0
2700

Истината невъзможна

Преди две седмици в колонката ми „Чернобилската гъсеница“ писах за чернобилската лъжа. Скриването на истината и лъжите за Чернобилската авария започват от момента на катастрофата и продължават до днес. Чернобилската лъжа доби собствен облик като еманация на комунистическата система. В сериала „Чернобил“ темата за лъжата е развита с фактологична достоверност и художествена убедителност. Но ние познаваме чернобилската лъжа далеч преди сериала.

По темата има още и още какво да се каже, тъй като лъжата присъстваше във всичко по времето на социализма, особено по времето на „развития социализъм“. Ако за ранния социализъм характерно е насилието, то основното за „развития социализъм“ е лъжата. Показателно е дори само това, че периодът, който беше наречен “развит социализъм“, впоследствие се нарича „застой“. Разбира се, лъжата играеше ръководна роля в партийната пропаганда и в унифицирания обществен живот през всички периоди. Различията са само в нюансите.

При Чернобилската авария специфичното е това, че лъжата се проявява там, където е най-неуместно и най-опасно, там, където истината би била животоспасяваща. След аварията истината би спасила много човешки животи, но се оказва, че в обществото, където държава, партия и идеология са сраснати, тя не е възможна. Системата не я допуска. Системата възприема истината като нещо чуждо, вражеско, опасно. Системата е изградила своя „истина“, което всъщност не е нищо друго, освен една лъжа, повтаряна хиляди пъти. Тя е завладяла както висшите партийни структури, така и панелките, обитавани от „социалистическите труженици“. Когато се чуват отделни гласове на истината, те са заклеймявани като вражески, враждебни, вредителски. Истината и лъжата са с разменени места. Истината гротескно се нарича лъжа и така лъжата все повече се официализира. Лъжата се сраства с масовата психология. Срастването започва от детска възраст чрез десетките казионните организации. Постепенно се изгражда новият социалистически човек.

Новият социалистически човек е уникално явление. В сериала „Чернобил” той е показан в образите на партийните бюрократи, техническия персонал на централата, съдиите, накрая в тълпите, напускащи „за кратко“ заразените райони. Изграждането на унифицирания човек е цел на системата. То става чрез неусетна подмяна на общочовешките критерии, сетива и реакции с партийно-идеологически. Това дава отговор на въпроса защо всички реагират неадекватно при аварията, защо не искат да видят реалността, защо гледат враждебно на всеки, който казва истината. Във филма има една кратка сцена, в която съобщават, че в Западна Германия са ограничили игрите на децата на открито в детските градини и в училищата. В следващите кадри показват как съветските деца в Чернобил и Припят играят волно под синьото съветско небе. В Западна Германия, на 1500 км са преценили, че радиацията е опасна за децата, а съветските партийни апаратчици не виждат никаква опасност и хладнокръвно преценяват, че за обществото е по-важно да се запази спокойствие, да не се създаде паника, отколкото да се предприемат мерки за опазване на човешкия живот. И изпращат няколко хиляди милиционери да опазят спокойствието. Затварят града. Прекъсват телефонните линии, за да се спре разпространяването на дезинформация. Всичко, което не е в съгласие с официалната информация, се счита за дезинформация.

Тоталитарната система е механизъм, в който хората са колелца и винтчета. Всичко функционира механично, механизирано, разчетено и контролирано. Отклонение не се допуска. Отклонението е вражеско. Всичко, което не е според правилата, е вражеско и наказуемо. Най-тежкото престъпление не е противодържавното или криминалното, или финансовото, а това против идеологията на системата. Нарича се антисъветизъм. Най-страшно е обвинението в антисъветизъм. Няколко сцени в сериала показват как първата реакция на партийните апаратчици е да не допуснат антисъветски прояви.

Радиацията е много по-висока от обявената. Въздухът свети. Хората повръщат. Някои са с изгаряния. Партийният секретар на Чернобил посочва портрета на Ленин – атомната централа носи неговото име. Това е достатъчна причина там авария да не може да се случи. Всички трябва само да вярват на партията и държавата. А държавата е казала, че ситуацията не е опасна. Партийни ръководители са убедени, че вярата в съветския социализъм ще бъде възнаградена, защото съветската система контролира всичко. И те оставят семействата си в града. Така реагира дори самият генерален секретар на партията Горбачов – никой не е знаел какво се е случило в действителност. Всички са под въздействието на идеологическия опиат, че в социалистическата система аварии не се случват.

