0
2251

Истината и агънцето

Почти навсякъде с кафето получаваме „късметчета“. Най-често са банални и безсмислени пожелания, но понякога ни се падат и интересни сентенции. Наскоро сред група от няколко човека ми се  падна една мисъл на Уилям Блейк:Истината не трябва да се казва така, че да я разберат. В нея трябва да повярват“.

Стегната мисъл като всяка сентенция. Мистично загадъчна като стиховете на самия Блейк. Разменихме няколко повърхностни коментара за какво ли се отнася. Като се разделихме, съзнанието ми отново се върна върху необичайната мисъл заради необичайния ѝ смисъл.

Първата ми асоциация беше с прословутия въпрос на Пилат Понтийски „Що е истина?“, след като Иисус му казва, че „всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Йоан 18:37). Пилат не взима насериозно  думите Му и не разбира що е истина. А именно в тази среща на четири очи с Него е бил толкова близо до истината.

Замислих се за връзката между истината и вярата. Защото Блейк ни казва – истината предполага не разбиране, а вяра. С вяра се познава истината. Вярата е по-висша от разбирането, именно тя води към истината.

Но що е вяра? С какво един вярващ е по-различен от един невярващ? Как точно вярата разкрива истината?

Тук вече не е толкова важно какво е имал предвид Блейк, когато е изказал тази мисъл. Важното е как я разбираме ние, какъв смисъл влагаме в нея. Блейк само ни е подтикнал да си зададем въпроси, само е насочил погледа ни към вярата от по-необичаен ракурс, за да се замислим в по-конкретен и актуален аспект. Блейк ни казва само, че вярата е важна и ни оставя сами да си отговорим защо.

Ден след ден се превъртат годините ни, един сезон се сменя с друг, времето ни неусетно се е забързало, всяка сутрин отваряме очите си, поемаме по делата си, по многобройните си задължения, не смогваме с тях, изнервяме се, нищо не е такова, каквото бихме искали да бъде или пък сме доволни, че животът се подрежда по-добре от очакванията ни, неочаквано се влюбваме, раждаме, отглеждаме и възпитаваме децата си, неочаквано се разделяме, срещаме се с приятели, спорим, караме колите си по претоварените пътища, катастрофираме, разболяваме се, лекуваме се, лежим в болници, посещаваме концерти и театри, четем книги и пишем романи и стихове, изпадаме в депресия, в еуфория, заменяме един календар с друг, сънуваме профетически сънища, изгубваме любими хора, но продължаваме по пясъчните пътища, продължаваме, макар че добре знаем – глинени съдове сме и само от едно чукване по нас ще се попилеем сред пясъците, защото като полски цвят е животът ни, „понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Псалом 102:16). Животът на всеки от нас е изпълнен с вълнения, предизвикателства, приключения, успехи и провали, радост и печал.

Животът на всеки човек прилича на живота на всеки друг и в същото време е уникален, несравним и неповторим, така както всяко едно човешко лице е единствено и неповторимо, а е изваяно от все същите елементи – очи, уста, нос. Един живот може да бъде изживян с вяра или без вяра. Но с какво е различен в единия и в другия случай?

Предизвикателството да се отговори на този въпрос искрено, честно, без общи фрази, без клишета и баналности, поне за мен, е огромно. Загубвам се и се заплитам, когато трябва да определя себе си преди да съм навлязла във вярата и след това. Усещам, че съм станала много „пò друга”, но именно тази другост ми е трудно да разказвам и споделям, за тази „другост” ми е трудно да свидетелствам. Защото същината на нашата вяра е възкресението и вечния живот. А именно те са най-необяснимото за разума ни, без тях вярата е наречена от апостол Павел „празна“. А ние не знаем нищо за вечния живот, освен че „ухо не е чувало и око не е виждало” онова, що е там. Но какво е то? Вярваме в нещо, което за разума е абсурдно, необяснимо, непостижимо. Истината също трудно се поддава на определение, трудно е да бъде обяснена, за нея имаме само някакво новопоявило се сетиво, чувство, по-силно от интуиция, по-твърдо от знание, копнеж, който е доминанта на живота ни. Това е тази „другост”. Обаче за нея нямаме доказателство. Не можем да се опитваме и да фантазираме какъв би бил вечния живот, защото така бихме опошлили най-съкровеното кътче на вярата. Да, вярата не е аритметика. Истината също. Това  ги свързва. Тази омайна неаритметичност, която прави живота дълбок, вълнуващ и красив, която го опазва от капаните на скучната прагматичност и грубата утилитарност.

Иначе попадаме в клопката да приемаме в живота само това, което разбираме и което виждаме, и за което имаме доказателства. Пари, успех, известност. Къщи в чужбина, луксозни коли, пътешествия. И още пари, и още успех, и още известност. И насладата от тях да е всичко… Но егото е всеядно, то е като звяр, който не се насища и иска все повече и повече. И колкото повече получава, толкова по-малко е доволно. И така се спускаме по коварната спирала, която ни отвежда в глухия край на живота. По тази спирала никога няма да станем деца, никога няма да срещнем някое агънце и да се спрем да разговаряме с него. Така, както е направил Уилям Блейк:

Кой те, агънце, направи 
със рогца, с уши, със стави? 
Кой със благ живот те храни, 
агне, в тучните поляни? 
Кой те е облякъл цяло 
в руно къдраво и бяло? 
Кой ти даде глас и мъдрост 
на дола да носиш радост? 
Кой те, агънце, направи 
със рогца, с уши, със стави?
Малко агне, ето чуй,
агънце, от мене чуй: 
той е също младенец, 
името му е Агнец. 
Зло от малък не понасял, 
като двама ни порасъл. 
Като двама ни – спор няма: 
младенци сме с теб и двама! 
Кой те, агънце, направи 
със рогца, с уши, със стави?

Превод Владимир Свинтила

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДа си откраднеш семейство
Следваща статияСалафизмът във Франция (II)