0
1666

Историкът и множественото минало

Публикуваме откъс от книгата на проф. Ивайло Знеполски, издание на „Сиела“ и Института за изследване на близкото минало. 

Текстовете, включени в книгата, са писани през последните две десетилетия. Те са израз на траен интерес към осмислянето на комунистическия феномен, на комунистическия режим в България и на живота на обикновените хора в комунистическото всекидневие, отбелязва проф. Ивайло Знеполски.

„Обединява ги определена гледна точка, която можем да определим като гледната точка на изследователя, изправен пред предизвикателствата и изпитанията на паметта, противоречивите свидетелствания и множествеността на частните разкази и съдби. Кутията с инструменти на този изследовател включва както добросъвестното документиране на феномените, така и интерпретационни техники, идващи от политическата философия и широк спектър социални науки, с особен акцент върху новите проблематики и новите подходи в съвременната историография – ситуацията на историка на сегашното време, микроисторията, връзката между история и памет, „места на памет“… Заглавието на книгата отпраща едновременно към историка като нарицателна фигура, един вид чиста познавателна функция, и към един конкретен историк, носител на белязани от субективността му спомени и памет, но също и към опита тези две фигури да бъдат помирени и съчетани. Научното изследване не бива да се смесва с политиката на деня, но в същото време историята не може да няма своите морални и политически ориентири. Работата на историка не се ограничава с установяването на фактите, но предполага и интерпретация на тези факти, насочена е не само към истината, но и към доброто. Науката не бива да се смесва с политиката, но историкът на сегашното време трябва да е в състояние да предложи приемлива концептуална рамка, въз основа на която индивидите да разгърнат собствените си способности за равносметка, оценка и избор, който в края на краищата много често е политически.“

Изданието е част от съвместната документална поредица „Минало несвършено“ на издателство „Сиела“ и Института за изследване на близкото минало. За корицата на книгата, дело на Веселин Праматаров, е използвано изображението „След манифестация за 9 септември“, Кюстендил, 1980-те, от сайта „Спомени от Народната република“.

Ивайло Знеполски, „Историкът и множественото минало“, Института за изследване на близкото минало и изд. „Сиела“, 2017 г.

ДИМИТРОВ И СТАЛИН. ТОТАЛИТАРНАТА ЛИЧНОСТ И „НАРОДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ“

Първоначално тоталитарният режим възниква като отговор на определени социални и политически обстоятелства под формата на проект, който може да успее или да не успее да се осъществи. Това зависи от редица фактори. Така че тоталитарната личност предхожда тоталитарната система и в такъв смисъл последната е неин продукт. Но в същото време, след като веднъж се е установила, тоталитарната система се явява масов производител на тоталитарни личности, без които не би могла да просъществува. Това са личности, създадени от и пригодени да живеят в условията на тоталитарната система и да възпроизвеждат принципите ѝ. Основните актьори по места на дивото правосъдие след 9 септември, сами по себе си, са по-скоро слепи оръдия на тоталитарното домогване. Те ще се превърнат в негови осъзнати субекти малко по-късно, след като попаднат в радиационното поле на тоталитарната личност. Особеността на българския случай предполага да направим разграничение между местните последователи на утопичния проект и индивидите, вече формирани в условията на тоталитарното господство и попили в същността си неговите правила. Тоталитарната личност е истинският субект на тоталитарното господство и това я различава от обикновените поданици на тоталитарната система, които ѝ се подчиняват и я възпроизвеждат по един пасивен начин. Тоталитарната личност играе активна роля в аморфната обществена среда, която се заема да преструктурира.

Завръщащите се от Съветския съюз политически емигранти изиграват перфектно ролята на тоталитарната личност. Почти без изключение не само паспортите им са съветски, но и самите те са дълбоко белязани от живота в съветската система. Мнозина от тях пристигат в България току-що освободени от концлагера, и тук, на място, е трябвало да докажат, че е имало защо да им се гласува доверие. По вътрешната си нагласа те са поданици на една друга реалност – тази на болшевишкия терор, на големите чистки, в които мнозина от тяхното обкръжение са изгорели. Във втората си родина са платили цената за оцеляването си и сега е дошъл моментът да я осребрят, заемайки мястото от другата страна на принудата в една неподозираща новите правила на играта среда. Те заемат важните постове в страната, но не са единствените – към тях плътно се присъединява местното ръководно ядро на Комунистическата партия, което отдавна стриктно следва инструкциите, идващи от Московското задгранично бюро на ЦК. Ето защо не можем да кажем, че в България процесите протичат спонтанно, те се дирижират от тоталитарната личност по една добре овладяна партитура за установяване на пълен контрол върху обществото и цялостното му преобразуване съобразно реферативния модел.

Без съмнение, начело е изправилият ръст Георги Димитров, следван от Васил Коларов, Вълко Червенков, Владимир Поптомов, Фердинанд Козовски и стотици други… Те ще оформят не само върха на пирамидата, но ще зададат и модела за поведение на нейния редови надежден боец. Разбира се, цялата отговорност за случилото се не може да бъде стоварена върху плещите на един или друг отделен индивид, колкото и да е извисен ръстът му над останалите. Но не е без значение, че Георги Димитров с образа, който е придобил, притежава потенциал да се превърне в образец, нещо повече, в събирателен образ, в олицетворение на тоталитарната личност. Статут, затвърден в партийния жаргон с клишето на неговото назоваване – вожд и учител на българския народ. Точно Георги Димитров е интересен за този анализ, тъй като обединява индивидуално изключителното с типичното за характера и съдбата на тоталитарната личност. Георги Димитров определено е ярко открояваща се фигура върху българската провинциална сцена, чиято персонална история и позиция в международното комунистическо движение подхранват допълнително харизматичността му. Но под цялата блестяща фасада се крие едно второ, скрито и притеснено, лице – лицето на потенциалната жертва от близкото Сталинско обкръжение, стремящо се да овладее и неутрализира правилата на произвола. Нека припомним отново това, което Хана Арент казва за антропологичните промени, настъпващи при хората, живеещи в тоталитарни условия: те са идеално подготвени за две еднакво възможни роли – на палача и на жертвата. Българските  политически емигранти в Съветския съюз са се ползвали с привилегии и същевременно са имали статута на заложници. Те са храненици на Москва и трябва да обслужват нейната политика, а капацитетът им да наложат съветското влияние върху българския политически театър е основният капитал, който може да гарантира оцеляването им. Георги Димитров не прави изключение, той е трябвало да прояви голям талант, за да убеди Сталин в своята вярност и полезност, за да избегне участта на жертвата.[1] Мнозина около него не са могли да постигнат това. Стотици са били отправяните към него молби за помощ, за застъпничество пред репресивните органи, и не само от български политемигранти, но той не е бил напускан от чувството за безсилие пред произвола, дори когато е успявал да помогне. Оцелявайки, за разлика от редица други дейци емигранти от различни комунистически партии, Георги Димитров (и близкото му обкръжение) не са имали друг избор, освен да бъдат на страната на палачите, превръщайки се по този начин сами в палачи. Тази психологическа раздвоеност се пренася и в българските условия. Унищожаването на „враговете“ е схващано като безалтернативно условие за собственото оцеляване – само мъртвият враг не е в състояние на свой ред да се превърне в палач. Но в края на краищата, проявявайки се като палач, отначало с изпращаните отдалече инструкции, а след завръщането си в страната и с реалните си постъпки и поведение, Георги Димитров все пак не съумява да избегне участта на жертва. Според непотвърдени документално слухове сериозно болен, под претекст на загриженост за здравното му състояние и необходимостта да бъде лекуван компетентно, той е привикан за обяснения в Москва, откъдето се завръща неговото мъртво тяло, за да участва в организирания ритуал на всенародна скръб. Но дори разнасящите се слухове да са напълно несъстоятелни, отношението на Сталин и Москва към него още преди това по същество го превръща в политически труп, в обикновен изпълнител на техните нареждания, без никаква собствена тежест в техните очи. Митът за влиятелната творческа фигура от Коминтерна е погребан в тесногръдата ни реалност, където има място само за послушни изпълнители. Палачът, изпълнил своето предназначение, става ненужен, тоест няма друга алтернатива освен тази на жертвата.

