХ век в България, т. I–ІІІ“ (2008/2019). Член е на Българския фотоклуб.

1 коментар

  1. Има един показателен филм в You Tube, Скопие през 1963 г., с кадри след земетресението, доста дълъг, езикът на който се говори е все още чист български език, нямащ нищо общо с днешния „македонски“ език. Дори Цървенковски говори на български.Уви, днешното население там не може да се нарече българско, безвъзвратно претрансформирано в някаква нова нация и при това абсолютно враждебно настроена към „бугарите“, вродена, злобна враждебност. А филмите, които правят за историята са озвучени с някакъв идиотски несъществуващ в миналото говор, естествено винаги сценариите са антибългарски. Най-добре е изобщо да те прекратят всякакви контакти с настоящето в омагьосана земя. Най-добре е да им се даде членството, а после елегантно да ги капсулираме като несъществуващ за нас свят, без всякакви допирни точки.