0
1650

Историите за деца са универсални

Ива Прохазкова, снимка Софийски международен литературен фестивал

С детската писателка, която беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2017 г., разговаря Оля Стоянова.

Наричат Ива Прохазкова най-четената чешка детска писателка. Родена е през 1953 г. в Оломоуц, Чехословакия, и има зад гърба си повече от 30 книги за деца и възрастни. Дъщеря е на писателя и сценарист Ян Прохазка, който след Пражката пролет изпада в немилост от режима, а тя е обявена за неблагонадеждна. Шест пъти кандидатства в различни чешки университети и шест пъти получава отказ да учи по политически причини. Трудно намира работа. Пише предимно за чекмеджето. През 1985 г. бяга със съпруга си и двете си деца в Австрия и след това в Германия, където книгите ѝ се издават, а пиесите ѝ са поставяни на сцена. След 12 години престой в Германия, Ива Прохазкова се връща отново в Чехия, където е обявена за най-добрата авторка на детски книги. Носителка е на Наградите на Австрия и на Германия за детска литература, номинирана е за наградата Ханс Кристиан Андерсен, за наградата Астрид Линдгрен, има още куп отличия. У нас са издадени романите ѝ „Ваканция с магарешки уши“ и „Портокалови дни“ (изд. „Емас“). През декември Ива Прохазкова беше гост на Софийския международен литературен фестивал.

Докато търсим тихо място за разговор в НДК – май предварително обречена кауза, защото по едно и също време там текат Софийският литературен фестивал и Панаирът на книгата, стигаме до изложбата „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“, която включва част от личната колекция с чешки и полски самиздатски книги на Петр Поспихал. Оказва се, че и тук непрекъснато влизат хора и няма как да направим интервюто, но тази изложба се превръща в отправна точка за разговора ни с Ива Прохазкова.

Успяхте ли вече да разгледате изложбата със самиздатски книги? Познавате ли част от заглавията, които са изложени тук?

Хвърлих само едно око сега, докато бяхме там, но видях, че сред колекцията присъства Вацлав Хавел, който е много представителна фигура за една изложба на чешкия самиздат.

А също и книги на Александър Солженицин, Елис Канети, Хана Аренд. И мисля, че по някакъв начин тази изложба е свързана с вашата биография.

Да, наистина, мисля, че има връзка. И може би не е случайно и това, че се качихме горе. Въпреки че аз самата почти нямам продукция в самиздат, но причината за това е, че аз бях твърде млада в онези години и малко неща бях написала тогава. Пък и после продължих да пиша, както се казва, предимно за чекмеджето.

Защо пишете предимно детска литература? Има една оптимистична теория, че с детски книги се захващат най-вече онези, които са имали щастливо детство.

Аз действително имах щастливо детство, през което много ми повлия моят баща – писателят Ян Прохазка. Той оформи не само моето четене, но и моето писане. Той ми каза още в детските ми години нещо изключително важно, което запомних – когато знаеш какво искаш да кажеш, ти винаги ще знаеш и как да го напишеш. И наистина – след време, от своята практика разбрах, че когато човек има в ума си темата, историята, случката и посланието, които ще напише, мисълта винаги ще си намери път да го сподели. Въпреки че тези пътища понякога са много изненадващи. Случвало се е определен текст да го започна като роман за възрастни, обаче след няколко глави вече става ясно, че ще е много по-добре това да бъде книга за деца. Тя сама се превръща в роман за деца. Това е наистина изненадващо, сякаш тази форма е като зародиш в човека. И всяка идея няма начин да не открие своята форма.

Аз бих предположила, че с вашата биография ще пишете едни други, по-социални романи… Детската литература спасение ли се оказа?

В онова време се приемаше, че един автор, който е неприемлив по идеологически причини, не може да публикува книги. Но пък му е разрешено да пише книги за деца. Това се отнасяше, разбира се, не само за мен, но и да много други чешки писатели, които се спасяваха в детската литература. Но на мен детските сюжети ми бяха и интересни.