Макар положеното в мавзолей в центъра на София тяло на Георги Димитров през годините на комунистическата власт неизменно да напомня за себе си (най-малкото защото от трибуната на мавзолея неговите наследници приветстват задължителните масови манифестации, организирани във възхвала на режима и тях самите), мястото му в реториката на партийната пропаганда изглежда все по-скромно и формално. „Димитровските принципи“, на които често се позовават като на завети за следване, не съдържат никакво реално съдържание, което да ги прави актуални в променящия се контекст, освен папагалски подхванатия паралел с издигнатия в СССР призив за връщане към „чистите извори“ на революцията, за следване на „ленинските принципи“ на партиен живот.

И Ленин, и Димитров отчасти ги спасява от пълно развенчаване смъртта им в един сравнително ранен стадий на основаните от тях режими. Но с годините наследството на Георги Димитров става все по-неактуално и въпреки томовете, изписани за него по линията на масовата партийна пропаганда, единственото, което времето отсява, е клишето за героя от Лайпциг. И до днес липсва цялостно, обективно, документално, убедително защитено изследване на неговия житейски път и на делото му. Изследване, което да се опре на архивите на Коминтерна, на московските партийни архиви и на архивите на КГБ, на архивите на Югославската компартия, на спомените и свидетелствата на сътрудници и съратници от международното комунистическо движение, както и на съществуващите на Запад изследвания на периода. Това представлява важна и мащабна задача, която настоящият текст мимоходом констатира, без илюзията, че е в състояние дори частично да компенсира. Той скицира мястото и ролята на Георги Димитров в един ограничен отрязък от време – режима, установен след 9 септември 1944 г., и се обляга на достъпен и достоверен източник, неговия собствен дневник, издаден преди години, но останал почти без отзвук в бурния български преход. В дневника си Георги Димитров говори от първо лице и се ситуира в епохата по начин, който той сам е сметнал за подходящ. На възможното обвинение, че сам по себе си този източник не е достатъчен, ще отговоря без колебание, че това се компенсира от изключително богатата биографична фактологичност, на която може да се доверим, тъй като авторът едва ли е търсел за ефект някакъв вид саморазобличаване. Следователно налице са две редки качества – документалност и добронамереност.

Дневникът на Георги Димитров

Трудно е да се каже какво подтиква човек да започне да води дневник. Това може да е чувството за собствена значимост, както и за значимостта на събитията, с които се пресича житейският му път, осигуряване опори на паметта за бурно протичащия живот, нуждата от обяснение и оправдание, тщестлавие и какво ли още не… В случая с Георги Димитров вероятно всички тези мотиви, в една или друга степен, са валидни, но едва ли изброяването им е достатъчно. В неговия случай те са могли да бъдат и мотиви да не се води дневник – за това говори изключителната предпазливост, с която го прави. За Димитров, особено след издигането му начело на Коминтерна, воденето на дневник не е било съвсем разумно и безопасно начинание. Той трябва отлично да е съзнавал, че при попадане в ръцете на сталинската политическа полиция, части от дневника са могли да бъдат използвани като аргументи срещу него, да го превърнат в мишена на репресии. И въпреки това продължава да води педантично подробен дневник, без съмнение – избирателно, само за неща, които лично го засягат. Този дневник е не само уникално свидетелство за един живот и една епоха, но и уникален феномен, доколкото принадлежи на функционер от такъв ранг в международното комунистическо движение, прекарал дълги години близо до Сталин, в детайли посветен в кухнята на кремълската политика. Рядко човек с неговата позиция и с неговата биография е оставял след себе си подобен документ – обикновено хората като него занасят в гроба всичко, което знаят. Това не означава, че в дневника ще намерим нещо сензационно, нещо от това, което гъделичка нездравото любопитство. Безспорно, в него далеч не намираме всичко, което Димитров е знаел, но все пак намираме достатъчно.

Начинанието е било възможно поради таланта му да отстоява един добре избран стил на изложение – Димитров води дневника си така, сякаш е предшественик на школата на шозизма, някой на когото би могъл да завиди самият Ален-Роб Грийе. Изправени сме пред стотици страници, обхващащи почти три десетилетия, предлагащи протоколирани факти, написани безстрастно, без намек за емоции дори в съдбоносни ситуации, без никакъв коментар. Ако някъде се прокрадва коментар, той е от името на колективния субект – Партията, народа, движението, класата… Този стил на фактологична неутралност се запазва дори когато обстоятелствата, които излага, далеч не са лицеприятни за него самия, както често се случва в отношенията му със Сталин след края на войната, и особено след завръщането му в България. Точно затова дневникът не е успял с нищо да подразни Сталиновата мнителност, но остава десетилетия скрит в архивите на Българската комунистическа партия. И точно поради тези причини може да му се вярва. Предлага нещо повече от субективна гледна точка, отваря широко поле за интерпретации.

