1.

Никое човешко същество не може да избере нито датата, нито мястото на собственото си раждане. Нито родителите си, нито цвета на очите или езика, на който ще говори през целия си живот.

Тези елементи са ни наложени. Те са ни вменени. Не можем да ги отхвърлим и трябва да им се подчиним. И те съпровождат цялото ни земно съществуване. Чак до сетния ни дъх.

На документите, с които удостоверяваме нашата идентичност пред полицията, правосъдието или на границата, фигурират само тези елементи, наложени на нашата личност отвън.

Дали тогава истинската ни идентичност е тъкмо идентичността, която ни е била наложена? Нашият свободен избор и волята ни имат ли участие при формирането на собствената ни личност? Очевидно сме изцяло чужди на изграждането на собствената ни личност. Всичко ни е било наложено. Абсолютно всичко. Не ние избираме датата и мястото на нашето раждане. Нашият ръст, родителите ни, нашата националност, страната, където сме родени, нашата раса, религия, езикът, на който говорим – не, нищо от това не е било свободно избрано от самите нас. Нима човекът, който претендира, че е цар на творението, всъщност не е подобен на зверовете? Не е ли и той окован, подобно на животинското царство, от механичните закони на размножаването, израстването и смъртта?

Има ли той възможност за еманципиране и избавление? Съществува ли някакво средство за бягство? Някакъв шанс той да разполага със съществуване и идентичност според волята си, в съответствие със своя разум и своя избор? Нима той бива осъден от раждането си до смъртта си на програмирано съществуване с тяло, наложено от появата му на този свят, както надяват затворническата униформа на някой каторжник?

Казват ни, че можем да избягаме насън. Ала това е измамно. Разбира се, всеки от нас може да си въобрази, че е роден в Африка с черна кожа и че води екзотично съществуване. Може дори да се въобрази, че е дете на ескимоси, роден в някое иглу в Лапония. Може също така да сънува, че е роден с дръпнати очи и жълта кожа, нейде из Небесната империя или пък на бреговете на Сена по времето на Краля Слънце или пък защо не във Венеция във времената на дожите… В правото си сме да мечтаем. Драмата е, че започнем ли да си мечтаем да сме някъде другаде и да сме други, вече не се разпознаваме. Вече не сме самите себе си. Някой друг е избягал. Идентичността, вписана в паспорта ни, е вкоренена дълбоко в нас, в подсъзнанието, чак до дълбините на несъзнаваното. Тя има могъщи корени и е невъзможно да я изтръгнем. Този, който бяга, не съм аз, а е някой друг. Един чужденец. Обречени сме да си останем дори насън с настоящата си идентичност и на същото място, като затворници. Дали тогава истинската ни идентичност се свежда до тяло, наложено ни отвън, до затворническа дреха; принудени ли сме да живеем според зададена ни програма, в ограничено време и на точно определено място, все едно в двора на някой затвор?

2.

Безсмислено е идентичността на човека да се свежда до обичайните елементи, отбелязани в неговия паспорт, както би било безсмислено да се оценяват качествата на едно произведение на изкуството според цвета и стойността на неговата опаковка. Човекът е единственото създание във всемира, което е свободно и суверенно. Казано е в Свещеното писание, че сътвори Бог човека по Свой образ и Свое подобие.[1]

Твърдението изглежда направо невероятно, защото малко по-натам е казано, че никой не е видял Бога, с изключение на Мойсей, който Го е видял изотзад и прикрит с ръката Му. Как тогава Писанието твърди, че човекът е създаден по Божий образ, щом като никой не е виждал Бога? В какво се състои това подобие? Дали човекът наподобява Бога по ръст, цвят на очите или форма на лицето? Със сигурност не, защото ликът и ръстът на Бога са неведоми.

Сетне ние научаваме, че по свободата си човекът е подобен на Бога. Защото от всички творения във всемира само човекът е свободен и суверенен, както Бог. И тъй като свободата му е пълна, човекът е свободен да се противопостави и каже „не” дори на своя Създател, дори на Бога.

Неизличимата характеристика на човека е тъкмо тази божествена прерогатива: свободата.

Истинската идентичност на човека е идентичността му на свободното творение. Единственото свободно творение във всемира.

