0
1356

„ИСТИНА, ИСТИНА ВИ КАЗВАМ…“

Фрагменти

Жорж Сьора, Фарът в Онфльор, 1886,
The Metropolitan Museum of Art, New York, Robert Lehman Collection

ЗАПАДНОТО ЧОВЕЧЕСТВО има остра нужда от нова религия, която да отговаря на натрупания от Просвещението насам обществен опит и особено на опита от сегашната постиндустриална епоха. Религия, която да не отрича науката, а да я обхваща. Религия, която помни Нютон, Айнщайн и Нийлс Бор, както и те не се отвърнаха от нея.
Свещените книги, които сме наследили от предишни поколения, се опитват да говорят на днешния човек на безнадеждно остарял език. Тяхната образност е силна и ярка, но е извлечена от бита на една доста по-примитивна и по-свързана с природата цивилизация. Новата религия ще има нужда от предимно градско светоусещане и градска образност.
Тя, тази нова религия, разбира се, не може да се измисли, а трябва да се яви – като всяка религия – чрез чудото, чрез едно извънредно и необяснимо събитие. За да се отдели от ежедневието и да се извиси над разсъдъка. Да завладее цялото духовно същество на човека. Християнското учение би трябвало да се влее в нея в своята етическа пълнота, но с осъвременен език. Други хилядолетни световни системи на вярата също ще дадат своя принос.
С една реч, пост-модерността, в която живеем, поражда нуждата от Пост-нов завет, който би бил спрямо Новия в отношение подобно на онова, в което самият той е спрямо Ветхия.
За създаването на такава свещена книга и такава обновена религия, естествено, е необходим колосален духовен тласък, духовна революция от епохален мащаб. Иска се обща готовност за такова явление и, най-вече, появата на свръхчовешка личност с пророчески ум, която да го осъществи.
Усещаме, че този есхатологичен по величината си прелом трудно може да се случи. Ако той не се състои обаче, цялата западна цивилизация е обречена на все по-страшна безпътица, нарастващ упадък и неотвратима гибел. Какво ни остава, освен да се провикнем от дълбочината на своето мъчително безверие: Господи, прати ни спасителното чудо!

*  *  *
КОМПЮТЪРЪТ Е СЪЗДАДЕН по образ и подобие на човека. Дори нашата двуделност на душа и тяло е възпроизведена в неговата дихотомия на софтуер и хардуер.

*  *  *
ЧЕ БОЖИИТЕ ЦЪРКВИ са различни по вид и големина, едва ли е случайно. Със своите масивни каменни колони, с високите си тържествени витражи и недостижими сводове катедралата внушава на богомолеца, че той е несъизмерим с Бога. Щом Божият дом е с толкова исполински размери, ръстът на неговия обитател трябва да е невъобразимо величествен. Катедралата изпълва душата на смъртния със страхопочитание и смирение. Той разбира, че Богът, който живее в нея, вижда грешния му живот от шеметна височина и за най-малката му простъпка може да го притисне и смаже под петата си.
Малката енорийска църквица, напротив, вдъхва у богомолеца чувството, че Бог е току зад рамото му, готов да чуе неговите жалби и молитви, за да го разбере и да му помогне като на приятел. Щом това е Божият дом, Бог не би могъл да бъде много по-голям от теб и ти можеш да му се довериш, да се облегнеш на него.
Двата образа на Бога – този от катедралата и този от енорийската църква – биха могли на пръв поглед да ти се сторят съвършено различни и несъвместими, но всъщност не са. Те са двете лица на небесния ни баща, които сме познали у земните си бащи: едното – на суровия и взискателен повелител, и другото – на ласкавия закрилник. Затова и в двата вида Божии храмове богомолецът встъпва с едни и същи думи в сърцето: „Отче наш…”.

*  *  *
ТОВА, КОЕТО НИКОГА няма да разбера, е защо хората строят внушителни каменни сгради, скупчват се в тях и решават, че там са по-близо до Бога и до неговата благосклонност, отколкото насред полето или навръх планината. В необята на Божия свят.

