0
4979

Истинското приятелство е безценно

Спомени за Георги Данаилов

Христо Баларев
Христо Баларев

8 март, сутринта. Телефонът звънна – починал е Жожко! Краката ми се подкосиха. Че той не беше толкова болен. Вярно, астмата го мъчеше от години. Явиха се и сърдечни проблеми, но не мислех, че са за умирачка. Това лято, когато гостувах в Ковачевица, той вече ходеше трудничко, но вечеряхме по ресторанти. До къщата на Матей Стоянов, последната къща по баира за към параклиса “Св. Георги”, обаче отказа да дойде. Междувременно се оперира от перде… При последните ни разговори по скайп се оплака, че и стълбите на къщата му се опират.

С Жожко се познаваме от есента на 1944. От махалата. Бяхме от две различни банди. Биехме се кой да владее руините на Сръбската легация. Тя беше на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Раковски“, разрушена от бомбардировките. Жожко беше най-дребният от всички ни, но и най-устатият. Изпитвах някаква неприязън към него, може би за това, защото като противници трудно намирах аргументи срещу заяжданията на едно дребосъче.

Съдбата ни събра отново в университета. Този път завинаги! С Жожко и още 5-6 души от курса ни се записахме в кръжока на проф. Димитър Баларев (мой чичо, на когото дължа обичта си към химията). Той беше един от най-добрите преподаватели от следването ни, но със сигурност и най-емоционалният. Много години по-късно, вече като писател, Георги Данаилов често пишеше за него. Даде му най-точната характеристика: “Той не преподаваше химия, той проповядваше химия”. Като кръжочник Жожко изучаваше кристализацията на паратолуидина.

С Жожко се сближихме много – ските, плуването, обичта ни към музиката, литературата, живописта и най-вече веселия, дори бих казал бохемски студентски живот. Имаше и периоди, когато той, дете на изселени от София родители, останал без квартира, идваше да живее у нас.

Дойдоха “унгарските събития”. Излезе списък с “неблагонадеждни” студенти за изключване. Между изключените беше Бисер Николов Панчев, много фин, възпитан и по мое мнение превъзхождащ всички ни по добродушие, а и по успех. Неговият баща, журналистът Никола Панчев е от безследно изчезналите след 9 септември. Скоро ми попадна един материал, в който е описано как лично Георги Боков го е измъчвал. По-късно Бисер беше възстановен, завърши с пълно отличие, но толкова… Не го допуснаха до научна кариера… Една от многото провалени от комунистите съдби!

Решихме нещо да направим – късно през нощта тръгнахме да пишем по стените “Слава, унгарци”. Този епизод е описан от Жожко прекрасно в “Доколкото си спомням”. Тук ще си позволя едно отклонение. Когато, след дългогодишни перипетии, най-накрая през 1976 г. успях да замина с Хумболтова стипендия за Мюнстер, то както е редно, професорът ми Харолд Шефер за добре дошъл ме покани на гости. След обикновените разговори за България аз споделих с него първите си впечатления от Германия и за написаните по стени и по паметници прокомунистически писания: “Сигурно тук има много комунисти”. Погледна ме учудено: “Че кой друг искате да драска по стените”?

Асистент по физика ни беше Цветан Бончев, член на БКП, дори беше и партиен секретар на тогавашния Физико-математически факулет (където беше и химията). Беше от малкото почтени комунисти. Не помня как се сприятелихме с него. Беше донесъл харпун от Съветския съюз и няколко лета къмпингувахме заедно и ловяхме кефали на Коренята край Созопол. Жожко пише подробно за него в “Комунистите от вчера” (вж. “Портал Култура” 12.09.2016). Тук искам обаче да го допълня. Скоро след “унгарските събития” Цветан Бончев, под строг секрет, предупреди Жожко, че е включен в нов списък за изключване и го посъветва да поиска прекъсване на следването си за една година. Това е зимата, която Жожко прекара като дървар на Боровец…

Завършихме следването. Аз бях две години учител. Жожко също стана учител в Свищов, но тъй като беше по заместване, след като се завърна титуляра, той постъпи като химик в консервната фабрика. Гостувах му по време на една “дървена” ваканция. Това впрочем беше и времето на неговата първа публицистична изява. По повод изложба на Константин Щъркелов във вестник “Литературен фронт” излезе силно критична статия от видния екзекутор на изкуството Димитър Остоич. Жожко написа статия, с която мотивирано защити големия художник. Подписа я с Георги Христов. И до сега не мога да си обясня как я отпечатаха във “Вечерни новини”.