Георги Димитров – творение на Сталин

Георги Димитров, в качеството си на висш функционер на международното комунистическо движение, е изцяло творение на Сталин. Той е знаел много добре това и до края на живота си му е бил благодарен и верен. Всичко започва с Лайпцигския процес, около който Москва и Коминтернът решават да разгърнат голяма пропагандна кампания срещу националсоциализма. Мобилизирани са всички сили на Коминтерна, ангажирани са най-талантливите и влиятелни активисти и симпатизанти по света. Сблъсъкът около подсъдимите се превръща в повод за премерване на силите между пропагандните стратегии на двата тоталитарни гиганта. В тази първа по рода си пропагандна война печели притежаващият по-богат опит, комунистическият лагер. Георги Димитров се оказва в центъра на сблъсъка, тъй като изпълнява, не без талант, ролята, която му е отредена. Медиите го правят извънредно популярен и след края на процеса Сталин съзира възможност да използва натрупания символен капитал на борческа фигура, превръщайки го в емблема на борбата срещу фашизма и на пролетарската солидарност. Георги Димитров изглежда изключително удачна кандидатура за оглавяване на Коминтерна. Преди всичко, той не е руснак, така че се парират намеците за това, че Комунистическият интернационал е маша в ръцете на Москва. След това, в качеството му на представител на една малка партия, която няма международни позиции, нито, теоретично погледнато, амбиции, изборът му, от една страна, ще е доказателство за равнопоставеността и демократизма в редовете на международното комунистическо движение, а от друга – самият той няма да бъде толкова труден за манипулиране, колкото би бил един представител на голяма и силна партия като френската, италианската или германската. Така че издигането на Георги Димитров изглежда като награда за героичното му поведение, но всъщност е един добре пресметнат ход – представителна фигура, която не ще създава проблеми. Усетът на Сталин не му изневерява, той е попаднал на подходящ човек и Георги Димитров се справя с поверената му роля.

Може да се говори за два периода в отношенията между Сталин и Димитров. Първият обхваща времето на Коминтерна, вторият започва след нахлуването на Червената армия в България, връщането на Димитров в страната и ангажирането му в утвърждаването на комунистическото господство в страната. Отношението на Димитров към Сталин се запазва константно, отношението на Сталин към Димитров през втория период се променя значително. Причината се корени в различните роли, които той възлага на Димитров, и капацитета на последния да се справи с тях. В Коминтерна Димитров е провеждал стриктно волята на Сталин, бил е нещо като негов неофициален говорител, притежаващ известен човешки чар при общуване. В неформалните контакти със Сталин той е информиран за курса на политиката и пръв е имал възможност, най-често от свое име, да даде гласност на становищата на вожда. Така е успявал да впечатли със своята далновидност лидерите на международното комунистическо движение, тъй като казаното от него по-късно е било потвърждавано от върховния авторитет. Отразявайки скритата светлина на вожда, Димитров постепенно завоюва завидно име в комунистическото движение. Той е в непрекъснат личен контакт или конспиративна кореспонденция с най-важните фигури на движението по това време, изпраща инструкции и съвети относно възприетата стратегия в диапазон от Америка до Китай. Всекидневието му включва както непрекъснати контакти с кремълската върхушка, така и семейни обеди във вилата му в Подмосковието с хора като Морис Торес, Палмиро Толиати, Валтер Улбрихт, Матияш Ракоши, съветски министри и генерали и пр. Всичко това не може да не вдъхва самочувствие за собствена значимост и влияние. Самочувствие, което той нито за момент не разкрива пред Сталин. Дневникът му го показва като безупречно предан, доверен човек, който непрекъснато изпитва нужда да потвърждава васалната си позиция. Приветствените телеграми, които регулярно изпраща за рождения ден на вожда, са образец на ласкателството и угодничеството, утвърден етикет в тоталитарния двор. При завръщането си в България Димитров отправя на 3 ноември 1945 г. прощално писмо до Сталин, което показва недвусмислено неговото собствено съзнание за отношенията между двамата. „Скъпи другарю Сталин, заминавайки за България във връзка с депутатските избори, бих желал да ви изразя моята най-дълбока благодарност за това, че аз имах възможността в продължение на много години да работя под Ваше непосредствено ръководство и тъй много да науча от Вас, а също за доверието, което Вие ми оказахте. Разбира се, аз ще положа всички усилия и по-нататък да оправдая Вашето доверие. Но много Ви моля да ми дадете възможност и в бъдеще да се ползвам от Вашите изключително необходими и ценни съвети.“[2] Всъщност „молбата“ да ползва и занапред ценните съвети на вожда е по същество уверение, че ще продължава да изпълнява спуснатите му указания. По този начин той сам определя статута си – минал и бъдещ – като статут на несамостоятелност, на пълно подчинение.

Две родини, два дълга

За компенсация му остава външната форма на статута, привилегиите, на които се радва висшата прослойка на съветската номенклатура. По време на звездния си период в Коминтерна Георги Димитров заема шесто място по ранг в списъка на висшата съветска номенклатура и се ползва с всички облаги на тази категория хора. Заминавайки, той запазва всички ползвани дотогава московски екстри: апартамента в т.нар. Дом на правителството (където живеят висшите ръководни кадри), вилата в Машчерино край Москва, специалното обслужване, но пренася и в България вече утвърдените си навици на живот. Съветските служби за сигурност подготвят пристигането му, избират и осигуряват мястото му за живеене в София, както и необходимите удобства. В следвоенна България му е осигурен сталински стандарт и съветска охрана.[3] В страната Димитров води не толкова двойствен, колкото раздвоен живот – причината е не само в двойното му гражданство, но в невъзможността да избере между двете отечества. Очевидна е привързаността му към съветската страна, вкусът към тамошния живот. До самата му смърт апартаментът в Москва и дачата в Машчерино са поддържани и обитавани като собствен дом – когато е в Москва, там приема гости, дава приеми на членове на българските делегации, посещаващи съветската столица. Георги Димитров пътува много често до Москва, понякога инкогнито, поддържа връзките си с висшите съветски ръководители, до които има директен достъп, лекува се в прочутия санаториум Барвиха. А когато е в България, съветските лекари идват на място да го консултират. Това е човек между две страни и с два дълга, които напразно се надява, че може да съвмести. Поведението му на моменти оставя впечатлението, че се чувства командирован в България.