3.

По време на земното си съществуване човекът е подвластен на промени. Да бъдеш подвластен на промени, означава да се раждаш наново. Ала тук раждането не е вследствие на някаква чужда намеса, както във физиологичното ни раждане. Това раждане е резултат на свободния ни избор. Защото човекът е самостоятелен и има възможност да разполага със себе си, сам да се ръководи и да избира. Така ние сме и ставаме – в някакъв смисъл – свои собствени родители, създавайки самите себе си такива, каквито бихме искали да бъдем, и то по своя воля, извайвайки се по модела, който сами избираме.[2]

Идентичността на човека на земята се проявява в начина, по който той използва елементите, предоставени му по рождение. Истинската идентичност на човека не е в антропометричните данни в паспорта му, а е в начина, по който той отговаря на предизвикателствата и пречките от околната среда и историята, в начина, по който той сам измайсторява себе си.

Начинът да отговорим на предизвикателствата произтича от прерогативата ни на свободно същество, а тя е по-важна от всички елементи, наложени на идентичността ни – от мястото и датата на нашето раждане, от климата, расата, епохата, националността, родителите, генеалогията и наследствеността.[3]

Ето един пример. Изследвайки земята още в началото на своето съществуване, човекът стига на брега на Океана. Водата е препятствие по пътя му. Едно предизвикателство. И той не може да продължи нататък. Ала човекът не се отклонява от пътя си. Поваля едно голямо дърво, изработва плавателен съд и с помощта на весла се отправя към съседния остров. Препятствието е преодоляно. Това е огромна човешка победа над Океана. Била е измислена пирогата. Дори в наши дни в Полинезия тя продължава да се използва.

В Европа човекът също измисля пирогата. Ала продължава упорито да търси. За да прекоси Океана, европеецът създава презокеанския кораб, а сетне и реактивния самолет. В Полинезия и в Европа човекът е един и същ. Препятствието – Океанът – е същото. По-различното е отговорът, изнамерен от човека. И в това се състои неговата идентичност.

Отговорът, даден от полинезиеца пред лицето на Океана, е пирогата. Отговорът на европейския човек са трансатлантическият кораб и реактивният самолет. И те са превърнали западната цивилизация в едничкото чудо на света. Ако някога е имало седем чудеса на света, днес има само едно и това е западната техническа цивилизация. Тъкмо за това чудо мечтаят всички хора на планетата. Цивилизацията, свела дотогавашните седем чудеса до ранга на банални факти, е дело на западния човек, документ за идентичност на европейския човек.

Идентичността на човека следователно не трябва да се търси в неговия ръст, в расата, в мястото и датата на раждане, описани в паспортите, а в неговите отговори на околната среда и историята.

Истинската идентичност на човека е тази, която той сам изработва, моделирайки се според собствения си разум, своя свободен избор и воля.

Човекът е свободно творение и благодарение на този божествен капитал и на свободата всеки човек става това, което би искал да бъде. Той става свой собствен баща.

Разбира се, има общества и обстоятелства, неблагоприятстващи упражняването на нашия свободен избор и на нашата воля. Има обстоятелства и общества, които са крайно враждебни. Те ни смазват. Задушават ни. И ни парализират.

Но ако погледнем нещата в дълбочина, бързо си даваме сметка, че важна е не толкова средата, в която живеем, колкото начинът, по който живеем в нея. Адам се погубва в рая, а Лот се спасява в Содом.[4] „Адам е победен в Рая, а Йов побеждава на бунището.”[5]

4.

Налага се обаче едно уточнение, когато говорим за истинската идентичност на човека. Думата човек не бива никога да се използва в множествено число. Тя може да бъде само в единствено число. Няма човеци. Всеки човек е създаден в един и незаменим образец. Казано е: „Човекът е бил създаден като уникален индивид, за да е ясно, че който унищожи човешко съществувание, Писанието му вменява, че е унищожил целия свят, а който спаси човешко съществувание, Писанието му зачита, че е спасил целия свят”[6].