След време бе обявен конкурс за асистент по неорганична химия във Висшия химико-технологически институт (сега ХТМУ). От проф. Никола Коларов (който ми беше кум) разбрах, че търсят кадърен човек. Обадих се на Жожко. С помощта на Цветан Бончев го допуснаха до конкурса и така се завърна в София.

Всеки един от нас тръгна по собствения си път и контактите ни оредяха. Известно е как Жожко приключи научната си кариера и навлезе в литературата. Радвах се на неговите успехи, четях книгите му на един дъх. Гледах прекрасните му пиеси. Никога не пропускаше да ми се обади за премиерите, а след тях и да обменим по няколко чаши мисли. И така до деня, в който се закрепости към Ковачевица. Винаги когато идваше в София, ми се обаждаше, за да сме заедно някоя и друга вечер. А аз почти всяко лято го посещавах в Ковачевица. Летуваме заедно и в Паралия Врасна, където си беше избрал едно малко хотелче на брега на морето.

След всяка среща с него се чувствах духовно обогатен. В малката му стаичка в Ковачевица с часове слушахме концерти, изпълнявани под палката на Челибидаке, но обичаше не само класическата музика. Харесваше хубавите народни и „стари градски” песни, хоровете. Боготвореше Борис Христов. Само преди няколко месеца, когато споделих с него впечатленията си от организираната в Националната художествена галерия изложба на Димитър Добрович (1816-1905 г.), един почти непознат за мене художник, останах изумен. Той знаеше всичко за него.

Когато четем неговите есета, не можем да не се възхищаваме от всестранните му литературни, а и философски познания. Познания, въплътени в неговия житейски мироглед. Винаги съм се чудил как съумяваше от затънтената Ковачевица да черпи толкова информация? Единственото ми обяснение е с невероятния капацитет на неговата памет.

През 2009 г. имах сериозен здравословен проблем. Лекарят ми препоръча едно лекарство, което обаче го имало в Гърция. Беше петък. Обадих се на Жожко в Ковачевица и го помолих, когато прескача до Гърция, да ми го купи. След два дни, в неделя вечерта, се позвъни на вратата ни. Беше Кайни (синът на Жожко). Носеше ми лекарството. Разказа ми как веднага тръгнали за Гърция и понеже там бил някакъв празник, то се наложило да обикалят няколко града, докато намерят отворена аптека.

Когато в нашия живот навлезе това чудо на техниката скайпът, започнахме да си говорим почти ежеседмично. Научеше ли хубав виц, бързаше да го сподели. Разказваше ми идеите си за работа. Последните ми разговори с него бяха за книгата на Евгений Утин “Писма от България”, която заедно с Панайот Денев бяха решили да преведат. Книгата излезе миналия месец с един прекрасен предговор от него. Каза ми, че е започнал и да подбира някои неотпечатани в книга свои статии, които да издаде. Съдбата можеше да го сломи физически, но на бездействие не можеше да го осъди!

Когато ми честваха 80-годишнината, Жожко завърши словото си с думите: “Истинското приятелство се среща по-рядко и от редките елементи в периодичната система. Но когато съществува, то е безценно, както се казва в грузинската песен “золотом купиш четыри жены, конь вороной не имеет цены”. Щастлив съм, че с Христо сме приятели. Ще си останем такива и в отвъдното”. Да, Жожко, ще си останем! Благодаря ти, че те имам.

Проф. д.х.н. Христо Баларев е роден в София през 1934 г. в семейството на ген. Христо Баларев. Завършва химия във Физико-математическия факултет на Софийския университет през 1957 г. Работи 2 години като гимназиален учител, след което става научен сътрудник в Химическия институт на БАН, по-късно в Института по обща и неорганична химия към Академията. През 1968 г. се хабилитира като доцент и ръководи катедра „Неорганична химия” във ВХТИ – Бургас. Води спецкурсове във ВХТИ – София, ВХТИ – Бургас, Пловдивския и Софийския университети. През 1969 г. защитава докторат в Германия, като обособява научно направление, което съществува и днес в университета Фрайберг – „Изследване на солеви системи”. Печели Хумболтова стипендия през 1976-1978 г.  През 1983 г. става доктор на химическите науки в ИОНХ на БАН, а през 1988 – професор и ръководител на Лаборатория по неорганични соли. Автор на научни трудове, книги и монографии. Национален представител в Международния съюз по чиста и приложна химия. Зам.-министър на образованието и науката в правителството на Иван Костов (1997- 2001).