Със завръщането си от Съветския съюз българската политическа емиграция предприема необходимото, за да възпроизведе в България познатия ѝ модел на привилегии. Лично Георги Димитров препоръчва да се въведе системата на т.нар. „спецснабяване“ за висшите партийни и правителствени кадри. Така се поставя началото на привилегиите за вече оформящата се комунистическа номенклатура у нас. Първоначално това поведение на новодошлите предизвиква известно недоумение и недоволство в редиците на местните комунисти и бившите партизани. Разполагаме с късното свидетелство на Руси Христозов, направено в интервю с режисьорката на документални филми Малина Петрова през ноември 1989 г.: „На XVI-я пленум през юни 1948 г. в Политбюро станал голям спор. Трайчо (Костов) поискал от Димитров да си направи сериозна самокритика, че е нарушил колективния метод, че живее откъснато от Партията, от народа и т.н. Искал да се преработи докладът на Димитров за пред XVI-я пленум. Станал сериозен спор и Трайчо казал: „Ако ти не преработиш доклада, аз ще изляза със съдоклад.“ Имаше и един такъв момент тогава, в началото на пленума – Никола Павлов и Стефан Богданов съобщават сведения за Роза Димитрова, че се държи като царица, ходи по детски домове, раздава подаръци, че Димитров живее в Двореца.“[4] Разбира се, далеч не всички изразяват подобно недоволство, а обвиненията към Димитров са използвани като аргумент в оклеветяването на Трайчо Костов – той е обвинен не само в антисъветизъм и фракционерство, но и в левосектанство. По-същественото в случая е, че Димитров и московската му свита задават един модел за подражание. Модел, оказал се изключително привлекателен.

В София Димитров може и да се ласкае, че свири първа цигулка, но рангът му съществено се е променил. От голямата международна сцена той се приземява в една малка провинция в периферията на очертаващата се Съветска империя, в една несвойствена обстановка, в която не изглежда напълно адекватен. Новата ситуация има и едно преимущество – далеч от зоркото око на вожда, той има простор за повече самостоятелност, особено предвид безкрайните конкретни задачи, които ситуацията налага. Той е от малкото българи, които са били европейски и дори световно експонирани, и това, както впрочем и контактите му с най-силния човек на света в този момент, не е могло да не впечатлява провинциалната аудитория. В България той е номер едно и сам е ласкан като „вожд“, макар че никога не ще успее да забрави, че изразът „дългата ръка на Москва“ не е празна фраза. И все пак сцената на Коминтерна му липсва или, казано по друг начин, родната сцена му е тясна. Това го тласка към някои несъгласувани и непремерени ходове, които дразнят Москва. При визитите си в една или друга от „братските“ страни в Източна Европа, където го посрещат все още като бившия генерален секретар на Коминтерна, той се впуска в импровизации относно общото им бъдеще и възможни общи инициативи. Поради известните му близки връзки с Кремъл мнозина смятат, че той продължава да изразява официалната съветска политика, но вече не е така. Георги Димитров не е осъзнал достатъчно добре новата роля, която му е поверена – от него не се изисква да теоретизира, а да свърши добре една конкретна мръсна работа, да прокара пътя на комунистите към абсолютната власт, да осигури съветската хегемония в страната. Почти всяка международна инициатива на Димитров (предложенията за тесни контакти между новите комунистически режими в Европа, проектът за Българо-югославска федерация, помощта за гръцките партизани) е посрещана враждебно от Сталин.

По време на официално посещение в Румъния Георги Димитров, без съгласуване с „центъра“, си позволява да изкаже пожелание за изграждането на федерация или конфедерация между източноевропейските страни и сключване на митническа уния. Изказването е преценено като вредно и Сталин, без да щади себелюбието му, директно му пише: „Трудно е да се прецени какво е могло да Ви застави да направите на пресконференцията толкова прибързано и необмислено заявление.“[5]

Един месец по-късно (9 февруари 1948 г.) Георги Димитров е извикан в Москва на разговор по повод намеренията да осъществи федерация с Югославия, реализирайки една стара идея на самия Сталин, желаещ да изгради силна комунистическа страна в центъра на Балканите. Този път Георги Димитров е сбъркал, защото не е отчел сериозността на конфликта между Москва и Белград, в чиято основа е не нещо друго, а стилът в отношенията. Белград държи на равнопоставеността и не приема преките диктати. Сталин му устройва един истински малък другарски съд: „Струва ни се, че др. Димитров се увлича до известна степен с пресконференции и интервюта (…) Ние трябваше да вземем позиция, защото всички – и врагове, и приятели – мислеха, че това е наше гледище (…) Вие сте политически деятел и трябва да мислите не само за своите намерения, а и за това, което се получава от вашите изказвания.“ Присъстващият на срещата Молотов добавя: „В бъдеще др. Димитров трябва да избави и себе си, и нас от опасността от такива изявления.“[6]

Бруталността на Сталин в отношенията с Димитров е демонстративна, той се стреми да му покаже какво е истинското му място в съвременното комунистическо движение и кой определя границите на компетентността му: „Не бива да се дават толкова често интервюта. Искате да кажете нещо ново и да учудите целия свят? Говорите, като че ли сте още генерален секретар на Коминтерна (…) Вие или сте неопитни хора, или се увличате като комсомолци, които като пеперуди летят право срещу пламъка.“[7] Димитров отлично знае за какъв пламък става дума, затова нито за миг не се опитва да защити идеите си или поне правото си да говори от собствено име. И това напълно отговаря на състоянието на нещата в България. При всяка критика той веднага капитулира, свива се в черупката си, държи се като провинил се ученик и обещава, че „такива декларации няма да се правят в бъдеще“. След критиките по повод изявленията му в Румъния той веднага отговаря с телеграма: „Приех с благодарност Вашите бележки. Ще направя нужните изводи.“[8] Но сметнал, че това не е достатъчно, шест дена по-късно изпраща ново писмо: „Считам за излишно да Ви уверявам, че някой в нашата партия, разбира се, най-малко аз лично, би предприел съзнателно някаква стъпка в нашата вътрешна или външна политика, която би била в разрез с позицията на ВКП (к) и в ущърб на интересите на нашето общо дело (…) Що се отнася до някои мои неудачни изявления, аз извлякох вече достатъчно добър урок от Вашите бележки и можете да бъдете уверен, че подобна невнимателност вече няма да се повтори.“[9]

Сталин очевидно е смятал, че има пълното право да повтори прочутата реплика, отправена от Иван Грозни, руския самодържец, от когото се е възхищавал, към сина му: „Я тебя породил, я тебя и убью.“ И той наистина убива една много важна част от самия Димитров. Бруталният натиск на Москва и плахостта и безхарактерността на болния човек са свидетелство от първа ръка за залеза на мита за героя от Лайпциг, на мита за значимата самостоятелна фигура на дееца на международното комунистическо движение. Димитров конфузно се приземява в рамката на новата си, сравнително скромна за амбициите му, роля.

