0
3090

Историк по наследство

Fence
Къщата с ягодите в София, фотограф Здравко Йончев

През пролетта дърветата са булки. Обличат сватбените си бели или розови премени, обръщат се към улиците и привличат вниманието на минувачите. Радостните им въздишки омиротворяват целия градския шум. Точно в едно такова пролетно време, някъде през 90-те години на миналия век, около Докторската градина в София, бавно се разхождат мъж и момче. Спират се до някои от къщите, погледите им прескачат оградите и по килим от цветя и зеленина стигат чак до входните врати. Мъжът и момчето са дядо и внук. Зад кулисите на пременените дървета двамата внимателно наблюдават характерните черти на сградите. Порталите за файтони в двора на Къщата с ягодите и тройното стълбище към входа й. Изваяното от бял камък женско лице върху една от колоните на къщата на Фингов и огромната буква „Ф” на портата й от ковано желязо. Дядото и внукът са Константин Фичев и Константин Фичев.

Константин Фичев, внукът
Константин Фичев, внукът

В едно заведение, съвсем в контура на онези пролетни обиколки, започва разговорът ми с Константин Фичев, внука. Разположили сме се безопасно далеч от „бодливата тел” на неонови надписи, видеостени и билбордове, белязали сега някои части на столицата. Пролетта на 2016 е. Внукът вече не е момче, а млад мъж, в чийто модерен стил на живот осезаемо присъстват поколенията назад. Историк е. И по образование, и по наследство. Първият му учител по културна история е дядо му. В онези не много далечни години, когато двамата са вървели из пролетна София, дядото разказвал на внука си историята на къщите, до които се спирали, и тази на семействата, които са ги обитавали. Всичко, запомнено тогава, а и наученото после, намира израз в общия проект на Константин Фичев и фотографа Здравко Йончев. Йончев подготвя фотографиите, а Фичев – текстовете за сгради, емблематични със своята архитектура, история и… запустялост. До момента в това разтревожено, но и смело обществено ангажирано портфолио са намерили място не само вече споменатите къщи – тази на Фингов и Къщата с ягодите, а и Царската спирка в Казичене, старопиталището на Пенчо Семов край Габрово и др.

Разходките завършвали около сградата на Военна академия, в чиято близост се намира родната къща на Константин Фичев, дядото.

„Дядо ми помни първите  години на ученията на юнкерите от Военна академия. Разказвал ми е как тогава копитата на „Бързата помощ” чаткали по паважа, защото след маршируващите военни вървели две  линейки с конски впряг.”

Константин Фичев, дядото, е бил 12-годишно момче, когато през 1944 г., баща му е обявен за враг на народа и убит без съд и присъда. И без вина. Константин Фичев, е изселен от София заедно с майка си, и заживява в Троян.

„Тогава градът не е бил особено гостоприемен за дядо ми и прабаба ми. – обяснява ми внукът. – Но всяко място би било такова в онези времена.”

Години по-късно Фичев основава местна структура на Радикалдемократическата партия в Троян и става първият демократично избран кмет след промените през 1989 г. Достоен и уважаван човек, почетен гражданин на Троян. Тук се раждат синът му Иван Фичев и внукът му Константин. Впрочем вече пето поколение в тази фамилия се редуват и повтарят имената Константин Фичев, Иван Фичев.

Константин Фичев
Константин Фичев

Докато слушам и кръстосвам между градове и поколения забелязвам, че върху дисплея на телефона на Константин се е разположила една от популярните фотографии на ген. Иван Фичев. Роден през 1860 г. в Османската империя, в град Търново, ген. Иван Фичев умира през 1931 г. в Царство България, в град София.

„Бил съм ученик, на 8-9 години, когато при различни паради и национални празници, излъчвани по телевизията, беше споменавано името на ген. Иван Фичев. Тогава се чудех се защо този генерал се казва като баща  ми.”