Но затова се оказа, че на мен ми трябваше много време, за да стигна до темата за тоталитаризма. Аз в края на краищата съм се родила по това време и съм живяла в него достатъчно дълго, но както сама казахте – когато човек има щастливо детство, някои проблеми не стигат до него, той не ги усеща. Може би точно заради това се насочих към детската литература, но не към безпроблемната и безсъдържателна детска книга, която само ласкае и да гали душата на децата, а към тази, която акцентира върху проблеми, с които децата трябва да се справят. И едва по-късно, когато вече си бях казала, че май е време да спра да пиша за деца повече и да се ориентирам към книги за възрастни, значи от девет година насам – именно тогава си дадох сметка, че тази преориентация идва по причина, че искам да се върна към времето на тоталитаризма и да разкажа за него.

През последните девет години в Чехия, пък и в Германия, излезе страшно много документална литература. Причината, разбира се, беше, че се отвориха архивите на тайните служби и когато излязоха тези документи, хората си дадоха сметка в каква стегната мрежа сме живели през годините. Аз самата изчетох много архивни документи, нужно ми беше това. И така – без предварително планиране, постепенно се оказа, че пиша роман. Действието се развива днес, в Чехия, това е съвременен роман, но си личи, че днешните съдби на тези герои имат корени в тоталитаризма. Засега работното заглавие е „Безкомпромисно“. Наричам тази бъдеща книга „политически роман“ или „политически трилър“ заради криминалната интрига, но не тя е водеща. За мен е по-важно да покажа и да си дадем сметка доколко днес сме повлияни от онова време, в което бяхме принудени да живеем. И как дори да не сме пряко засегнати – чрез своите родители – майки, бащи, баби, дядовци, ние сме изпитвали, понякога и подсъзнателно, гнета и натиска на онова време.

Колко време е нужно, за да се забравят тези травми? Ако съдите от собствената си биография?

Да, аз определено мисля, че за един кризисен, много тежък период, е необходимо дълго време за излекуване. Да вземем пример с Втората световна война. Книги за войната започнаха да излизат непосредствено след края ѝ, но истинското, стойностното пресъздаване на тези тема сякаш започна да се появява десетина години по-късно. Дори повече. Днес вече са минали почти 30 години от падането на Желязната завеса и виждам, че започват да излизат много интересни книги, и то не само в държавите от Варшавския договор, но и, да речем, дори млади автори от Великобритания посягат да пишат на тази тема. Наистина, там я няма тази емоционална ангажираност, те по-скоро преосмислят историите, които са чували. Интересно е, че много от възрастните хора също се откриват пред своите близки, но не веднага след промяната, а много години след падането на режима. Просто са държали в себе си тази разкази, бояли са се да ги споделят. И въз основа на тези лични истории, пък и на богатите архиви, и на проучванията, които се правят в момента, започват да излизат все повече книги за този период. Тъкмо когато си мислим, че това е останало зад гърба ни.

Същите процеси могат да се видят и у нас – ето, 28 години след падането на режима, излиза и книгата на Борислав Скочев „Концлагерът Белене 1949 – 1987 г.“ – най-пълното до този момент изследване на историята на най-големия комунистически концлагер в страната, близо хиляда страници. История, която почти не познаваме. В същото време една част от хората питат защо трябва отново да се връщаме назад.

Не, аз съм на мнение, че ние не се връщаме тепърва към тази история – ние тепърва я откриваме. Защото реално тези истории ги знаят много малък кръг хора, които са пряко засегнати. Знаели са ги семействата, роднините, приятелите или колегите, които изведнъж виждат, че някой от техния колектив внезапно е изчезнал. И не можеш да питаш, но знаеш, че нещо не е наред, нещо не е както трябва. В Чехословакия дори е имало закон, който е забранявал да се говори за тези неща. Не е ставало въпрос само за страх – човек е носел и наказателна отговорност, ако повдига тези теми. Затова пък сега трябва да говорим – когато сме свободни, когато трябва да преосмислим историята, когато нищо не ни пречи. Днес трябва да осветлим онова минало с всичките му детайли.

За мен е много ценно да се покаже как всички тези събития са се отразявали на обикновените хора, във всекидневието им. Защото не винаги става въпрос за някакви страшни трагедии, но дори това, че някое приятелство завършва ненадейно или че някое дете в училище е изложено на презрение от съучениците си, пренебрегвано или обиждано заради постъпките на родителите си, това е история, която трябва да се знае.

Изкушавали ли сте се някога да включите подобни разкази в книгите си за деца?