За природата на народната демокрация

През последните години в исторически публикации и дори в гимназиални учебници по история се завърна едно забравено от хроникьорите и теоретиците на историята на Българската комунистическа партия понятие – народна демокрация, и се оформи едно течение в историографията, притежаващо черти на пораждащ се исторически ревизионизъм. Реанимира се тезата, че във времето между 1944 и 1947 г. в България е налице форма на управление, различна както от съборения монархически, така и от последвалия комунистически режим. Тази междинна, преходна форма на управление се представя като съчетаваща парламентарната демокрация и ръководната роля на Комунистическата партия, плурализма на собствеността и политиката на социална солидарност – с решаващата намеса на държавата в стопанския живот. Но съветският хегемонизъм и лично Сталин, опиращи се на подставените от него лица в Партията, са направили необходимото тази форма да бъде саботирана и страната да се насочи в руслото на съветския тоталитаризъм. Какво в днешната посткомунистическа ситуация извиква на живот този отдавна забравен епизод в развитието на страната и в историята на българския комунизъм? Мисля, че това е формалната аналогия с прехода, който страната преживява след промяната от 10 ноември 1989 г., чиито перипетии и неблагополучия оставят впечатление у част от хората за някакъв пропуснат шанс за промяна със социално изразен профил, за съчетаване на демокрацията и социализма. Сякаш става въпрос за едно повтарящо се разминаване – в разказа за провала на народната демокрация се промъкват нотки на разочарование от пропуснатите възможности през втория преход.

В спора за равносметката за полувековното комунистическо управление този начален епизод се използва и за защита на тезата за противоречивата траектория на режима и за различните възможности, заложени в него. Изправени сме пред въпроса: дали действително този епизод от историята на страната представлява някакъв самостоятелен етап, обособен период, който, дори и хипотетично, би могъл да предложи различен от осъществения ход на нещата? Днес е съвършено ясно, че едно такова твърдение противоречи на самата логика на процесите в българското общество след края на войната. Народната демокрация е мъртвороденото дете на единнофронтовска версия на т.нар. комунистически антифашизъм. Дневникът на Димитров ни помага да реконструираме историята на понятието.

В него намираме безспорни факти, и те могат да бъдат проследени дори календарно, че понятието народна демокрация е продукт на Кремълската идеологическа лаборатория. Сталин лансира понятието едновременно като пропаганден и тактически ход, без нито за миг да вярва в реалната му стойност. Разбира се, не го прави публично, а в конфиденциални разговори, в инструктажи, под формата на внушения върху хора, изпращани на „работа“ в новите територии, в които империята смята да установи своето влияние. Не гледа на своите събеседници като на равностойни партньори, които може да посвети в съкровените си намерения или които са в състояние да разберат сложността на играта. Открива им истината малко по малко. Вероятно е смятал, че за да успее планът му, в известна степен самите те трябва да повярват в идеята за народната демокрация. Ето защо ги оставя да се афишират пред собствената си публика като автори на тази идея.

Защо Сталин прибягва до този тактически ход? Тъй като му е необходимо време, за да усвои следвоенните си придобивки, на което пък могат да попречат комунистите по места, напиращи непосредствено да изпитат и консумират облагите от пълната, неподелена власт. Идеята за преходна форма трябва да изиграе двойна роля: от една страна, да успокои съюзниците относно истинските намерения на Москва (докато се подпише мирният договор и се консолидира съветското влияние), от друга – да сдържа нетърпението на комунистическите сили. По препоръка на Сталин от Москва Георги Димитров употребява целия си авторитет, за да охлажда нетърпението на комунистите по места да предприемат незабавен курс към диктатура на пролетариата и експроприация на буржоазната собственост. Още на 9 септември 1944 г. Димитров изпраща до ЦК следната телеграма: „Разбрахме, че във Варна се създават съвети и се разоръжава полицията. Вземете най-бързи и най-решителни мерки за незабавно прекратяване на тези действия. Съвети да не се създават никъде, полицията да не се разоръжава. Подобни действия наливат вода в мелницата на нашите врагове, на враговете на нашия народ. Дръжте се на строго демократична позиция.“[10] Тази позиция прави възможно установяването на двете правителства на Отечествения фронт, все по-откровено доминирани от Комунистическата партия. Въпреки това съблазните за бърза разправа с конкурентите и опонентите непрекъснато нарастват. Така през февруари 1946 г. се стига до среща в Кремъл (формалният повод е съгласуване на текста на подготвяната нова конституция на страната), на която Георги Димитров от името на партийните среди споделя недоволство от бавния ритъм на промените и признава, че българските комунисти изпитват чувство на малоценност пред югославските си колеги, проявяващи се като много по-радикални. Стремейки се да изтръгне доказателства за обичта на вожда, Димитров се оплаква, че югославските комунисти гледат отвисоко на България заради бавния път на установяване на комунистическата власт и затова, че Съветският съюз разчитал главно на Югославия и гледал пренебрежително на България. Сталин отговаря утешително, но не опровергава твърденията. В дневника е записано: „Сталин заявява, че няма такова нещо: Югославия е сериозна държава, но ние считаме, че България и Югославия ще се обединят в обща държава и ще играят на Балканите единна роля.“[11]

Позицията на българската делегация предизвиква крайната откровеност на Сталин, който като на бавно схващащи ученици ѝ разяснява правилата на играта. (Разговорът е стенографиран от Трайчо Костов и след това включен от Димитров в Дневника.) Той ги упреква дори в сектантство и ги съветва да направят опит да привлекат многобройното българско селячество. „Вашата конституция трябва да бъде народна конституция; по възможност с по-малко подробности; конституция на народно-републиканска държава с парламентарен режим; не плашете нетрудовите слоеве; направете конституция, по-дясна от югославската (…) Неизгодно е да има Работническа партия и при това да се нарича комунистическа (…) На вас ви е нужно да обедините работническата класа с другите трудещи се слоеве на основата на минималната програма, а за максималната програма ще дойде време (…) По същество партията ще бъде комунистическа, но ще получи по-широка база и удобна маска за днешния период. Това ще ви помогне за прехода към социализма по особен път – без диктатура на пролетариата.“[12]

Специално внимание заслужават последните думи на Сталин – „без диктатура на пролетариата“. Не е за вярване, че са произнесени година и половина след налагането на контрол върху страната. Но московските инструктажи изиграват лоша шега на Димитров, който очевидно има проблеми с точното интерпретиране на намеренията на вожда. Това проличава две години по-късно, когато около понятието народна демокрация ще се състои последният сблъсък между суровия учител и суетния и несхватлив ученик. Ето как протичат нещата.