Родовата и историческата памет, които са понякога едно и също нещо във фамилията на Фичеви,
хвърлят мост към създаването и укрепването на Третата българска държава. Освен брат на
дядото на дядото на моя събеседник, ген. Иван Фичев е заслужил български военен от първата
половина на миналия век. Като началник на щаба на армията подготвя оперативния план за
действие по време на Първата балканска война. Бил е и военен министър. Генералът има
сериозни заслуги за преобразуването на Военното училище в София в познатата ни днес Военна
академия, която лично той открива. За да ви докажа колко пълноводна и широка е реката на тази
фамилия и за да ви изненадам съвсем, ще ви кажа, че ген. Иван Фичев е внук на възрожденския
майстор Колю Фичето. А това означава, че събеседникът ми Константин Фичев и Колю Фичето са
четири пъти правнук и съответно прадядо.

Точно тази негова родова особеност ме накара да го помоля за разговор. Информационният повод за срещата ни беше поставеният във фокуса на общественото внимание рушащ се мост на Колю Фичето край Бяла. Община Бяла, както стана ясно, има изготвени проекти за реконструирането на архитектурното съоръжение, но те все още не са намерили финансиране по нито една от европейските програми. В писмен отговор пък министърът на културата обяви, че няма пари за ремонт на моста. Междувременно община Бяла откри дарителска сметка, която събира средства за възстановяването на паметника. Разискването на съдбата на моста на Фичето съвпадна и със събарянето на Тютюневия склад в Пловдив – акт, който допринесе за разширяването на дискусията за архитекутрните паметници, към която се числят и сградите, намерили място в текстовете на Фичев. И всичко това – на фона на уморената дискусия за учебните програми.

Познаването на историята започва от познаването на семейната история, от връзката ни с поколенията назад. А родовите връзки, изглежда, са универсален език, който всеки владее. Дали? По приблизителни данни родът Фичеви надхвърля 300 души. При малцина обаче фамилното име е запазено. Още по-малко от тях могат да говорят с гласа на рода, който е по-силен и по-мъдър от този на отделната личност. Харесва ми да забележа, че мъжете от фамилия Фичеви, за които избирам да ви разказвам с помощта на Константин, са общественици. А наследството им не е оптимизирано само за лична употреба. Генерал Иван Фичев е военен историк, теоретик и публицист. Константин Фичев, дядото, е белетрист. Издал е няколко книги, има редица публикации в националния печат и продължава да пише. Събеседникът ми Константин Фичев, внукът, е нещо като уредник на виртуален музей. В нещо такова е превърнал личния си профил във фейсбук. Всеки ден прекрачвам прага му и аз, защото е построен от текстове (неговите собствени и чужди) и снимки на събития и личности, за които или знам малко или не знам нищо.

„Опитвам се да влияя на кръга от хора около себе си точно в тези насоки – познаването и опазването на културното наследство. Защото ние, българите, вече сме много малко на брой. И колкото по-малко ставаме, толкова по-ценно е това, което имаме.”

Генерал Иван Фичев
Генерал Иван Фичев

Сега е моментът да ви кажа, че Константин Фичев е автор на отделна поредица текстове, които хвърлят светлина върху архитектурното наследство на Уста Колю Фичето. Питам го какво усеща, когато застава край някой от градежите на прапрапрапрадядо си.

„Вълнение! Много силно чувство. Не мога да го опиша. Още от малък, като мина покрай някой от неговите зидове, си представям как камъкът го е пипал мой прадед. Това ме кара да се чувствам особено. Но винаги съм имал някакво влечение към историята. Тази точно романтика и… сякаш може и сантименталност да се използва като чувство. Странно е… Усещането е странно.”

Мостът на река Янтра е един от най-внушителните за времето си. Построен е на място, на което реката е доста разлата и много пълноводна. Но по-интересното е, че по онова време никой не е очаквал българите да имат самочувствие и вяра в собствените сили, каквито е демонстрирал майстор Колю Фичето.

