0
755

Истории от старите къщи

„Археология на забравата“

Десетина разкривени плашила стърчат на фона на старите къщи в село Кърпачево – неподвижни, протегнали ръце в различни посоки, с глави, пълни със слама, празните крачоли на панталоните им се веят, а вятърът леко издува пъстрите поли и рокли. Секунди по-късно част от тези плашила помръдват – едва-едва раздвижват ръка или крак, повдигат главата със сламена шапка и колебливо правят първата крачка. Някои от тях тръгват несигурно към камерата. А зад гърба им остават истинските плашила – неподвижни, нелепи, приковани към летвите като към кръст.

Това видео е част от изложбата „Археология на забравата“ в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, и ни връща не само към онова специфично умение да се правят плашила, но и ни дава представа за това как група млади хора – студенти по архитектура, реагират на обезлюдяването и на забравата. Как едновременно могат да съществуват тъгата и иронията. Как студентите с подръчни материали не само правят плашила, но и организират от нищото Фестивал на плашилата. Как се раждат нови истории от старите къщи.

Изложбата в Музея за съвременно изкуство е резултат от усилията на няколко архитекти, преподаватели и студенти от Университета по архитектура, строителство и геодезия – арх. Милена Металкова-Маркова, Дарън Баркър, арх. Полина Кьосева, арх. Мартин Кунчев, арх. Елина Хаджиева, арх. Азатухи Саркисян, Мария Петкова, Виктория Димитрова. Британецът Дарън Баркър е художник, но през последните години се занимава преди всичко с консервация и реставрация на архитектурни паметници. А идеята му за създаване на център за обучение по опазване на културното наследство, фокусиран в село Кърпачево, получава  т.н. Ангелска награда (Angel Award) на една от най-големите организации за опазване на културното наследство във Великобритания – „Историческа Англия“.

„Археология на забравата“

В района на Деветашкото плато тези студенти по архитектура от България, Тайван, Естония и Великобритания изследват по време на лятната си практика не само старите технологии за строеж на къщи, но и постепенно възстановят разказа за една обикновена жена от това село – Иванка Богданова. Коя е тя, какво е останало от нейния живот, кого е обичала, кой ѝ е писал писма, какво е чела.

Ето какво се крие зад поетичното име „Археология на забравата“ –  комбинация от инсталация, видео и плакати, а най-голямата инсталация ни пренася в стая от изоставената къща на Иванка Богданова от село Кърпчево. Стари вестници, прокъсани черги, документи, разпилени по пода, покани за сватби и кръщенета, книги, обувки, писма и черно-бели фотографии… Въобще всички непотребни вещи, които остават, след като един дом бъде напуснат и забравен. И всеки предмет в тази инсталация – смачкани стари писма, избелели снимки, картичките от порасналите ѝ деца, поканите за отдавна състояли се сватби – всички предмети разказват историята на тази жена.

 „Археология на забравата“ е опит да се върне в паметта образа на онзи забравен дом, който някога е приютявал нашия живот. Аз лично винаги съм се възхищавала от нашите баби и прадядовци за това колко много неща са успявали да правят сами. Мъжът в едно семейство е можел да направи тухли, да си построи къща, да скове мебели, а жената е можела да изтъче черги, да ушие покривки. Те са си произвеждали всичко – храната, дрехите, което днес ние сме забравили. И си мисля, че човек, който произвежда с ръцете си средата, която обитава, никога не може да се чувства отчужден от нея, казва арх. Полина Кьосева, с която заедно разглеждаме експонатите.

„Археология на забравата“

„А това е Цилиндър на времето“, посочва Полина Кьосева следващата инсталация и обяснява как трябва да се разгледа. От външната страна на цилиндъра са подредени съвременните фотографии на старите къщи в Кърпачево – повечето от тях са в руини, с изтърбушени покриви, паднали стени и ненужни предмети, разпилени по пода. Когато обаче влезем вътре в цилиндъра – там са закачени старите снимки на някогашните обитатели на тези къщи – черно-бели фотографии от 1953 г. и от 1976 г, когато в тези къщи е имало живот.

Впрочем картината на тази разруха може да се открие на много места у нас. Тези гледки не са нещо необичайно, но „Археология на забравата“ е пример как едно обучение по опазване на културното наследство може да се пренесе в залите на музея.

Колкото до село Кърпачево – интересът към него не е случаен. Кърпачево се намира в района на Деветашкото плато, някога е било многолюдно село, сега живеят трийсетина души, а пустите къщи са повече от обитателите му. Вече шест години там студенти и архитекти се опитват да съхранят и опишат старите техники, защото в този район все още има къщи със запазена автентична възрожденска архитектура. А старите къщи друго могат и да нямат, но имат истории.

Изложбата „Археология на забравата“ продължи до 21 септември в САМСИ.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияАнгелът на атентата
Следваща статияОлга Токарчук и Петер Хандке с Нобелови награди