Последният урок на Сталин

В края на 1948 г. Георги Димитров, при поредното си пребиваване в санаториума Барвиха, общува с пребиваващия там Куусинен (председател на ВС на Карело-финската ССР) и обсъждайки ситуацията в България, засягат и проблема за народната демокрация. Димитров записва в дневника си почти буквално техните разговори. Двамата достигат до общия извод, че народната демокрация е средство за установяване на социализъм, наред с диктатурата на пролетариата. В днешните условия, благодарение помощта на СССР, е възможен преход от капитализъм към социализъм без диктатура на пролетариата. „Средствата са различни, но целта е една“, заключават двамата.[13] В определението на Димитров народната демокрация е „власт на огромното болшинство от народа под ръководната роля на работническата класа“, която установява икономически монопол (чрез национализация, ликвидиране на капиталистическите елементи, тоест чрез терор). В бележките му присъства дори и Сталиновата теза за изостряне на класовата борба. С други думи за него народната демокрация е „постоянно укрепване на позициите на работническата класа начело с комунистическата партия във всички области на държавния, стопанския, обществено-политическия и културен живот“. Преходът към социализъм без „създаването на съветски режим“, т.е. съвети, е възможен, тъй като „народната демокрация може и е длъжна в дадени исторически обстоятелства, както вече показа опитът, с успех да изпълнява функциите на диктатура на пролетариата.“[14] Народната демокрация е тактически ход, установяване на контрол върху обществото с други средства, не толкова радикални, но постигащи елиминирането на класовия враг. Въодушевен от тези разговори, че му се удава случай отново да теоретизира по един генерален проблем, в пълно съгласие с внушенията на Сталин от предишните години, поощрен от интереса към проблема на един висш съветски функционер, Димитров решава да търси теоретичната си реабилитация. Отчаян опит да заеме отново позата на теоретик на международното комунистическо движение, разработващ марксистко-ленинското учение в съвременните му условия. На 1 ноември 1948 г. той изпраща писмо до Сталин, в което го запознава с идеите си: „Затова по поръчение на ЦК на Българската компартия аз се обръщам към Вас с настоятелната молба да се запознаете с нашите установки по изложените тук въпроси и да ни помогнете с Вашите съвети правилно да се ориентира партията в нейната предстояща трудна и сложна дейност.“[15] Няма никакви данни, че в ЦК на БКП някой е бил осведомен за тази инициатива, нито че е споделял теоретичните му терзания.

Нито времето, нито моментът се оказват подходящи за това и Сталин, сякаш забравил какво сам е говорил по тези проблеми, брутално му отказва всякаква перспектива да се завърне на сцената като самостоятелна фигура. Отговорът му гласи: „Народната демокрация не изпълнява функциите на диктатура на пролетариата, а е форма на диктатура на пролетариата. В историята на марксистката мисъл изпъкнаха две възможности или форми на диктатурата на пролетариата (…) Едната форма е демократичната република, каквато Маркс и Енгелс съзряха в Парижката комуна (…) След това Ленин откри съветската форма на диктатура на пролетариата като по-подходяща и целесъобразна при нашите условия (…) У вас, където завземането на властта от работническата класа се извърши не чрез вътрешно въстание, а чрез помощ отвън, от съветските войски, т.е. лесно, без особени усилия, може да се мине без съветската форма, като се върнете към оная форма, за която говореха Маркс и Енгелс, т.е. народно-демократичната парламентарна форма (…) Но този режим ще осъществи функциите на пролетарска диктатура.“[16]

Георги Димитров не казва нищо по-различно от това. Но в момента, в който Георги Димитров излага своите тези за народната демокрация, цялата игра около нея вече е приключила, българското общество е овладяно изцяло от Комунистическата партия и извършва интензивен процес на съветизация. Размислите му са абсолютно неадекватни както на действителното състояние на нещата в страната, така и на историческия момент. Поне в очите на Сталин, който след инцидента с Тито е много мнителен и вероятно подозира, че зад безсмислените от негова гледна точка теоретизации на Димитров може да се крият някакви автономистки претенции.

В набиращата скорост Студена война не е време да се акцентират различията спрямо съветската система. В следващите години и десетилетия марксистко-ленинската теоретична мисъл по въпроса за характера на преходния период ще възприеме изцяло Сталиновата постановка. Между капиталистическото и комунистическото общество лежи период на революционно превръщане на първото във второто. Този период съвпада и с политически преход и държавата, оказва се, не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата.

В следващите години собствената партия на Димитров не настоява особено на теоретичните му вариации на тема народна демокрация. Пред VII конгрес на БКП Тодор Живков разяснява: въпреки че след победата в страната се установява многопартийна система, Партията никога не е делила властта. И декларира: „Централният комитет винаги е смятал, че народнодемократическата по форма революция в нашата страна още от самото свое начало по своите закономерности е повторение на главното на Великата октомврийска социалистическа революция, че тя е продължение на делото на Октомврийската революция в нашите условия, че тя е част и проява на великия световен поход от капитализъм към социализъм, започнал с революцията на съветските работници и селяни през Октомври 1917 г., че от самото си начало тя носи социалистически характер.“[17] Ето какво е казано и в четвъртото издание на официалната История на Българската комунистическа партия: „Участието и на други партии в победоносното въстание на 9 септември 1944 г. при създадената историческа обстановка беше голям успех на марксистко-ленинската политика, провеждана от авангарда на пролетариата. Новата власт още в деня на победата започна да изпълнява фактически функциите на диктатура на пролетариата. Съществуването на Отечествения фронт не отменяше, а затвърдяваше ръководната роля на партията. Главните, решаващи позиции на държавната власт бяха в ръцете на партията.“[18]

Семантичната двойственост на понятието народ

Но все пак нещо съществено от реториката, разгърната около понятието народна демокрация, остава трайно в дискурса на Комунистическата партия. То намира израз в свръхупотребата на понятията република и народ. Първото от тези понятия, особено след референдума за формата на държавно управление, постепенно намалява в партийния речник, затова пък понятието народ се превръща в основна легитимираща режима матрица. Народът е провъзгласен за единствения суверен и всичко, което се предприема от Компартията, се прави за него и от негово име. Работата е в това обаче, че народът е понятие, белязано от семантична двойственост. „Като историческа фигура народът се явява дискриминационно социално понятие, чието значение безспорно е твърде широко, но и много двусмислено, доколкото според момента включва или изключва една или друга категория от населението, една или друга социална класа.“[19] Двусмислието на понятието се състои в това, че създава впечатление, че изразява цялото, докато се позовава на една негова част, т.е. частта се представя като цялото. А както отбелязва Жак Жюлиар, известно е, че по време на революция да обявиш несъществуването на определена група, е равносилно на това, да осъдиш нейните членове на физическо унищожение. „В случая трябва да говорим не за социален конструктивизъм, в смисъла на Хаек, а за деконструктивизъм; смятаните за ненужни или остарели части на обществото са осъдени на изчезване.“[20]