*  *  *
ЖИВЕЕМ НА МЯСТО, където църквите периодично се преустройват в джамии и джамиите – в църкви. Боговете се боричкат за надмощие, а хората обикалят покрай тях и ту се колят, ту се черпят един друг с баница и баклава. Тази земя е проклета от две небеса и от две небеса е благословена. А небето над нея е едно за всички и не можеш с нищо да го разрежеш.

*  *  *
СЪЗДАТЕЛЯТ, ОСВЕН ЧЕ Е чудотворец, е и недостижим шегобиец. Направил е света, пуснал е човека в него, за да задава въпроси, и се е скрил от всички погледи, за да няма кой да им отговаря.
А какво представлява създаденият от него свят? Една шеметно въртяща се топка от камъни и вода с огън под тях, неокачена на нищо, захвърлена ей така в празното пространство. Върху тази топка ние се раждаме, живеем и умираме. Поне да беше летяща чиния, нещо плоско, а то – топка!
Казах: раждаме се, живеем и умираме. Тези думи са ни добре познати, но имат ли определено значение. Думата „живеем”, да речем, е донякъде ясна. За известен период от време плуваме като попови лъжички в някакъв бульон от усещания, които се мъчим да осмислим и все не успяваме да стигнем до задоволително заключение. Но какво е раждането? Откъде изведнъж се появява новият крехък опит за живот? Къде е дремал той досега? Как изборът е паднал точно на него? И какво е умирането? Как нещо, избрано да съществува, може да изчезне невъзвратимо в небитието? Как така в края на краищата и огромната съвкупност от съществувания ще се пръсне заедно с безумно въртящата се топка в заобикалящото я празно пространство и ще изчезне без следа, все едно, че нищо не е било, все едно, че не е имало Омир, Аристотел, Рембранд, Бетховен, Толстой?
Може би все пак не всичко е обречено да свърши тук. Може би семето ни ще успее да се разпростре из вселената и да се измъкне от недълговечността на нашата рождена топчица. Но нали ако я напуснем, ние ще изгубим всичките ориентири на съществуванието си? Няма да има вече нито горе, нито долу, нито север, нито юг, нито изток, нито запад. Ще има ли добро и зло? Съзвездията, по които от памтивека разбираме къде се намираме и накъде се движим, ще се разпаднат на отделни звезди, които нямат нищо общо една с друга и са съществували само в ограниченото ни сетивно възприятие, преди да сменим позицията и гледната си точка. Как ще продължим да живеем без макар и измамното чувство за сигурност и стабилност, за твърда почва под краката си?
А и да не забравяме, че едва ли някога ще можем да се отделим от тази тъй наречена биосфера, нашия хранителен бульон, извън който ще бъдем като риби, извадени на брега. Защото колкото и да си въобразяваме, че сме независими, самозадвижени индивидуалности, битието ни всъщност е немислимо без непрекъснатия обмен на вещества – ежеминутното поемане на въздух, ежедневното поглъщане на вода и храна. Нуждата от постоянно въобновяване на тези животоподдържащи ресурси е характерна и за най-съвършения аскет.
Не сме ли тогава всички ние вечни пленници на въртящата се топка? Или нейни заточеници? Но хайде, да допуснем, че не сме и че е възможно някой ден да пренесем частици от своята тукашна биосфера и на други подобни топки, каквито в космоса, чуваме от астрономите, имало с милиарди. Все едно – крайното унищожение на вселената изглежда толкова неизбежно, колкото и това на домашната ни топка. Може би само е малко по-отдалечено във времето.
Но какво говоря? Откъде тази мегаломания? Защо тъкмо ние, човеците, да оцелеем до свършека на вселената? Кой ни е обещавал такава дълговечност? Онзи, който ни е пуснал върху една от милиардите си въртящи се топки и след това се е скрил от нас, за да не му досаждаме? Кой е получателят на обещанието?
А пък и най-сетне, наистина ли надеждата за оцеляване на вида ни, колкото и слаба да е тя, може да бъде отговор на проблема за неотменното ни индивидуално изличаване – моето, твоето, неговото? Преди всичко моето и твоето! Не изместихме ли въпроса? Можем ли, без да изместваме въпроса, да продължим да вярваме в единственото нещо, което изглежда умопостижимо – живеенето?