„Тази рая, която 480 години е била част от османската империя, един оглушал и ослепял народ, от него да излизат такива вярващи в себе си хора! Ще ти разкажа как е бил съграден мостът край Бяла. Колю Фичето е дал три пъти по-ниска цена от полския архитект, който е бил на служба при Мидхад Паша. Той е искал 3 млн гроша. Прадядо ми отишъл при пашата и казал, че ще направи моста за 700 хиляди. И че ако не стане – ще заплати с живота си. След като завършва моста в определения срок, Колю Фичето получава орден Меджидие от Мидхат Паша, 50 хиляди гроша за добре свършената работа и огромно място в Търново, като израз на изключително уважение.“

За Колю Фичето се знае и е писано много. Едни от най-ценните свидетества за делото му са тези на негови съвременници, между които австрийският учен и пътешественик Феликс Каниц, испанският журналист Сатурнино Хименес и др. Майсторът е имал своите странности.

„Знам, че никога не си е изхвърлял цървулите. – смее се Константин. – Имал едно помещение, в което е държал всичките си цървули, независимо че повечето от тях не ставали за носене. Ей такива странности.“

Впрочем Фичето е разхождал цървулите си и е работил из целия Балкански полуостров. Най-хубавите му зрели творчески години са преминали в България. Оставил е десетки свидетелства за своето майсторство – няколко моста, къщи и административни сгради, включително и конака във Велико Търново, в който заседава Учредителното събрание, приело Първата конституция на България. И църкви. Няколко църкви.

Мостът край Бяла, снимка wikipedia
Мостът край Бяла, снимка wikipedia

„За Колю Фичето се знае, че е бил изключително религиозен християнин. През последната година от живота си, когато се разболява, търновските лекари са му препоръчали силна храна, т.е. да не спазва постите. Той не ги е послушал и до края на дните си е спазвал строг пост, ако календарът го е налагал.“

Шестият по ред храм и последен в творчеството на първомайстора е църквата „Св. Св. Константин и Елена“ в старата част на Велико Търново.

„Днешното й състояние е плачевно. Този светъл и тържествен някога храм, посивява и линее като любовта ни към България и историческото ни наследство“ – пише Константин в един от своите текстове. И продължава – Ако ние сега не се грижим за тези паметници, ние фактически сме по-лоши от самите поробители”.

Питам дали има все пак паметник, съграден от първомайстора, който се стопанисва добре.

„Ханът Хаджи Николи. Там се развива и бизнес, който много добре пасва на самата атмосфера и място. Частните имоти се стопанисват по-добре, отколкото тези, които са общинска или държавна соственост. Това се вижда много отчетливо.“

Накрая ще ви споделя нещо лично. Напоследък, винаги когато искам да открия съдържание, хубост и спокойствие в живота – и в живота в България, и в живота в София – въображението ми рисува цветна пролет и разходките на този внук и дядо му. Най-щастливото е, че те продължават и сега.

„Чакам дядо ми да дойде другата седмица и пак да се разхождаме. – казва ми Константин. – Да говорим… По много въпроси… За актуалното положение… От 4-5 години съм забелязал, че дядо ми задава въпроси. Преди аз му задавах въпроси. Сега вече той започва да ме пита. Трябва да се замисля защо е така…”

Какво толкова – ще попитате вие – има в разходките на този внук и дядо му? Ще ви кажа. Има светлина. Светлината, която търсим вечер. Но не я намираме в запустелите къщи. Нито при пролетното слънце, което залязва. Няма я и в рекламите, които светят и денем и нощем, но не излъчват топлина. Светлината е от огън, който се подклажда. С просвета. И с уважение към поколенията назад.

 

Мирослава Иванова е редактор и сътрудник на печатни и електронни медии повече от десет години. Блогът й, наречен „Циферблат“, е посветен на стила на живот с часовник и с поколенията назад. Правнучка, внучка, сестра и племенница на часовникари е. През 1919 г. прадядо й Минко Хитров основава малката семейна фирма „Точно време” и „сверява” фамилията по особен начин. Грижата за духовната покъщнина на рода възниква естествено. През 2012 г. семейството на Мирослава издава книгата „Три войни и мир”, която съдържа военните спомени на прадядо й Минко Хитров, както и мирните му разсъждения за часовникарския занаят и времето. Второто разширено издание на „Три войни и мир” ще излезе в началото на 2017 г.