Така например веднага след 9 септември 1944 г. понятието народ първоначално включва всички опозиционни и антимонархически партии и групи, т.нар. патриотични индустриалци, представителите на армията и т.н. На 1 септември 1945 г. Георги Димитров обаче лансира тезата за наличието на „антинародни“ и „антидържавни“ елементи, които са на път да бъдат изключени от понятието народ – става дума за либералнодемократичните формирования, несговорчивите елементи в Отечествения фронт, царските офицери… Така от понятието народ прогресивно отпадат и следващите групи – политическата опозиция, индустриалците, буржоата, едрите и дори средните селски стопани, тоест всички, притежаващи някаква собственост. Напълно в ключа на болшевишката традиция, понятието народ се разглежда единствено на полето на социалното; социалното разделение е вододелът, който служи за ориентир при включването или изключването. Така понятието е сведено само до хората на труда, като под „труд“ се разбира преди всичко ръчният, физическият труд. Интелигенцията е включена само при условие че е „трудова“, тоест притежава работническо-селски произход и се поставя в служба на тежненията на класата. Георги Димитров превежда функционирането на народ като класово понятие на език, достъпен за широката маса, с популярния в онези времена лозунг: „Който не работи, не трябва да яде!“ Това е директен намек за съдбата, която е отредена за дотогавашните имотни и привилегировани съсловия. Техните представители могат да претендират да бъдат част от народа само след като споделят социалния статут на трудовата маса. Издигнатият от Димитров принцип намира място чак в Конституцията от 1971 г., в която трудът е определен не само като право, но и като задължение: „Всеки работоспособен гражданин е длъжен да се занимава с общественополезен труд съобразно своите способности и квалификация.“ Тази постановка оставя отворен въпроса за това, кой и по какви критерии ще определя „общественополезния“ труд. Именно това дава възможност да бъдат определяни като паразити, тунеядци или безделници (с една дума асоциални) едни или други индивиди и групи – квалификации водещи да санкции, до изключването от понятието народ. Механизмът е ясен: колкото повече се редуцира съдържанието на понятието народ, толкова по-надълбоко отива тоталитаризирането на обществото.

Винаги, когато се употребява понятието народ, трябва да се установи кой говори от името на народа (един от постоянните облози в идеологическата борба и до днес е кой има право да говори от името на народа), за да разберем коя част от цялото е изключена. Както и обратното: знаейки коя част от цялото не се включва в понятието народ, можем с голяма сигурност да определим кой говори от негово име. Комунистическата идеология бе решила този проблем по напълно задоволителен за нея начин: Партията-авангард на пролетариата притежава правото да говори от името на народа, тъй като се явява най-осъзнатата и най-организираната част от народа. Тя единствена е в състояние да го мобилизира, да го изведе от състоянието на огромна инертна маса, да го направи физически видим.

На 9 септември 1944 г. класовото разбиране на понятието народ придобива осезаем смисъл – призовани от комунистическата партия, масите изпълват улиците, те се групират и прегрупират в една нестихваща вълна от митинги и демонстрации. Това е смисълът на процеса на „внасяне съзнание в масите“ – да придобият видимост, да олицетворят подкрепата за действията на Партията-авангард. На 1 май 1947 г. Георги Димитров присъства на организираната от Партията първомайска манифестация и отбелязва в дневника си: „Грандиозна ентусиазирана манифестация – до 200 000 души. Най-голямата и най-добре организираната досега от 9 септември 1944 г.“[21] Няколко месеца по-късно, от Москва, той дава инструкции за тотална мобилизация на масите във връзка с отбелязването на годишнината на 9 септември. Това е времето на решителен сблъсък с опозицията и поемане на курс към нейното ликвидиране: „Изключителното значение на празнуването на Девети септември през тази година (…) Трябва всичко възможно да се мобилизира в цялата страна. Манифестациите и митингите трябва да бъдат много по-помпозни (…) Длъжни сме да дадем блестящо доказателство в страната и чужбина, че народът е с нас.“[22]

С годините тази видимост на народна подкрепа, това физически заявено присъствие на народа в публичното пространство, наред с подкрепата и символа на единството, се превръща в ритуал, дори когато властта е вече напълно утвърдена, няма опозиция и няма никаква нужда от демонстрация на сила. Нещата се обръщат, вече не масите правят манифестацията, а манифестацията прави масите – те се превръщат в нещо като политически артефакт. И този артефакт се произвежда дори през 80-те години, когато разликата между подкрепа и ритуал на подкрепа е все по-очевидна. Но Комунистическата партия настоява на ритуала на подкрепата, тъй като той по същество вече се е трансформирал в ритуал на подчинението. Съветският тип режим няма нищо общо с мита за „властта на пролетариата“, властта е упражнявана от Комунистическата партия, представляваща пролетариата, но самата тя очевидно не е ръководена от пролетариата. Раймон Арон съвсем справедливо беше отбелязал: „Не съществува правителство на народа, ръководено от народа“. Тоталитаризмът, и в националсоциалистическия, и в комунистическия вариант, се позовава на народа. Той се нуждае от двойствеността на понятието, пренасяща се и върху понятието демокрация. Когато се каже „народ“, не е ясно каква идентичност се има предвид. Нацизмът поставя народа – в качеството му на расова общност, в ролята на нормативна инстанция, комунизмът – също, но в качеството му на класова общност. Големите разкази в традиционните общества придобиват формата на митични разкази, отпращащи към началото, към възстановяването на органичното единство на общността. Комунизмът, един от вариантите на големия разказ за еманципацията (с идеите за премахване на експлоатацията, за равенство, за живот без лишения и антагонизми), водещ началото си от Декларацията за правата, е типичен в това отношение. Либералната демокрация, обратно, свързва понятието народ с републиканската идея, която се въплъщава от принципите на допитването и индивидуалната свобода.

Когато тоталитаризмът се позовава на народа, заимства от републиканството неговата универсализираща мощ, но само за да преобърне принципите му. На мястото на идеята за свобода се настанява тиранията на мнозинството. Сталиновият терор успява дълго време да мами духовете, тъй като е изглеждало, че е неделим от осъществяването на „социалистическата република“.[23] В логиката на изключването сякаш се е съхранявала логиката на универсалното. Този механизъм на преобръщането намира израз в начина, по който се назовава режимът в страната на народната демокрация – Народна република България. Самото съчетание между „народ“ и „република“ позволява републиканският принцип, поставен в зависимост от наложеното редуцирано разбиране на понятието народ, да бъде изпразнен от съдържание.

Единството на народа, разбирано от Комунистическата партия в смисъла на социална еднородност, е много близко до традиционния манталитет на българската селска общност, в която всеки, който се отличава по един или друг начин, рискува да бъде отлъчен. Всеки, който не приветства новата власт или не показва готовност да ѝ сътрудничи, губи правото си да бъде част от народа и обикновено е определян като родоотстъпник, т.е. като някой, който е предал рода, предал общността в качеството ѝ на общо голямо семейство. (Така са наричани и тези, които по политически причини напускат страната нелегално, нарушавайки забраните; напускайки, те сякаш късат една свещена връзка и си навличат ненавист и вечно проклятие.) Семейство, което след вековното класово разпокъсване отново е намерило своята органична цялост. Тази органичност, търсена в буквалното физическо сливане с тялото на народа, намира своето висше олицетворение в тялото на вожда. Харизматичният лидер олицетворява единството на народа.