Човешкото същество се изплъзва от всяка дефиниция: „… идеята за човешка личност, за личностното, което превръща всеки индивид в уникално битие в света, абсолютно несъпоставимо и несводимо до другите индивидуалности, е идея за личността, дадена ни от християнското богословие. Античната философия е познавала само човешките индивиди. Човешката личност не може да бъде изразена с понятия. Тя се изплъзва от всяко рационално определение и всяко описание, тъй като всички свойства, чрез които бихме искали да я характеризираме, могат да се открият и у други индивиди. Личността се възприема в живота само чрез пряка интуиция или чрез някое произведение на изкуството. Когато казваме „това е Моцарт” или „това е Рембранд”, ние всеки път се озоваваме в личностен свят, който няма еквивалент никъде другаде”.[7]

Всяко човешко същество е уникален всемир, който не е съществувал преди и не ще съществува никога след това. Всеки човек е уникален и незаменим образец. Ала тъкмо тази негова същностна характеристика чудодейната западна техническа цивилизация пренебрегва изцяло. За тази цивилизация човекът е само елемент от социалната машина. Средство за производство и потребление. Човекът е оценен, ценен и третиран според полезността и производителността си. Той е заменяем, подобно на всички възобновяеми машинни части.

Неведението за уникалността на човешката личност е смъртният грях на нашата цивилизация. Тази цивилизация е изградена по фабричен модел. А фабриката познава само верижния и сериен труд. Машината пренебрегва уникалното и незаменимото, тоест човека в неговата истинска идентичност.

5.

Реакцията на предизвикателствата е винаги лична. Едно и също препятствие предизвиква толкова реакции, колкото са и личностите. Някои хора не оцеляват, ако загубят богатствата си. За тях материалното състояние е най-важното. Други предпочитат да умрат, но не и да се лишат от честта си. Други пък стават безпомощни при загубата на любимото същество.

Моето най-голямо нещастие беше загубата на родината ми. Случи се в нощта на 23 август 1944 г. Тогава бях на двадесет и седем години. Работех като културен аташе в румънското посолство, тоест бях на пост в чужбина. Радиопредаванията в страната, в която се намирах, завършваха всяка нощ с песен, озаглавена Lakou noci, „Лека нощ”. Никога не спирах радиото преди края на песента. Тази нощ програмата продължи и след люлчината песен. По изключение. Прочетоха прокламация на краля на Румъния, който нареждаше на армията си, сражаваща се срещу чуждия нашественик, да сложи оръжие и да се предаде на врага.

Всичко рухна. Най-брутално се озовах без страна. Бях запратен в нищото.

Страната ми от няколко години бе във война. Знаех, че една война може да се спечели или изгуби. Винаги има победители и победени. Както всички хора са смъртни. Ала това не пречи всеки път, когато смъртта отнесе близко нам същество, да имаме усещането, че тя удря за първи път и не е съществувала преди.

Струваше ми се немислимо да изгубя отечеството си. Все едно да изгубя собственото си тяло. Това противоречи на природата. Както противоречи на природата да нямаш земя под краката си. Ако покривът се бе срутил над главата ми, щях да съм по-малко изненадан. Тогава поне щях да лежа премазан на земята. Сега нямаше земя, върху която да лежа. Където да бъда размазан. Висях в пустотата. Без никаква опорна точка в пространството. Бях в свободно падане. В нищото. Нямах за какво да се захвана. Нито място, върху което да падна.

Не съм си представял преди, че родната земя, моето отечество, е от такова значение. Че съществуването ми зависи от отечеството. Има хора, за които родината не означава нищо. Други казват: Ubi bene, ibi patria, или „Където е добре, там е отечеството”[8].

Тази нощ разбрах напълно онези, които твърдят, че човек без земя не е истински човек и че смъртта е за предпочитане пред изгнанието. Разбрах, че Румъния, моята родна страна, е естествено продължение на моето тяло.

6.

Отговорът, даден от мен на това изначално предизвикателство, не е никак оригинален. Реагирах на загубата на моята родна земя и на предците си. Както моят народ. Точно по същия начин.

Румъния възниква в края на първи век. Тя е на две хиляди години. Същата възраст като на Христовата църква. Страната е зле разположена на географската карта. Румъния се намира в Европа. Ала тя остава отвъд стените, в големите източни предградия на Европа.

