0
587

Гражданската доблест на Юрий Трифонов

Истини, полуистини и премълчани истини в един съветски роман

марков09

„Този път руската литература ни представя партийните буржоа – новите изроди, излезли от утробата на НЕПРАВДАТА. Отсреща, край брега на реката, е големият жилищен блок, където живеят те.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. На 28 август се навършиха 90 г. от рождението на Юрий Трифонов.

Когато през 1967 година бях в Москва, за да се запозная със съветския театър, между другото видях една пиеса, чието заглавие съм забравил, но струва ми се беше от Арбузов[1]. Пиесата беше за неувяхващата младост на една престаряла актриса и по същество представляваше евтина социалистическа мелодрама. Но в средата на действието по някакъв повод един от героите каза: „Обществото се състои от високостоящи и нискостоящи хора“.

На което друг герой отвърна: „Грешиш! Обществото се състои от високоседящи и нискостоящи!“

Произнасянето на тази реплика бе последвано от бурни аплодисменти. Цялата съветска публика около мене скочи на крака и дълго аплодира. Лицата на хората бяха наистина развълнувани, като че някой внезапно бе извикал дълго спотайвана и дълго лелеяна истина. А аз седях и се чудех за какво всъщност беше цялата тая дандания. Че хората в социалистическото общество се деляли на високоседящи и нискостоящи за мен поне беше един от най-баналните и очевидни факти на живота. Явно съветските зрители бяха петимни да чуят от сцената потвърдена истина, която всички те отдавна бяха припознали, но не смееха да произнесат. И тая жажда за истини твърде често се превръща едва ли не в единствен критерий при приемането и преценката на едно художествено произведение в цяла Източна Европа. От друга страна, това дава възможност на много напълно бездарни, посредствени, нескопосани произведения да минат за стока от по-първа ръка само с факта, че са докоснали (най-често демагогски) наболели проблеми. Всичко това ми дойде наум, когато най-напред чух за скандала, разразил се около новия роман на съветския писател Юрий Трифонов „Онзи дом на брега на реката“, и по-късно, когато сам прочетох романа, изненадващо все пак отпечатан в българското списание „Съвременник“, в един наистина великолепен превод на Венцел Райчев. Юрий Трифонов е известен на българските читатели с романа „Студенти“, който през 1950 година беше награден със Сталинска награда за литература. Спомням си, че този роман, който прочетох по време на собствените ми студентски години, ме ядоса много с невярното представяне на студентския живот. Той ме отблъсна с приповдигнатия си патос и с натрапчивата конюнктурност на автора. За мен той беше типично произведение, написано от хитър литературен търговец, който жертва истините на живота, за да постигне политическо-комерчески печалби. Образите на младите хора в този роман бяха точно онова, което Йосиф Висарионович и Лаврентий Павлович Берия биха желали да видят в младите хора. Дори интимно-трагичните моменти бяха напоени обилно с шербета на социалистическия реализъм.

Но да оставим миналото настрана. Юрий Трифонов вече на 50 години, вероятно преминал през съдебния процес на времето и съвестта, вероятно проумял някои очевидни истини и отхвърлил натрапени заблуди, е седнал на пишещата си машина, за да разчисти сметките първо със себе си, а след това с обществената организация, чиято писателска марионетка е бил. Затова той ни изненадва със съвсем нов, друг поглед на писател и човек, който вече има зад гърба си горчивия опит на 25 нелесни години. Вместо фалшивия патос на някогашните студенти, вместо пороя от получовешки, полумладежки, полусантиментални блудкавости, вместо наглия лозунг за съветската държава и съветския човек, пред нас се разстила голямото и празно пространство на злокобно минало, в което бродят призраци. Като че някаква голяма вътрешна експлозия на автора го е накарала да смъкне маските на своите някогашни герои и да покаже, макар и от разстояние, действителните им лица. Имам чувството, че Юрий Трифонов се опитва да получи възмездие от себе си и заради себе си. Като че целият му нов роман е пронизан от силен и постепенно заглъхващ вик: „Стига съветски лъжи! Истината е друга!“

Юрий Трифонов започва романа с удивителен порив, който купува читателя. Това е мъчителният стремеж на стар грешник да падне на колене и да изповяда всичко, което дълго и мъчително се е напластявало у него.

И въпреки явната искреност на този порив, просмукалият се до дъното на костите инстинкт на страха, който държи нащрек автоцензора вътре в писателя, се опитва да разкъса единството на чувството с някои угоднически съображения. Юрий Трифонов почти декларира, че сега не е така и че злодеите от миналото са получили своето. Всеки може да разбере колко нужна му е тази декларация, защото без нея той щеше да бъде единственият читател на романа си. Но колкото подчертана е тази декларация на автоцензора, толкова по-друго е отношението на самия автор. Защото при характеризирането на главния герой, при цялото му втурване към миналото присъствието на настоящето е твърде осезателно. За съжаление то не е моторът на това пътуване към бъдещето, което пък според мен е сериозна слабост. Когато един литературен герой чувства необходимост да се върне назад, да се порови в своя минал живот, това не става поради случайна прищявка, а идва като заповед на известен момент от сегашния му живот. В това заобикаляне на тази заповед аз съзирам хитруването на автоцензора Юрий Трифонов да установи действителния мост между минало и настояще.