Ние имаме все още ясни спомени от нашата действителност от онези години, когато аварии в заводите „не се случваха“. Когато се скъсва стената на хвостохранилището край Враца през 1966 г., когато става земетресението през 1977 г. не се съобщава истината, информацията е цензурирана, за да не се всява смут. Не се съобщаваше за самолетни и влакови катастрофи по същата причина. Авариите със съветските космически кораби се съобщаваха с по няколко изречения, като основната грижа беше те да звучат успокоително. Не трябваше да се разклаща убеждението на работническата класа, че живее в идеалното общество, в което не се случват трагедии, за разлика от капиталистическото общество, където катастрофите са ежедневие. В продължение на десетилетия информацията е заменена с пропаганда. Информацията е най-строго контролираната идеологическа стока. Средствата за масова информация са монопол на държавата, всяка дума е под строг контрол, пропуските в бдителността се наказват безмилостно. За да бъде контролът пълен, е наложена пълна изолация от останалия свят. Цялото население е обхванато в казионни организации. Те са така структурирани, че никой да не остане извън обхвата им. Всички организации – детските, младежките, професионалните, функционират под ръководството и контрола на ръководната партия. Тази система се установява още с идването на власт на комунистическата партия и продължава десетилетия. В тази среда няма как партийните апаратчици, специалистите, работниците, гражданите в Чернобил да реагират по друг начин. Системата не познава и не позволява отклонения.

Чернобилската авария се случва в края на комунистическата епоха. Но тя функционира в параноичната лъжа от своето зараждане. Когато Сталин получава серия от исхемични инсулти в продължение на няколко дни, никой не смее да му постави диагноза или да предприеме лечение, защото личността на вожда е държавна тайна. Реакцията на партийните апаратчици и специалистите е същата, както години по-късно в атомната централа.

Важното за системата не е да окаже помощ, а да залови диверсантите. В своята книга „Аварии и катастрофи – хроника на социалистическата индустриализация“ Даниел Вачков описва симптоматичен случай. В бургаското пристанище през септември 1945 г. избухва голям пожар, който вилнее около 8 часа и е потушен с големи усилия от пожарникари, доброволци, български и съветски войници. Щетите са колосални за тогавашните мащаби – около 2 млн. лева днешни пари. Започва разследване. В доклада се отбелязва интересен факт – когато огънят се разпалва сред част от балите с памук, започват бързо да се събират доброволци, за да го гасят. Но тогава пред склада застава съветски часови, който охранявал памука в района. Той не допуска никой от доброволците, за да може да се залови извършителят на саботажа. И едва когато пожарът неудържимо се разраства във всички посоки, съветският войник подава сигнал за тревога и разрешава на събралото се множество да се включи в гасенето на пожара. В доклада не се отправя никакъв упрек към действията на съветския часови. А от текста между редовете се разбира, че ако се е действало веднага, пожарът е можел да бъде ограничен. Ако часовият незабавно е бил подал сигнал и е бил разрешил работниците да го потушат, е нямало да се стигне до големи щети. Така започва да се налага съветската концепция, че всяка авария, злополука, пожар или бедствие са или невъзможни, или са резултат от вражеска диверсия.

Десетилетия по-късно почти същото се случва и в Чернобилската централа. Първата мисъл и първите реплики са за вражеска диверсия. Следва подценяване на мащаба на аварията. Много бавно и мъчително се осъзнават истинските причини и истинските мащаби. Хората от тоталитарната система нямат чувството, че лъжат, нямат чувството, че са лъгани. Аварията в Чернобил е невъзможна, защото в СССР не може да има атомна авария. В сериала „Чернобил“ това на няколко места се казва – когато тревожните новини започват да пристигат една след друга, отговорните оператори в централата повтарят – това е невъзможно! Партийните ръководители повтарят – това е невъзможно!

Всъщност истината тогава беше невъзможна.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПод привидната лекота на всекидневието
Следваща статияЛаборант от хуманитарна гимназия?