0
2963

Истории на лица и места

„Каренина и аз“

Фестивалът Мaster of Art за документални филми, посветени на изкуствата (12–30 април 2018), се разраства, разнопосочното му съдържание трудно може да се обхване от един зрител. Някои рубрики останаха извън интереса ми (видеоигри, кулинарно изкуство), формулировката на други не разбирам (видеоарт и артреклама са несъвместими в една категория, да не говорим, че видеоартът е достоен за отделен фестивал). Радостното е, че фестивалът вече стъпи в Пловдив и Варна, остава му да осъществи по-голямото усилие – да си създаде публика, и то сред младите. Може би да влезе директно в училищата по изкуствата или да подготви безплатна програма за ученици и студенти, в това отношение София Филм Фест има опит за споделяне.

Както и досега, любопитството на селекционерите е било насочено колкото към съдържанието на произведенията, толкова и към новия киноезик. А от най-добрите филми остава усещането, че документалният жанр е надхвърлен. Ако се възползвам от заглавието на един от наградените филми, лицата и местата бяха в центъра на интереса, както и процесите – по създаването на артефакти.

Опитвах се да разгадая пристрастяването към този тип кино – сред публиката често разпознавах едни и същи лица. На какво се дължи това хаотично лутане сред фундаментални фигури в литературата, музиката, архитектурата и изкуството? На глад за информация или на вечното удоволствие да надникнеш „зад кулисите“… Или животът на един артист позволява да се докоснем до същината на човешкото пребиваване в света, до „човешката ситуация“. Защото един артист е по-склонен да си задава въпроси, да усеща своята незавършеност, да осъзнава, че не е закотвен само и единствено в този свят. Вероятно и това държи будни сетивата на публиката и осмисля съществуването на този фестивал като пространство за друг тип преживявания и размисъл.

И още нещо: увеличават се българските заглавия на фестивала. За съжаление, успях да видя само Jam Session на Борислав Колев, портрет на Николай Иванов – музикант, художник, колекционер на странни инструменти, изографисващ църкви, реставратор – едва ли го познавате такъв, дори да сте били на концертите му. Ако фестивалът успее да обърне повече български режисьори към личностите в културата ни – съвременна, а и минала, това ще има значение в дългосрочен план.    

Много от филмите, които видях, са портрети на забележителни творци, представящи живота им като история, вписана в историята на обществените катаклизми. При други животът и творчеството са уловени в процеса на тяхното настояще.

Ето няколко заглавия, които подвеждам към първата група. Филмът „Несломимият лък“ на французина Бруно Монсенжеон е посветен на Мстислав Ростропович, базира се на нови архивни свидетелства, на разказите на дъщерите му Олга и Елена, на съпругата и сина на Александър Солженицин, на композитора Генадий Рождественски и др. Филмът разглежда създаването на легендата Ростропович извън СССР – през обстоятелствата около принудителното напускане (заради приятелството със Солженицин музикантът изпада в немилост) и отнемането на гражданството му, но също и през активния му творчески път.

Satiesfictions е посветен на Ерик Сати, намерил сравнително късно мястото си сред френския авангард от началото на ХХ век. Образът на композитора особняк с неизменните чадър и бомбе е създаден от режисьорите Юлиян Табаков и Ане Катрин Пайц. Изобретателен в артистичността си филм, който компенсира малкото архивни кадри с необикновена сценография и анимация.

И два различни в подхода си филма за художници – динамичният разказ за Оскар Кокошка на швейцареца Мишел Роде се впуска по дирите на странстващия художник, свидетел на двете световни войни в Европа и моралната разруха. Давид Пужол пък представя живота на Салвадор Дали статично, през зашеметяващия пейзаж на Порт Лигат и атмосферата на студиото, в което художникът неизменно се завръща.

Още един „пътешестващ“ филм – „По следите на Роберт ван Хюлик“. Холандският писател, изобилно преведен и на български, а – казват – не толкова познат в родината си, е известен с детективските си романи за съдията Тий, китайска проекция на Шерлок Холмс от времето на династията Тан (VII-VIII век). Режисьорът Роб Ромбоут влиза в ролята на детектив, за да изрови неизвестни моменти от живота на писателя като дипломат и изследовател, да открие негови последователи и дори продължители на творчеството му в Париж или Бостън.  

„Матера – от срама на Италия до европейска столица на културата“

От филмите за места ме „спряха“ два. Първият, „Матера – от срама на Италия до европейска столица на културата“ на режисьора Кристиян Валтер от Швейцария, е намерил интересна отправна точка към необикновения град от пещери, който ще бъде Европейска столица на културата заедно с Пловдив през 2019 г. Глас зад кадър чете откъси от романа на Карло Леви „Христос се спря в Еболи“, разказващ за неописуемата бедност в Матера след Втората световна война. Колективният срам от нея впоследствие се превръща в двигател за цялостната промяна на града. Индиректно се обяснява и смисълът на титлата Европейска столица на културата, която може да помогне за устойчивия модел на развитие на един град. Но само при мотивираното участие на неговите граждани.