На Изток, в огромните земи на Урал, Монголия и Алтай, където пребивават огромни резервоари от народи, границите падат на циклични периоди и тогава безбройни народи се втурват на Запад. Те нахлуват, подобно водите на потопа, помитайки всичко по пътя си. И нищо не е в състояние да ги спре. Не можеш да издигнеш преграда срещу отприщилия се океан. Монголи, хуни, татари и вандали, готи и визиготи, гепиди и остроготи, Атила, Чингис хан, Тамерлан, всички тези бедствия произлизат от един и същи резервоар. И всички те атакуват Запада. Първата европейска страна, погълната от варварите, е била Румъния. А първите нашественици пристигат там още с появата на Румъния. Моята страна е една от последните римски колонии, основана е от Траян. При нахлуването на варварите част от римляните се изтеглят. Дори не правят опит да спрат варварите. Те се завръщат в Италия и стават италианци. Друга част от римляните остават верни на предците си. И си остават римляни. Те се борят с враговете. И стават румънци. Така съхраняват името на Рим. Защото между румънец и римлянин има съвсем малка буквена разлика. В продължение на две хиляди години по тези земи е имало едва шестдесет и четири години затишие. И свобода. През останалото време са живели под окупацията на нашественици, винаги идващи от изток. В Румъния от две хиляди години всяко поколение е познавало едно или друго нашествие. Ние сме свикнали с това. При всяко нашествие румънците са се оттегляли в планините. Те са заживявали на високо. Прилагали са стратегията на орхидеите. Аз сторих същото.

 7.

Орхидеите са тропически цветя. Те може би са най-красивите цветя на света.[9] За да живеят, орхидеите, чийто корен е не по-голям или по-плътен от връхчето на топлийка, се нуждаят само от късче земя, малко свеж въздух и слънчеви лъчи. Което не е много. Ала земята в тропическата гора е завзета, подобно на Румъния, от гигантски дървета, високи десетки метри. Тази гигантска растителност е превзела цялата земя с огромните си дънери и корени. Няма късче земя, в което орхидеята да може да пусне корен. Дори ако по чудо орхидеята намери шепа пръст и там пусне коренчето си, това няма да ѝ послужи за нищо. Тя не може да оцелее. Защото нашествениците конфискуват не само земята, но също въздуха и светлината. В тропическите гори цари мрак даже посред бял ден. Дърветата нашественици не пускат там да проникне слънце. Гигантските завоеватели на тропиците отнемат и въздуха. В тропическите гори човек се задушава от недостиг на въздух, както в минните галерии.

Без въздух, без земя и без светлина орхидеята е обречена на изчезване. Остава ѝ само едно средство за оцеляване: да стане растение паразит.

Всички растения от тропическите гори, съжителстващи с нашествениците, са паразити. И те си живеят много добре. Ала орхидеята не може да стане цвете паразит. Инак ще погуби хубостта си. Не можеш да паразитираш и да си красив. Паразитът е грозен. Отвратителен. А орхидеята е създадена, за да очарова света с красотата си.

Затова, от отчаяние, тя се изкатерва по гигантските дървета, тези дървесни катедрали. И стига до върха, на десетки метри от земята. Щом се озове там, орхидеята издига корени и ги обръща нагоре. Така тя пуска корени в небето, както останалите цветя и растения ги пускат в земята. Орхидеята извлича сокове и се храни от слънчевите лъчи, от влагата на облаците и лазура. Тя се храни и пои буквално от небето. Както другите цветя се хранят от земята.

Тъй като земята ѝ е забранена, тя расте към небето. Това е съвършенство, граничещо с чудо. Ала чудесата, извършени от малкото цвете, могат да бъдат извършени и от човека, който е цар на творението. Още повече, че човекът не е чужд на небето: Платон твърди, че човекът е небесно растение, чиито корени са на небето.[10]

Моят румънски народ практикува от две хиляди години стратегията на орхидеите. Щом потопът от нашественици от Изток залее румънската земя и я погълне, хората се оттеглят високо в планините. Лишени от своята земя, те заживяват по начина на орхидеите.

Смята се, че човекът не може да живее без хляб. Историята на румънците доказва обратното. Лично аз съм се хранил – в буквалния смисъл – от небето, когато нямаше хляб. И съм оцелял.