Въпреки тази забележка, пресъздавайки доста реалистично картината на миналото, Юрий Трифонов косвено ни внушава сравнение с настоящето. Волю-неволю ние сме длъжни да признаем, че ОНЗИ ДОМ НА БРЕГА НА РЕКАТА не е изчезнал, не е нито разрушен, нито запратен в забрава, а той съществува с неумолимо постоянство и днес в цяла Източна Европа.

дом209
„Дом на набережной“ („Дом правительства“) е построен по проект на архитекта Борис Иофан в края на 20-те години на ХХ в.

Предполагам, че романът има почти автобиографичен характер, защото не е трудно да се долови личността на автора, скрита зад главния герой. Той е Вадим Александрович Глебов, преуспял съветски писател-есеист, който може да ходи по международни писателски конгреси в Париж. Романът започва с неочакваната среща между застаряващия Глебов и бивш негов съученик, който отказва да го познае. Както вече казах, от чисто литературна гледна точка поводът Глебов да се върне назад и да припомни някогашния живот ми се вижда недостатъчен и неубедителен. Толкова повече, че този повод е може би евтина измислица на автоцензора, който за да се осигури иска да ни декларира, че сега не е вече така в СССР и че герои като Льовка Цулепников са изчезнали и не живеят повече в привилегированите блокове на партийната аристокрация. Най-гнилото, най-невярното, най-компрометиращото или с други думи лъжата в романа на Юрий Трифонов е именно това, че бившите сталинистки аристократи съвсем не са станали гробари и децата им хамали. Толкова по-неприятно нагла е тази авторска лъжа, защото е поставена върху фона на една твърде достоверно обрисувана действителност.

Юрий Трифонов въвежда своя главен герой по следния многозначителен начин: „Преди почти четвърт век, когато Вадим Александрович Глебов не беше започнал да оплешивява, не беше дебел, нямаше тия гърди като на жена, тия дебели бутове, голям корем и увиснали рамене… когато не го мъчеха киселини в стомаха, не усещаше виене на свят, не се чувстваше като разглобен… когато гладуваше, когато насмалко не туберкулира… когато, измъчен от безсъние и жалко момчешко безсилие, още само мечтаеше за всичко онуй, което дойде после, без да му донесе радост, защото му отне толкова много сили и онова невъзвратимо нещо, което се нарича живот… преди четвърт век имаше разни други хора, които лека-полека изчезнаха, имаше го и самият него, толкова невзрачен, толкова различен от днешния…“

Този Вадим Александрович Глебов отпреди 25 години, син на обикновено съветско семейство, ученик в гимназията и по-късно студент, живее в малка московска къщица край брега на реката заедно с шест други подобни семейства. Те имат обща кухня с осем маси в нея. Силно и достоверно Юрий Трифонов ни рисува живота и развитието на този чувствителен, любознателен и суетен юноша, през чиито очи ние виждаме една от редките картини на пренебрегнатата от съветските писатели жива действителност. В това описание тук Юрий Трифонов показва целия си талант и цялата си съвест. За разлика, например, от неотдавна публикуваните автобиографични писания на Богомил Райнов, Трифонов не прави никакъв опит да фалшифицира героя и действителността около него. Ако Богомил Райнов най-съзнателно измисля себе си и една невярна България, ако елементаризира човешки и обществени отношения, ако изопачава фактите на живота, у Трифонов, в тази част на романа – миналото, – има най-голямо чувство за отговорност.

Младият Глебов не е пластичен съветски комсомолец (Комсомолът въобще го няма никакъв в книгата), а пълнокръвен, жив младеж, който твърде скоро влиза в контакт с НЕПРАВДАТА. Ето как авторът разказва за тази част от живота на своя герой: „Но от едно нещо не можеше да се освободи Глебов, едно, което мъчително го терзаеше през целия му живот, като се почне от най-ранна възраст – дълбоко заседналата в душата му болка… която не можеш да надвиеш и не можеш да се извисиш над нея. Като незаличима рана, ту се подлютява, ту уж зараства, а тъй те мъчи, че не се трае. Защо например на оня, всичко сякаш самó му идва в ръцете, един вид не е рекъл, не е станало, сякаш на челото му е написано кой е и що е? А Глебов за всичко трябва да блъска, че чак кокалите му пращят, за всяко нещо трябва да дращи, всичко постига само с напъване, с драпане… тази болка би могла да се нарече БОЛКА ОТ НЕСЪОТВЕТСТВИЕТО…“