„Ръцете на душата“ (реж. Себастиано Тронкети) разказва за превратната съдба на друго италианско селище. В Пиетрасанта от Микеланджело насам поколения скулптори намират майстори занаятчии, които да реализират произведенията им. С промяната на конюнктурата селището преживява упадък, но отново самите жители откриват как да преодолеят кризата.

Някои от най-впечатляващите заглавия на фестивала надхвърлиха представата за документалното. Такъв беше „Лица, места“ на Аньес Варда, 89-годишната режисьорка, предшественичка на френската Нова вълна, и 33-годишния Джей Ар (JR), фотограф и художник, миналата година на фестивала видяхме филма му „Елис“. „Лица, места“ е топъл филм, плод на щастливата среща на две поколения автори. Инициативата идва от него, за нея фотографията е първа любов и се оставя да бъде въвлечена в неговото демократично номадско изкуство. Двамата създават това своеобразно роуд муви. Всяка от случайните спирки е запознанство с историите на хора от различни части на Франция, което завършва с инсталация – техни огромни фотопортрети върху стени на сгради, цистерни, влакове, крайморски скали. Докосване до остаряването и неговите страхове, до зараждането на приятелството, до живота на последната обитателка на едно миньорско селище, на три докерски съпруги, на животновъди, които поддържат традициите, а на финала дори и до Жан-Люк Годар, който така и не отваря вратата на дома си.

Историята на дълъг творчески живот разказва „Бьом. Архитектурата на едно семейство“ (реж. Маурициус Щ. Друкс). Главата на фамилията – Готфрид Бьом, е единственият германски архитект, носител на наградата Прицкер, легендарна фигура, известен е с новаторската си следвоенна архитектура, чиито форми граничат със скулптурата, а най-вече с многобройните си църковни сгради. Син е на архитект, неговите трима синове и съпругата му също са архитекти. На екрана го виждаме – 94-годишен, наведен над своите проекти. По време на снимките умира съпругата му – понася го стоически, пестеливо разказва за любовта ѝ, превърнала го в това, което е. Филмът надниква и зад фасадата на успеха – открива пукнатините в семейната конструкция, невъзможността на синовете да излязат от сянката, която хвърля бащината фигура. В Германия филмът понася критики заради лаконичността си спрямо архитектурната тема, но екзистенциалното измерение в него не е за подценяване.

„Бьом. Архитектурата на едно семейство“

Други два филма – на пръв поглед много различни, представят дългия и неравен творчески процес, в който се оглежда сякаш целият досегашен живот на артиста. И в двата това се случва благодарение на скъсената дистанция между създателя и обекта на филма.

„Бил Виола: Пътят към катедралата „Свети Павел“ (реж. Дж. Фокс) проследява 12-те години, през които Бил Виола и съпругата му Кира Петров изработват видеоинсталациите „Мъченици“ (2014) и „Мария“ (2016) за прочутата лондонска катедрала. Наистина творчеството не може да се редуцира до биографията на своя автор, но пък тя дава обяснения. Пред камерата художникът, когото ефектно наричат „Рембранд на видеоарта“, разказва как едва не се е удавил на 6-годишна възраст, как потъвайки, бил привлечен към един неописуемо красив свят. По-късно в  неговото мистично творчество, пренесло на екрана християнската иконография, се появяват водата, водната завеса – преминаването през тях преобразява, появява се представата за смъртта като преход, за образите на отвъдното. Процесът на търсене, през който преминава Бил Виола, за да създаде двете инсталации за храмовото пространство, не е мъчителен. Оставаш с впечатлението, че е по-скоро неусетно съзряване, което се случва, докато художникът прави другите си изложби по света. 

Бил Виола

„Каренина и аз“ е много по-концентрирано и интензивно преживяване. Норвежката актриса Гьорилд Маусет се заема с непосилната задача да изиграе Ана Каренина на руски във Владивосток, без всъщност да знае руски. Играла е Ана Каренина в Норвегия, но езикът отваря други пространства. За целта тя тръгва да пътува с влак из Русия – заедно с малкия си син и със съпруга си Томазо Мотола, режисьор и оператор на филма. Минава през местата на Толстой и неговата героиня; открива аналогии в живота на двамата; докосва се до православието; учи руски и непрекъснато чете на глас романа; осмисля „голямата любов“; общува с местни жени, задава им въпроси и непрекъснато търси оправдание за героинята си. Целият този трескав период на едновременно вглеждане в Ана Каренина и в себе си променя живота на самата актрисата, помага ѝ да съедини травматично прекъснатите връзки с родното място. Обяснима развръзка, но и без нея филмът е достатъчно убедителен. 

Това са само няколко заглавия от видяното. В беглия портрет на тазгодишния Мaster of Art останаха необговорени филми, които заслужават внимание, а някои получиха и награди. Но пък незавършеността обещава бъдеще.