Да, веднага давам пример – опитах се да разкажа подобна история в една книга за юноши „Каролина“. В романа става ясно, че дядото на Каролина е бил затворник, тъй като е притежавал печатница – т.е. бил е капиталист. И когато баща ѝ е дете, това се съобщава по високоговорителя в училището, за да го чуят всички. Учителката обяснява пред всички деца, че този баща е класов враг. И въпреки че става дума за роман за едно съвременно момиче, исках да покажа, че нейният живот е повлиян от онова, което се случва в миналото. Подобно на историята на баща ѝ, който след тази случка става плах и боязлив и не желае да завързва нови приятелства. Така по някакъв начин можем да си обясним и плахостта на Каролина, защото тези неща ни влияят.

Ива Прохазкова се срещна с българските си читатели, снимка Софийски международен литературен фестивал

Тук през последните години сякаш има една носталгия към онова минало. Въпреки че историята никога не може да се разглежда само в черно-бял план. Усещат ли се подобни настроения в Чехия?

Да, но само при много възрастни хора. При моето поколение – вече не. Може би го откривам само у поколението на моята майка, но това са хора на близо 80 години. Действително, част от тях гласуват за комунистическата партия на избори или просто разкрасяват онова време, или просто помнят само хубавото. Но това е носталгия и към младостта, няма защо да се учудваме. Ето, моята майка, като разбра, че ще идвам в София, ми разказа, че през 1948 г. е дошла тук като член на организацията на социалистическата младеж и разказва, че има най-прекрасни спомени от България. Били са чудесен колектив от млади хора, живеели в палатков лагер и всичко било чудесно. Така е виждала нещата тя, това е запомнила, било е скоро след войната, съществувало е опиянението от свободата и еуфорията. Истината е, че тя самата не си дава сметка, че с нея е злоупотребено и е участвала в нещо като витрина – да се покаже колко е хубав и колко е вдъхновяващ новият социален ред. Но не мога да я критикувам. Още повече, че съдбата ѝ след това не е лека.

А каква е връзката с баща ви, който също е писател? Казвате, че писането е заразно.

Аз вярвам, че всяко дете се ражда при някакви обстоятелства, които са подходящи за него. И те му влияят. Ето, в моя случай, аз си мисля, че съм имала някаква склонност към писаното слово, към книгите. Майка ми беше учителка, тя също ме насочваше към книгите, а баща ми беше писател. И това безспорно ми е повлияло. Баща ми купуваше буквално всички книги на чешки, които можеха да се купят. Много беше ценно и това, че някъде до 1966 до 1969 г. в Чехия имаше голям бум на преводна литература. И тогава открих за себе си редица американски, английски, френски, изобщо световни автори. Отделно имах късмета, че можех да разговарям с баща ми за тези книги. Той ми показваше разликите в руската класическа литература – Достоевски или Толстой, например, и писател като Джон Стайнбек. И когато човек прочете от една страна „Война и мир“ и от друга – „Гроздовете на гнева“, вижда, че това са две различни литератури, два различни вида опит. У нас идваха и много писатели, говореше се за политика, а след 1968 г. баща ми се превърна във враг на режима и това промени света ни. Разбира се, аз не казвам, че писателството се наследява, но животът в такава среда не може да не повлияе и да не формира вкуса на човек.

Минали ли сте през етапа, когато писането е бунт, вид съпротива. Забранено ви е било да учите, но процесът на писане не може да бъде отнет, той е лично решение.

Шест пъти кандидатствах в университет и шест пъти ми връчваха писмо, в което ми съобщаваха, че не е в интерес на социалистическото ни общество да бъда студентка. Но да, процесът на писане не може да бъде отнет. В това отношение писателството е по-благодатно в сравнение с професията на актьора, например. Мъжът би беше актьор и режисьор, беше основал със свои съмишленици театър, който обаче скоро след това беше забранен. Извикаха ги в Държавна сигурност, подложиха ги на разпит и им казаха, че вече изобщо не може да става и дума да се качат на сцена в Прага. И наистина той вече не можеше да играе – пробваше известно време в разни малки областни театри, без нужната публика, докато аз можех да продължа да пиша. Дори да нямаш възможност чисто физически да пишеш, никой не може да ти попречи да си водиш кратки записки, които да структурират спомените ти, и след това, на тяхната основа да разгърнеш един литературен текст. Това би могло да се случи дори в затвора. Но аз нямам такъв опит – никога не съм била в затвор. Мен не ме публикуваха и спираха пиесите ми. Но пък може би това е причината да науча толкова бързо немски език, след като заминах в емиграция – немският език – като игра на думи – защото имах нужда от нов език, за да не остана няма.