Ето фактите.

В моето планинско село, по източния склон на Карпатите, храната не достигаше. Зиме, особено между Рождество и Пасха, цареше глад. Никъде не можеше да се намери шепа зърно или царевица. А ние бяхме много деца, нямахме и дрехи. Навън бе студ. Оставахме затворени вкъщи. Гладувахме. Сестрите ми и аз викахме в един глас. Плачехме, искайки нещо за ядене. Мама презвитера, майка ми, взимаше Библията от лавицата, отваряше я на Книга Йов и ни четеше на висок глас за ужасяващите страдания на този свят човек. Научавайки за страданията на Йов, ние забравяхме нашия глад. И мама презвитера отново връщаше Библията на мястото ѝ върху лавицата. След около половин час пак започвахме да викаме от глад. И отново мама презвитера взимаше Библията и ни четеше друга глава от Йов. Това се случваше по много пъти на ден. Всеки ден. Всички дни. През всичките дни на зимата. Вместо хляб ни даваха Йов. Мога да кажа, че през цялото си детство съм се хранил с Йов. Оцелях без храна. Без хляб. Защото се хранех от небето. Като орхидеите.

Моят народ преживява горе-долу по същия начин. Вече две хиляди години. Като орхидеите.

Аз съм поет. А мисията на поетите е красотата.

Сега, когато съм загубил родната си земя, аз се изкатервам по стволовете на чужди народи, както орхидеите. И издигам корените си нагоре. Над главата си. Това е опасно съществувание. Опасно е да живееш над върхарите на дърветата. Защото непрестанно си брулен от бурите и вихрушките. Водиш опасно и несигурно съществуване. Без да имаш възможността да се облегнеш на когото и да било. Без закрила. Жертва на капризите на ветровете, дъждовете и бурите.

Тази промяна на съществуването дълбоко промени идентичността ми. Моята родна страна придоби за мен непомерна и огромна стойност. Тя стана свята. Плътта ми се сля с родната ми земя, а диханието ми с това на моя народ.

Знам, че истинското отечество на човека е на небето, където той ще живее вечно, и че тук долу ние пребиваваме само няколко случайни десетилетия.

Въпреки това аз не бих заменил каменистата и неплодородна земя на моите планини дори срещу земята на Ханаан. Не бих я заменил и срещу всички земи на Америка. Не ще разменя Румъния дори срещу страната Куканя[11]. Мечтая само за нея. И възпявам само нея.

Аз съм поет на Христа и на Румъния. Това е истинската ми идентичност.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в брой 114 на сп. „Християнство и култура“

______

[1] Срв. Бит. 1:27.

[2] Св. Григорий Нисийски, P.G.44, col. 327 A.

[3] Arnold J. Toynbee: Study of History, London, 1949.

[4] Св. Йоан Златоуст, P. G. 49, col. 3 44.

[5] Св. Августин: Tractatus in epistolam Joannis IV, 4.

[6] Талмудът: Санхедрин, IV, 4.

[7] Vladimir Losky: La Théologie mystique de l’Eglise de l’Orient, Paris, 1944, p. 52.

[8] Цицерон: Tusculanus, V, 37.

[9] Virgil Gheorgiu: Pourquoi m’a-t-on appelé Virgil? Paris, 1968, ch. 11.

[10] Платон: Тимей, 90 В.

[11] Страната Куканя – в средновековните утопии това е един вид земен рай, в който никога няма глад и войни. Б. пр.

Константин Вирджил Георгиу (1916–1992) е румънски писател и православен свещеник. Неговият бестселър е книгата Двадесет и петият час (1948) – една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят, преведена на почти всички световни езици, която Фондация „Комунитас” наскоро издаде. Творбата е екранизирана през 1966 г. от режисьора Анри Верньой с участието на звезди като Антъни Куин и Вирна Лизи. На българския читател вече е позната духовната автобиография на автора, озаглавена От 25-ия час до вечния час („Комунитас”, 2014). Предложеният тук текст е първа глава от неговите мемоари Свидетелят на двадесет и петият час (Le témoin de la 25ème Heure, Plon, Paris, 1986, p. 9-17) и се явява като продължение на духовната му автобиография.