В това отношение българското общество притежава необходимите нагласи, които комунистическата власт умело оползотворява, просто подменяйки обекта. Разделителната линия в българската военновременна история е неочакваната смърт на цар Борис III, един суверен от края на първата половина на XX век, века на тоталитарните маси, който има донякъде архаичен поглед върху властта и се стреми да управлява еднолично, стъпил върху мита за бащата на нацията, гарант на единството (което в голяма степен парира домогванията на българските привърженици на националсоциалистическата идея да се доберат до властта). Всички историци и коментатори на събитията са солидарни в оценката си, че с неговата смърт режимът изпада в дълбока криза; никой от наследилите го буржоазни лидери не е в състояние да го замени пълноценно. Типична криза на идентичността, доколкото за по-голяма част от хората той е олицетворявал единството на нацията. В спомените от онова време намираме образа на разплакани хора и вопли „На кого ни остави!“. Подобни ситуации в политологията се определят с понятието холистичен модел на социална организация. Тялото на царя обединител, под чието ръководство се е осъществило така мечтаното от поколения обединяване на разпокъсаното тяло на отечеството, се превръща в императив на принадлежността. „В много общества, и особено западните, това изобразяване е намирало привилегирована фигура в личността на краля. Кралската особа се явява онова образцово същество, в което политическото тяло се концентрира напълно. В него поданиците могат да се видят като в огледало, физическата си солидарност, въплътена в една материално и мистично дефинирана индивидуалност. Трябва да се държи сметка за тези духовни корени, ако иска човек да разбере толкова продължително неувяхващата носталгия по монархическото олицетворение.“[24] След изненадващата смърт на Борис III и следвоенния хаос и несигурност българското общество, с голямо закъснение, навлиза в епохата на скъсване с така описания символен ред. Мъчително скъсване, което е съпроводено и от дълбока криза на междуличностните връзки, смятани дотогава за основополагащи. То престава да се възприема чрез мъртвото тяло на царя, но също така и през отново орязаното тяло на отечеството. Загубили общата си идентичност, хората остават всеки сам за себе си във вихъра на новите промени. В такава ситуация обхванатите от „бунтарска треска“ общества са лесно податливи на всякакви нови предложения за възстановяване единството на общността. Идеите на Комунистическата партия попадат на благоприятната почва и възпрепятстват българското общество да постигне политическа зрялост.

Клод Льофор открива в дъното на тоталитарния проект именно тази фантазмена амбиция за реставрация на социалното единство като тяло, където отново определена роля играе персонализирането на властта в лицето на вожда, на култа към личността. Такова персонализиране в Съветския съюз се осъществява със Сталин, а в България – с Георги Димитров, който, независимо че е загубил целия си исторически кредит, е канонизиран като „вожд и учител на българския народ“. Неговата фигура в променения идеологически мизансцен успешно заменя фигурата на царя. Никак не е случайно, че българският народ с еднаква скръб и сълзи изпровожда в гроба ненавременно изоставилите го цар и партиен секретар (колкото и във втория случай манифестирането на скръб да е било и режисирано). Така се стига и до мавзолея на Георги Димитров – той приютява и съхранява физическото тяло на вожда, за да гарантира продължаването на неговото осезаемо присъствие в живота на общността. Мумията на вожда, потопена в мистично мълчание и далече от съблазните и опасностите на реалната политика, убеждава, че няма прекъсване, че идентичността на общността не е поставена под въпрос, тъй като има тяло, което я олицетворява.

Бележки

[1]  В кръговете на българската политическа емиграция се е говорело, че след Лайпцигския процес, посрещайки Георги Димитров в Москва, Сталин го изненадал с въпроса, защо според него не е бил осъден в Германия. Димитров отговорил, че това е станало, тъй като се е защитил успешно и цялата международна прогресивна общественост се е вдигнала в негова защита, за което той лично благодари на другаря Сталин. Сталин поклатил скептично глава и многозначителна казал, че просто Хитлер още не се е научил да прави процеси. Георги Димитров трябва да е запомнил добре тази реплика.
[2] Георги Димитров, Дневник…, с. 510.
[3] Пак там, с. 508.
[4] Руси Христозов (интервю с Малина Петрова), Енциклопедия на злото – 4.// Гласове, бр. 27, 28 юли – 3 август, 2006. След референдума от 8 септември 1946 г. относно бъдещата форма на държавно управление, с който се премахва монархията, Георги Димитров се настанява в двореца Врана, резиденция на царското семейство.
[5] Георги Димитров, Дневник…, с. 595.
[6]  Пак там, с. 597.
[7] Пак там, с. 598.
[8] Пак там, с. 595.
[9] Пак там, с. 595.
[10] Пак там, с. 320.
[11] Пак там, с. 534.
[12] Пак там, с. 534.
[13]Пак там, с. 633.
[14] Пак там, с. 639.
[15] Пак там, с. 638.
[16] Пак там, с. 644–645.
[17] История на Българската комунистическа партия. София: Партиздат, 1967, с. 212.
[18] История на Българската комунистическа партия. София: Партиздат, 1984, с. 441.
[19] Жак Жюлиар, Народът. – В: Пиер Нора (под негово ръководство), Места на памет, т. II. София: Дом на науките за човека и обществото, 2005, с. 44. Първо издание: Jacques Julliard, Le peuple. – In: Pierre Nora (sous la direction), Les lieux de la mémoire, v. III, 1. LES FRANCE, 1. Conflits et partages. Paris: Gallimard, 1992, p. 185.
[20] Пак там, с. 50.
[21] Георги Димитров, Дневник…, с. 547.
[22] Пак там, с. 558.
[23] Жан-Франсоа Лиотар, Постмодерното, обяснено за деца. София: ИК „Критика и хуманизъм“, 1993, с. 59–63. Първо издание: Jean-François Lyotard, Le Postmoderne expliqué aux enfants. Paris: Éditons Galilée, 1988.
[24] Марсел Гоше, „Десницата и левицата“. – В: Пиер Нора (под негово ръководство), Места на памет, т. II. София: Дом на науките за човека и обществото, с. 180. Първа публикация: Marcel Gauchet, “Lа droite et la gauche”, in Pierre Nora (sous la direction), Les lieux de la mémoire, v. III LES FRANCE, 1. Conflits et partages. Paris: Gallimard, 1992, pp. 448–449.