Може ли в тази смяна на езика да открием също опит за бягство, вид емиграция?

Да, трябваше бързо да науча новия език, защото при писането са важни и ритъмът, и вкусът на думите, и цветът. Започнах в Германия с писане на съвсем кратки текстове, с книги за най-малките, защото още не се чувствах достатъчно силна и защото там текстът е най-малко. И след това, първият голям текст, който написах на немски език, беше романът „Портокалови дни“, който е издаден и тук.

Но „Портокалови дни“ излиза у нас в превод от чешки език. Предполагах, че дори в Германия сте продължили да пишете на родния си език.

Точно така. Първо написах тази книга на чешки език и едва след това, когато съществуваше чешката версия на романа, сама я преведох на немски език. За да има повече шансове за издаване. Може би тук е моментът да благодаря на Анжелина Пенчева за българския превод, защото тези дни вече няколко читатели ми казват, че книгата е написана на много добър език, а това е заслуга и на преводача.

Бях на трийсет години, когато започнах да правя опити да пиша на немски език. Преди това знаех нещо от езика, но като човек, който е посещавал курсове и никога не е попадал в немскоезична среда.

В момента пишете статии на немски език, а романите – на чешки. Какво трябва да знаем за съвременната чешката детска литература? 

Трябва да знаем историята ѝ – че тя винаги е била възприемана сериозно от своите създатели. В голямата си част тя е писана от реномирани писатели за възрастни, които от време на време са писали и за деца. Такъв е Владислав Ванчура, Карл Чапек, Йозеф Чапек и много други. И самото равнище на тези писатели е вдигнало летвата много високо. Не казвам, че всички детски книги са на това ниво, но поне знаем каква трябва да бъде добрата детска литература. Отделно много добри автори не можеха да пишат нищо друго освен детски книги преди 1989 г. и влагаха в тях всичките си усилия.

А какво се случва днес?

Забелязвам, че за деца пишат все по-млади хора. Добили са самочувствие, поради експлозията на жанра фентъзи и вече имаме случаи, когато 13-14-годишни деца издават книги, които са добри, наистина интересни. Аз съм чела някои от тези книги и мога да ви кажа, че те са съвсем на ниво – и като език, и като идеи. Обяснявам си го с факта, че днешните деца много четат, поне у нас децата са заринати с фентъзи романи и са буквално потопени в тези светове.

Една част от писателите за деца разказват, че първо проверяват дали книгите им са достатъчно добри, като ги четат на своите деца. Вашите книги минали ли са тази проверка? Четени ли са първо на глас на децата?

Да, оттам се започва. Освен това аз винаги пиша книги, съобразени с възрастта на децата ми. За по-малките – когато са малки. За по-големи, когато децата порастват. Съпругът ми също четеше ръкописите ми, защото той усеща силата на словото като актьор и режисьор. Той много държи на качеството на диалозите, например. Когато избягахме, голямата ми дъщеря беше на девет, синът ми – на пет, а във Виена се роди и малката ни дъщеря. И в един момент се оказа, че децата знаят немски език по-добре от мен. Особено немския разговорен език. Те ме съветваха коя дума е по-подходяща. И особено, когато се налагаше да използвам някой по-груб израз, те ми помагаха, даваха ми примери, подсказваха ми как биха звучали тези думи на немски. Как би го казало едно дете.

Какво обикновено ви питат деца?

О, децата имат страшно много въпроси. Но истината е, че винаги ме е изненадвало нещо друго – лекотата, с която възприемат историята. И няма значение дали една книга е написана на чешки, или на немски език, тя стига без проблем до българските деца, например. Дори когато живеех в Германия и пишех на немски език за немскоезичните деца, аз черпех от моите чешки спомени, от детството си, а тези истории се оказаха разбираеми и за австрийските, и за германските, и за швейцарските деца. Може би историите за деца са универсални.

За разговора с Ива Прохазкова благодаря на преводачката от чешки език Анжелина Пенчева, която е превела книгите на Ива Прохазкова „Ваканция с магарешки уши“ и „Портокалови дни“.