*  *  *
В ЯСНА НОЩ, когато повдигнем поглед към небето, ние не си даваме сметка, че образът на вселената, който виждаме, е всъщност четириизмерен. Колкото по-далеч от нас в пространството е една звезда, толкова по-далеч е зримият ѝ образ и назад във времето. Само с отделянето на погледа ни от земята, четириизмерността на света е добила сетивна реалност. Колко ли още неподозирани измерения ше се отворят пред утрешните пътешественици в открития космос! Колко похлупени от земното съществувание са умовете ни и колко учудващо готови са те за по-широкия простор!

*  *  *
ПРОБИВАМ СИ ПЪТ през разноезичното и разногледо туристическо гъмжило по улиците на италианския град. С неудоволствие отчитам, че почти никой от тези, с които се разминавам, дори да се отъркваме един ò друг в навалицата, не ме забелязва. Сякаш никой не се досеща, че пропуска уникалния шанс да ме види отблизо такъв, какъвто съм, от плът и кръв. Никой не си дава сметка, че по случайност е попаднал в един и същи миг на едно и също място с неповторимо човешко същество, което се е родило само веднъж през цялата история на вселената, преживяло е своя неподражаем живот и не след дълго ще изчезне завинаги. Самият аз също се разминавам в тълпата с безброй също толкова уникални човешки същества, без дори да ги погледна. И навярно никога вече няма да имам възможността да ги видя. Ще се размина с тях за вечни времена, без дори да осъзная каква непоправима загуба съм понесъл.

*  *  *
В НАЧАЛОТО, когато човекът е дошъл на тази земя, всичко, което го е заобикаляло, е било богове, на които е трябвало да се кланя и чиято милост е бил принуден да измолва. Бог е било и дървото на хълма с разкошната корона, и реката оттатък валога, и високата канара, надвесена над пропастта, и животните, които минавали нощем покрай пещерата му – особено по-едрите и гласовитите. И небето над главата му – особено небето. Със слънцето, месеца и звездите, с облаците и ветровете.
Постепенно човекът успял да се справи с повечето от тези богове и да ги сведе до природа, до окръжаваща среда. Но небето оставало недостижимо – небето и най-вече слънцето, което карало очите да се свеждат пред блясъка му. Докато дошло време, когато слънцето било обявено за единствения истински бог. А после и слънцето се оказало само видима проекция на невидимия бог. И най-накрая човекът започнал да се съмнява в съществуването дори на невидимия бог, като свел цялото мироздание до най-обикновена природа, преливаща от материя в енергия и обратно.
За известно време човекът се почудил дали самият той не е всъщност истинският бог, но скоро се разочаровал дори в себе си и клекнал унило на прага на един празен и съвършено непонятен, лишен от божествено присъствие всемир.

*  *  * 
„ИМА ГОСПОД“ – въздъхва българинът, когато му се случва нещо хубаво. Не знам друг народ да има такава приказка. Тя показва, че българинът се съмнява в съществуването на Бога и, по-точно, че се сеща за него само в часове на изпитание. За българина Бог трябва непрекъснато да се самодоказва.

*  *  * 
ВЪРХУ РЪКАТА МИ ТЕЖАТ
четирисет вериги на безбожие,
натискат я надолу,
пречат ѝ да се повдигне
и да ме прекръсти.
Не като богомолец встъпвам в храма –
като турист.
С разсеян поглед оценявам
иконите по живописната им стойност.
Пропускам и свещица да запаля.
Минута на несигурно мълчание –
и ето, вече
подгонена от задушливия тамян,
душата се измъква безприютна
на улицата с пъстрите витрини.
А зад гърба ми тежката врата
със старческо хриптене
се затръшва.