Yury_Trifonov_Plaque09

Постепенно чрез движенията на този млад съветски гражданин пред нас се разкрива ярката картина на вулгарното и просташко безправие в съветското общество. Този път руската литература ни представя вместо алчните помещици на Гогол, вместо злокобната атмосфера, заобикаляща Разколников, вместо враговете на Чехов и еснафите на Горки – техните истински наследници – партийните буржоа, които са новите изроди, излезли от утробата на НЕПРАВДАТА, владееща просторната руска земя. Защото отсреща, край брега на реката, е големият жилищен блок, където живеят тези партийни буржоа. Между тях особено силно е очертана страшната фигура на стария Шулепников, очевидно голям шеф в Държавна сигурност, и неговия син Льовка, съученик на Глебов. В по-нови времена този Льовка едва ли би учил в едно и също училище с Глебов. Той щеше да бъде в английската гимназия, щеше да израсне сред привилегированите деца. Но по онова време сталинистите не са достигнали съвършенството на техните наследници.

По принцип целият роман представлява паралелно развитие на този обикновен, простосмъртен руски човек Глебов и неговата борба да ОЦЕЛЕЕ и на Льовка Шулепников, детето на голямото партийно добрутро, който ще бъде може би най-доброто постижение на автора, ще бъде толкова силен и убедителен образ, че всеки читател ще откаже да приеме измисления и съшит с бели конци от автора негов край – хамалин.

Запознал се, или по-добре болезнено сблъскал се с неправдата на живота, Глебов ще развие един команден инстинкт – не толкова да сполучи, не толкова да се издигне, не толкова да създава, да учи и твори, а преди всичко – ДА ОЦЕЛЕЕ. Този инстинкт за оцеляване, ръководен от страха, ще съпровожда Глебов при всяка решителна крачка, ще го заставя да навежда глава пред по-силните, ще кара коленете му да се разтреперват, ще превежда гръбнака му в мъчително съзнавано угодничество и ще го снабдява с моменти на ужас от собствената му подлост. Тук авторът се домогва до същината на поведението на обикновения руски или съветски гражданин, който трябва да бъде съучастник в мръсотия, която сам ще изконсумира.

Юрий Трифонов с твърде сигурна и майсторска ръка рисува света на Глебов – контраста между двата свята в Русия. Този контраст върви през всяка страница, сякаш да напомня безспир, че революцията нищо не е променила, че едни потисници са станали, за да седнат други потисници, че обещаната на милиони хора ПРАВДА всъщност е била правда за трима души. Мнозина български читатели биха идентифицирали себе си с Глебов, когато наредени на опашки, гледаха да преминават край тях черните Чайки и Мерцедеси, пълни с разни българо-съветски партийни принцове и принцеси, с разни Володиевци, Наташки, Зиночки, Серьожковци и прочие.

У Шулепникови връщат донесена със специалното снабдяване торта, защото не била съвсем прясна. У Глебови нямат какво да ядат. У Шулепникови всичко е последен лукс. У Глебови – отчайваща беднота. Бащата на Шулепников е тайнствен човек със зловеща власт, от когото всеки трепери. Бащата на Глебов е един от тези, които треперят.

Или както го описва авторът: „А скритата ос на бащината му натура, онова около което се завърташе всичко, беше едно могъщо качество – ПРЕДПАЗЛИВОСТТА. И когато усмихнат на шега казваше: „Деца мои, следвайте железничарското правило: „СПРИ, ОГЛЕДАЙ СЕ, ОСЛУШАЙ СЕ!“, това не беше игра на думи. Тук се криеше потайна мъдрост, която той свенливо и сякаш несъзнато се стараеше да им внуши. Но защо пък трябва ДА СЕ СПИРАШ, ДА СЕ ОГЛЕЖДАШ И ДА СЕ ОСЛУШВАШ? Изглежда това му се струваше важно само по себе си“.

Глебов страда от това, че баща му се слага на малкия Шулепников и същевременно сам изпитва чувство, когато гостува в огромния апартамент на съученика си, че след малко ще го изхвърлят оттам като мръсно куче.

Сюжетно романът следва развитието на възрастта. Повече знания идват в главата на Глебов, но с тях и повече страх, повече предпазливост и повече съзнавани подлости. Ние преминаваме през драматично развитие на връзката му със семейството на професор Ганчук, когото Държавна сигурност също затрива и фактически убива дъщеря му. Глебов свидетелства, свидетелства сякаш дава показания пред Върховния съд на истината. Но понякога той изглежда сам се ужасява от грозотата на онова, което описва, и неволно снижава глас…

После идва наивно смешният и, както казах, лъжлив хепиенд. Престъпниците са наказани и сега нищо не е останало от тях по съветската земя. Но въпреки този обясним и може би оправдаем край на съветски роман, човек може да каже, че гражданската доблест на Юрий Трифонов е надхвърлила далеч прозрачната реплика от пиесата на Арбузов и се е превърнала в основно съдържание на целия роман.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

 


[1] Алексей Арбузов (1908-1986) – популярен съветски драматург, лауреат на Държавна премия на Съветския съюз (1980 г.).

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКогато Словото е съвършеният любовник
Следваща статияМиграционната парализа на Европа